напред назад Обратно към: [Разкази 1901-1921][Иван Вазов][СЛОВОТО]



България на чист въздух


(Разговори на път за Банки)

 

На гарата, пред касата, се трупаха няколкостотин души. Невъзможно да се проникнело нея. Как, с какви мъчнотии успях да получа пътен билет, това не е важно – нямам сега намерение да осъждам никого и нищо. Ще кажа само, че нашата страна е в Ориента и ревниво пази славата си на ориентална страна: блъсканици, натиск, безредие, даже вежливи юмруци в гърба... Българинът става особено нервен, когато ще пътува по железници, или пък с трамвая до Княжево. Идете да видите с какъв пристъп се превзимат двете трамвайни каруци при площада „Света Неделя“, какво чудовищно мачкане на човешки същества, премазване на крака, задушване, викове, писъци и псувни... А би било тъй просто да се раздават номера и всеки да влиза по реда си, както става в Европа.

Но казах: ние сме в Ориента и искаме да си останем в него. Дето се окучило, там се поучило.

 

*

 

Най-после влакът полетя на запад по широката Софийска равнина.

Честите дъждове през юни бяха покрили с разкошна зеленина полето. Склоновете на Люлин – една мила планина с мило име, – облечени в тъмнозелената си мантия, приближаваха постоянно към нас. Люлин къпеше своите разлети с меки очертания върхове в едно синьо, чисто небе и неволно привличаше с идиличното

спокойствие на красотата си очите на пътниците в купето.

Аз казвам „очите на пътниците“ Не, ушите им бяха само будни и внимателни, защото един от тях приказваше разгорещено и даже гневно за софийските злоби на деня, от които всички сега бягаха. Приказваше за скъпотията, за общата криза, за новите данъци, за неуправиите и за всички ония неща, които тровят съществуванието ни днес. В благородното си негодувание той изливаше ядът си красноречиво и безполезно. А Люлин през прозореца се усмихваше на пътниците и великодушното слънце заливаше с огнени лучи цветущите долини и хълмове и зелените вълнующи се нивя отдясно и, безполезно за пътниците, угнетени от приказките на оратора.

Един пътник най-после го пресече:

– Стига! Не ни казвате нищо ново. Па каква полза? Това е сега навсякъде!

Тия последни думи сякаш внесоха известно облекчение в душите на слушателите и челата малко се проясниха.

Нали има българска поговорка: „Щото е до пял свят, то е джумбюш.“

 

*

 

Няколко време се възцари мълчание.

Един стар, плешив господин, твърде дебел, с къс апоплектически врат и с брилянтов пръстен на ръката, кой знае как му скимна да говори за небивалия лукс в София. Той махаше убедително с дясна ръка, по която слънчовите лъчи, влизайки през прозореца на купето, правеха да искрее и да блести брилянта му.

– Да, така било и в Полша, господа, във времето на дележа й – прибави брилянтовият пръстен.

Всички напрегнаха внимание.

– В Полша, казвам, господа, когато тя умираше политически. Луксът и разточителността са били нечувани. Един полски историк разказва например за разкоша в домът на един полски аристократ, когато устроявал празници, а тогава празници се устроявали най-много. Тоя аристократ, забравих името му, за да порази и заслепи поканените си гости, се ухитрил да замени мраморните статуи на елински богини и нимфи по мраморната стълба на двореца си – можете ли си представи? – с млади, съвършено голи жени, които неподвижни и усмихнати държели букети от скъпи и ароматни цветя. И никого това не смущавало! А Полша умирала! Стотина хиляди франка са се прахосвали в една нощ за гуляи и в разврат с жени. Един от слушателите се намеси:

– Бъдете справедливи към нас. У нас такива не се харчат. Например в „Агрикола“ един гуляйджия да похарчи, да похарчи най-много десет хиляди лева за една нощ. Ние сме скромен народ.

Това извика няколко усмивки.

Един млад господин, с модно подрязани мустаци, образуващи само едно черно петно под носа, извика:

– Оставете сега тия работи. Ние отиваме на Банки да се развеселим. Вижте, господа, как е хубаво навън.

 

*

 

И той излезе в коридора и се спря до прозореца да погледа природата.

Настана пак мълчане под гърмежа на колелетата. От близкото купе дойдоха две богато облечени дами и един млад господин, вероятно притеснени там и дирещи по-свободно място при нас – такова имаше. Пътниците учтиво им дадоха място. Дамите и младият господин си говореха най-напред по немски и после захванаха по български, а после по испански. Разбрах, че са евреи. Как лесно усвояват евреите чуждите езици! И как се чувствуват навсякъде в стихията си! Тоя духовит народ без отечество намира такова навсъде.

Додето по неволя внимавахме в разговора на тия гости, един от българите, чието лице, ако да нямаше мустаци, много щеше да наумява Наполеоновото, погледна часовника си и като че нещо той му напомни, издигна глас и каза:

– Господа, знаете ли кой ден е днес от месеца?

– 29 юни – отговориха.

– Една скръбна годишнина.

– Защо?

– На тоя ден, през 1913 година (16 юни стар стил), почина се Съюзиншката война. Извърши се едно престъпление.

Всички напрегнаха слух.

– Да – продължи Наполеон с едно изражение на скръб, която заля пълното му бледно лице, – когато границите на българското царство се простираха от линията Мидия – Енос до Вардара и близо до Солун, когато Едуард Грей бе напъдил от Лондон гръцките и сръбските пълномощници заради хитруванията им да отлагат подписването на мирния договор – за да се изтощават още повече от болести и бездействие нашите войски, пръснати от Чаталджа до Дунава и до вътрешността на Македония, когато по Лондонския договор България се удвояваше почти по пространство и население, окръжена с ореола на всесветска почит и слава; когато румънския крал явно заплашваше България в случай, че тя влезе във война със съюзниците и продължи бъркотиите на Балканския полуостров; когато император Николай II заяви, че прави България отговорна за последиците на една нова война; когато Асквит, като хвана за ръката нашият пълномощен министър Маджаров, показа му картата на Балканския полуостров и му рече: „Вижте, печелите цяла империя! Стойте мирни!“; когато войските бяха уморени и народът жадуваше за мир, една заповед излезе из софийския дворец през нощта на 29 юни, тласна България във война с гърци и сърби! От тоя час настана прелом. България изгуби симпатиите на света, изгуби в Букурещ и повечето от спечелените области, даже и Южна Добруджа!

Един се обади:

– Господин Ников, но аз помня как вие сами одобрявахте тая война!

– Какво знаехме ние? Ние бяхме улицата! А ония, които бяха длъжни да предвиждат, да пресметнат, да съобразят...

Разговорът се прекъсна, защото Банки наближаваше и неколцина се изправиха в коридора да гледат белеющите се хотели и величавата сграда на банята.

В тоя момент младият евреин, който дойде с двете еврейки, се приближи до мене и учтиво ме попита ниско:

– Извинете, какво мислите за Метерлинка?

– Аз? Нищо не мисля сега за Метерлинка.

– Искам да кажа: какво е вашето мнение за Метерлинка?

Но в това време локомотивът изсвири и влакът полека спря.

Аз излязох заедно с другите, без да отговоря на любознателния приятел.

 

Юли 1920 год.

 


напред горе назад Обратно към: [Разкази 1901-1921][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух