напред назад Обратно към: [Скитнишки песни][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Гълъбинка


I

 

Сред Балкана глухи - смях звънливи

проехтя от урвата скалиста,

де кози лепяха се дръгливи.

Боса пастирка с коса златиста

 

там се смейше, дрипава и волна.

Чедо грубо на пустиня дива -

тя цъфтеше, весела, доволна,

кат сур здравец, като птичка жива.

 

Приближих, продумах й. Веднага

тя фукна, бега - сърненце младо

сплашено. "Кому се смееш, драга?"

"Теб се смеем. Що тук дириш, дядо?"

 

И смеха й се носи на талази

в самотийте глухи... Права тя е:

пръв път скитник градски тука лази

по скалите родни и блуждае...

 

Спря, па пак засмя се от скалата,

де като орел заста саминка.

"Как те викат?" - креснах на момата.

Тя извика гръмко: "Гълъбинка!"

 

II

 

"Гълъбинка!" Смях звънлив и радост!

О природо, скъпа тук и скудна,

ти разкошно лейш безгрижност, младост

в бедна хижа и в гора безлюдна.

 

Този смях свободни, смях фъркати -

чужд в той на нашто тъжно време,

чужд на шумни улици, палати -

не го знай отдавна и сърце ми.

 

И кат слушах екота му волни,

сякаш чувах: "О, вий, хора лихи,

вий, души тревожни, нервни болни -

за вас няма място в тоз свят тихи!"

 

Май 1890

 


напред горе назад Обратно към: [Скитнишки песни][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух