напред назад Обратно към: [Чичовци][Иван Вазов][СЛОВОТО]



III. Иван Селямсъзът


Той беше шейсетгодишен човек, висок, барачест, великан, почти Голиат, но вместо древния костюм на филистимеца носеше огромна рунтава шапка, дълъг шаечен кожух, червен осемнайсетлактен пояс, черни потури с късо дъно, с вечно разкопчани крачоли, остаряла мода, но която той още държеше за възпоминание на ергенството си. И днес Селямсъзът сам копаеше лозето и работеше гюла си и цъфтеше от здраве и сила; лицето му, украсено от рунтави вежди и мустаци, съвсем побелели, пълно, червендалесто, неволно привличаше вниманието. Забелязваше той това не без удоволствие и не пропущаше случай да се покаже пред младите булки, кой знае защо, по-стар.

- Невесто, що гледаш така дяда си? По коледни пости ще ми дръннат седемдесет лазарника що ме гледаш така? - И и смигваше полулукаво.

А подидаскал Мироновски, комуто викаше "джянсъз", защото беше само кожа и кокали, съветваше заран рано да яде чеснов лук с луспите, а вечер без луспите, и да мята половина ока киселерско вино, защото дава кръв, а когато напуща децата, да се разхожда до лозето му, дето има и за него една мотика.

Едно нещо, което докарваше в изумление всекиго, който се запознаваше със Селямсъза, беше прякорът му. Свети Хараламби! Какъв Селямсъз1! Човек, който имаше четирнайсет деца, закачаше младите булки и поздравяваше целия свят, освен Варлаама Тарилйома, и то не за друго, а защото се мразеха, и не оставяше никой да отмине, докато му не кажеше добрутро, добър ден и добър вечер (в тоя случай всякога поглеждаше слънцето, за да не сбърка), такъв човек днес носи името Селямсъз, както и съсед му, такъв почтен човек - несериозното название Тарилйом! Уви, няма правда, и право имаше нашият незабравим Пишурка, дето възпя в небесен химн отсъствието от земята на тая госпожица!

А как страстно обичаше той да здрависва всичките си приятели и познайници! Даже уверяваха, че в една критическа минута, каквито булката е имала досега четирнайсет пъти, на лозето, той се спуснал да вика баба Мюхлюзка и доде стигне до града и до къщата на почтената докторка, той поздравил с добър ден петдесет и двама души и се поразговорил за времете, за скъпотията на дървата и на овнешкото месо и за други важни работи с дванайсетина души, така щото когато се завърнал на лозето с баба Мюхлюзка, в шубраките на слога, в една кошница лежало едно мъничко боже създание, което крещяло до небесата. Честитият баща дал на рожбата си име Мойсейчо, едно защото това му напомняло древния еврейски законодател, когото нашла фараоновица в тръстиката при нилския бряг, а друго - и то е по-важното, - че всичките имена от рода му бяха завзети вече, а от календара не искаше да взема име за децата си, както правеше Иванчо Йотата.

Прочее Селямсъзът беше много приказлив человек. Случеше ли се някой да го попита отде има емфената си кутийка, която освен на емфе миришеше още на дълбока древност, той захващаше да разказва, че останала наследство от баща му Ивана и че тя била подарък от някоя си ханъмка Емине-Ханъм, жена на филибелишкия паша - Ариф паша, на дяда му Хаджи Тодора, койтр имаше дванайсет уврата гюл и умря от една пъпка на носа, като отиваше на Неврокопския панаир с Неча Гулебалюв. И винаги така беше подробен до уморителност. Особно обичаше той да изрежда на поп Ставря, който всяка неделя му идеше на гости, за да си похапнат и посръбнат (само той в целия град изброяваше, без да сбърка, наред имената на всичката многородна челяд на Селямсъза), обичаше, казвам, да излага по исторически ред имената на четирнайсетте си сина.

- Петър - казваше той - съм кръстил на дяда Петра, баща на баща ми; Ивана - на баща ми Ивана, който умря в чумавата година; Кръстя - на вуйча Ставря - Ставри по български се вика Кръстю, от ставрост, но аз мразя патриката, както зиайш.

- Адаши сме - казваше поп Ставри. - Бог да ти го поживи и светий и честни кръст.

- Павела - поемаше Селямсъзът - кръстих на чичо Павла, сват на дядо Постола Измирлият; Параскева - на баба ми Параскева, дето ходи два пъти в Русия на просия; Йотата - на Хаджи Стоян, вуйка, ми, дето умря във Влашко; Донча - на брата ми Антона; Маноля...

- Емануила - забележи му строго поп Ставри,- и роди сина и нарече ему имя Емануил..."

- Емануил - на братовчеда ми Маноля, - Мануиля, който се ожени за хаджи Гина, хаджи Димова щерка, дето се разкалугери, Бог да я прости...

И така нататък.

Селямсъзът беше твърде добър баща в къщата си и всяка вечер обичаше да бие най-гласовитите от децата си, не толкова, че те бяха най-бесните, колкото да дразни бащинското самолюбие на Варлаама, който, от дванайсет години, как се е женил, нямаше освен едно чедо, и то още на път!... По естествена ли наклонност или как да ядосва сериозния Варлаама, чиято къща беше всякога глуха, по причина че освен котката нищо друго не нарушаваше тишината в двора, Селямсъзът обичаше шума, веселбите и песните. Току-речи всяка вечер, като сръбнеше хубаво, караше някое от децата си да му изпее една песен. Най-много му се допадаше песента: "Отде да начена, о любезна моя..." Тогава той дохождаше.в умиление, като слушаше пискливия гласец на рожбата си, разтрогваше се до сълзи и като пресичаше песнопоеца, казваше на жена си:

- Чувай, булка, виж едно време как човеците са имали любов помежду си. "О, любезна моя!" Карай, бре!...

Запяваха ли песента "Престанете, невинни"2... и дойдеха до куплета "Аз съм бедна българка, всички ви съм родила", той спреше песнопееца и казваше прочувствувано на жена си:

- Чувай, булка, Българията открай време е раждала много чеда, то е благодат Божия!... Пей нататък, бре!

Но той обичаше да му пеят и черковни песни.

- Дончо, Авраме, запейте "Достойното", дето ви учи Мироносовски.

- "Достойно ест?"

- Него, де.

Те запееха. А той махнеше с ръка и кажеше:

- Чувай, булка; отче Иероним, игуменът и госпожа Миродия, калугерицата, дето изпрати дар на филибелишкия паша, Неджиб паша, двайсет чифта чорапи, а той подари хилядо гроша за доправата на темплото на черквата в метоха, когато запееха, Бог да ги прости, това херувико, всичките чорбаджии приглашаха, а черковата тътнеше... Карайте, бре!

И той пак подхващаше да приглаша, и очите му се наливаха със сълзи.

Тая вечер, подир като ядоха и двете дълбоки паници с вино се изпразниха, той накара децата му да изпеят нещо.

- Кое? - питаха.

- Пак "Достойното", днеска ме удостоиха, днес достойно се пей, магарета недни...

И той хвърли яростен поглед към Варлаамови, челото му притъмня, той изцеди последната капка на дъното на паницата, па каза злобно-ухилено:

- Знаеш ли булка? Тарилйомът, като отиваше за черкова тая заран, купи един шаран, ей-такъвакана голям ей. Та па забрави, ами влезе с него в черкова.

- У, мъжу! - извика булката и се прекръсти.

- Па влезе в черкова с шарана... Всичките хора се кискат, той отива да пали свещ, в една ръка свещ, в другата шарана.

- У, поганец недни!

- Всичките се кискат. А бе, хей, будала! - думам си на ума... Изведнъж се сети, говедото, повърна се, излезе гологлав на нартиката и хвана да се гуши между малакофите на жените.

Селямсъзът се изсмя яката, а с него деветнайсет гърла нададоха гърмоносен смях, който смути тишината на двора и се разнесе по съседните къщи.

Селямсъзът лъжеше. Той не застигна черкова, защото из пътя му се случи да срещне Ненча Дивляка, Куня Шашов, пандура, Пента Пенев, баба Рипсимия, която се връщаще след пренос, и Аргира Монова, с които има доста дълги разговори, и когато дойде до черковната врата, видя, че народът излиза.. Прочее Селямсъзът лъжеше. Но хохотът беше искрен. Един страшен вик от Варлаамовата къща отговори на тоя смях. А то бяха клетви от булка Варлаамица и черковният глас на Варлаама.

Когато децата писнаха "Достойно ест", ненадейно на прозореца лъснаха две светли, валчести очи и един друг глас, таинствен, неземен, се присъедини към концерта.

- Прссс! - каза Селямсъзът, като се извърна към Варлаамовата котка.

Но котката пак мечеше. Децата млъкнаха.

- Върви си у вас, мари, шаран е донесъл господарят ти, главата му яж - изписка булка Селямсъзка и се изкикоти първа на остротата си.

И всички се изкикотиха пак.

Веднага Селямсъзът хвърли настрана презръчника, скокна бързо, изръмжа нещо с устата си, излезе из вратата, заобиколи, улови котката на прозореца, слезна на двора, преметна се през Варлаамовия зид и я натопи три пъти в кюпа му с черната вапцилка.

Като я пусна на земята, белоснежното животно се изгуби из ногцта, от която стана по-черно.

Подир това Селямсъзът се завърна, легна и хърка до заранта.

 


1 По турски значи човек, който не поздравява никого.горе

2 Патриотични песни по онова време.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Чичовци][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух