напред назад Обратно към: [Митрофан и Дормидолски][Иван Вазов][СЛОВОТО]



VI. глава


Дядо Иван погледна към чардака.

Видя ревизора. Той беше седнал на заградките на чардака и пушеше цигаро.

Той беше гърбом към двамата приятели.

Дядо Иван тръгна към стълбата.

Дакито подир него.

Дядо Иван фана да се покачва по стълбите, като се мъчеше да си закопчае палтото и за ония копчета, които не съществуваха.

Дакито тръгна по стъпките му, като си остави предварително бастуна долу на двора.

Дядо Иван свали шапката си, щом възлезе на осемнайсетата, сиреч на най-горната стълба.

Дакито свали своята още на тринайсетата стълба. И двамата бяха вече гологлави.

На едногото главата месната като тиква, на която носът никак не пречеше да бъде съвършено валчеста.

На другия - безформена или по-добре, състояща цяла от две бради, на които един огромен нос пречеше да се съединят отпреж.

Дядо Иван стоеше отпред, Дакито стоеше зад него и се потеше. Но дядо Иван запази всичкото присъствие на духа си и повика на помощ всичкото си красноречие.

Ревизорът продължаваше да стои в първото си положение, с гърба към стълбата, без да обръща внимание на тропота, които чуваше зад себе си. Той си пушеше спокойно цигарата и мислеше за кариерата си как да я устрои тука. Той правеше план, най-напред да се запознае с мировия съдия и да се постарае да му придобие благоволението. Трябва да се изкарва хлябът; трябваше да се правят прошения. Той беше жалбописец.

Той не подозираше, че е ревизор.

- Здравствувай, ваше високоблагородие! Имам чест да се представя. Иван Аспазиевич Дорлидолски! - изгърмя един страшен глас пред него. Забравих да спомена на мястото, гдето правех описанието на дядо Ивана, че при другите си качества природни, той беше надарен и с гласа на един стентор и в тържествените случаи, когато трябваше да се вика "ура", началникът, за да запази службата си, полагаше особени старания да го доведе на мястото, гдето най се чувствуваше нужда от силни дробове, и го туряше начело на авангвардията за урата. Ревизорът бързо се извърна и погледна: той щръкна цял от ужас, като съзря една страшна глава пред себе си, из която излезе страшният глас.

Но дядо Иван продължи, като показа Дакито:

- Имам чест да ви представя господина Митрофаний Дакич, мировой судья в город X.

Дядо Иван, по едно вдъхновение, облагороди пред ревизора името на Дакито.

Ревизорът още повече се смая, когато видя същия мирови съдия, че му иде на крака и с такова уважение. Той застана прав, свали почтително фуражката си с кокарда, наведе си челото и се ръкува с Дакито и с дяда Ивана.

Дакито си наведе още по-ниско челото, отстъпи малко настрана и направи отгоре още едно темане на ревизора.

Ревизорът беше очарован!

- Как сте? Добре ли сте? Моля, седнете! - каза учтиво ревизорът, като показваше на някои столове, които липсваха. Той говореше повече на Даки.

- Благодарим! - каза Дакито.

- Покорно благодарим! - каза досетливият дядо Иван.

Но дядо Иван, който беше обещал да играе ролята на ръководител и избавител на Дакито в тая важна среща, пое думата.

- Давно ли оставихте София - попита дядо Иван.

- Ба, три месеца има откак бях там - отговори ревизорът безстрастно, но удивен малко за тоя въпрос.

- Значит, ваше високоблагородие, вие сте произвели вече рекогносцировка по цялото княжество и сега правите чест и на нашия город, в който имаме чест да ви соглеждаме.

- Вие трябва да ме познавате? - попита зачудено ревизорът.

- Никак не, нямам чест лично, но бидохме предизвестени за ваше прибитие...

- От кого?

- От тайни съобщения.

- За мене тайни съобщения? - каза захласнат от недоумение ревизорът. Той помисли, че го земат за съмнително лице, гонено от властите, и че това не са друго, освен преоблечени полицейски агенти, твърде учтиви впрочем...

- Тоест, искам да кажа, от слухове... от писма на приятели - отговори дядо Иван.

Удивлението на ревизора се увеличаваше. Защо и кои се интересуват толкова за неговата скромна личност? Кой си е дал труд да го следи и да води преписка с тоя учтив Дормидолски за маршрута му? Да му дадяха време една четвърт век да мисли, пак не би могъл да разгадае тая тайна.

- Трябва и вестниците да са писали за мене! - каза ревизорът иронически, но безпокоен.

Дядо Иван виждаше, че разговорът взема нежелателно направление за него. Работата се заплиташе по един фатален начин: той не беше чел вестници. Но той съобрази, че един ревизор на съдилищата по цялото княжество не може да не бъде достоен и високопоставен человек и че вестниците не могат да не пишат за неговото тръгване, което интересува толкова свят. Като направи това дълбокоумно разсъждение, той счете за възможно да отговори утвърдително на въпроса на ревизора.

- Вестниците?... Помилуйте!... Как да не пишат?... Пишат, пишат за всички отлични събратия, като вас...

Дакито, който досега беше пазил пасивно положение и беше се ограничил да гледа ту в лицето на ревизора, ту в носа на дяда Ивана, като чакаше да го види да се мръдне (за честта на Дакито трябва да кажем, че той от цяло сърце и душа желаеше да мръдне носът на дяда Ивана, за да не бъде принуден да жертвува, макар минутно, политическите си убеждения на изискванията на неумолими обстоятелства), той помисли, че ще е прилично и той да каже няколко думи. Какво ще рече още отсега ревизорът? "Мировият съдия мълчи като теле!" Той напрегна всичките си умствени способности, приведе в движение лявото си ухо и като клюмна два пъти на ревизора с глава, каза остроумно:

- Да, да!...

Ревизорът се изправи във всичката си височина, разпери си ръцете, сниши си главата между рамената, а тях издигна и като погледна към посетителите си, имащ вид на една удивителна, избъбла:

- Не отбирам нищо!

Дядо Иван забележи лошото впечатление, което произведе тоя разговор на ревизора, и се намери в неловко положение: той си обясни, че причината на тая несполука ще да са двете "Да! да!", които произнесе неблагоразумният Митрофан; той се извърна бърже към него и му фърли такъв зверски поглед, щото Дакито, който гледаше с кое ще му направи знак дядо Иван, с брадата ли или с носа, се уплаши неволно, наведе очи надолу и прочете колко гвоздеи имаше на дъската, на която стоеше.

Но ревизорът подзе:

- Имате ли много работа тука, господин Дякович? - Господин Дякович, сиреч Дакито, комуто хортуваше ревизорът, каза, без да чака разрешение от избавителя си:

- Работа дал господ... работа колкото щеш... решения много! Бог да те пази...

- Имате ли тука кой да ви пише прошения?

- Ваше високоблагородие, изволте в судо... очевидно изволте да видите организация и порядок судебни... совершено либералним образом... - каза дядо Иван, като мислеше, че Дакито не отговаряше, както подобава на ревизора.

- Благодаря... по-после... А кой ви пише тука прошенията? - попита ревизорът, който не обръщаше внимание на учтивите фрази на дяда Ивана.

Дакито, възхитен, че можа да отговори тоя път положително и с увереност, посочи другаря си и каза:

- Господин... Додо... Дорм...

- Иван Аспазиевич Дормидолски! Слугата ви! - прибърза да каже дядо Иван, за да не даде време на Дакито да го назове с неприличното му име.

- Радвам се, радвам се - каза ревизорът, като се поклони вежливо на дяда Ивана, на когото тъкмеше да стане колега.

- Сбогом! С моим почитаниям! - каза дядо Иван и се поклони.

- Сбогом - каза Дакито и се поклони.

Ауденцията се свърши. Приятелите потеглиха към стълбите. Дакито тоя път тръгна напред, понеже естествено се намираше по-близу до стълбите, и фана да слиза, като си държеше още шапката под мишницата. Но дядо Иван, преди да последва другаря си, бързо се приближи до ухото на ревизора, посочи му отходящия Митрофана с носа си и му пришъпна.

- Дурак, ваше високоблагородие!

И слезна и той.

 


напред горе назад Обратно към: [Митрофан и Дормидолски][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух