![]() ![]() VII. главаПрез нощта дядо Иван сънува чудни работи. Присъни му се, че ревизорът беше се преобърнал на една ужасна ламя, тъкмо такваз, каквато е изобразена над голямата порта на Лясковския манастир: зелена, шарена, с биволски очи, из които излазяше пламък, с две крила бодлясти, едно на гърба, друго на корема, и с уста зинали и червени, като пещта на Нейка Бухала, да лапнат цял свети Георгя. А тая ламя гълташе Дакито! Когато се разсъмна, дядо Иван стана от леглото си, наметна се със завивката си и фана да мисли и мечтае върху значението на тоя сън. Дълго време той стоя в постелката си с ръце кръстосани и глава наведена. Триста мисли му минуваха и святкаха през ума и пак се губеха като пара. Неговият дълбок ум искаше да проникне непроницаемото, сиреч бъдащето. Пред него се мяркаше още огнената ламя и Дакито в устата й, когото гълташе със сетрето. Какво значи това? Какво казва тая ламя? А Дакито?... Жал му беше, че изгуби липованския си сънотълкувател, а то с него завчас би отгадал тоя страшен сън. Никога дядо Иван не беше падал в по-голямо мечтание. Даже когато се замисли върху политиката. Да го гледа човек тъй, обвит с тая шарена черга и с тая антична шапка на глава, би го взел за някоя библейска личност; би го взел за един от ония египетски влъхви, които тълкуваха сънищата на царя Фараона. Най-после той си дигна главата, изкълчи си ръцете и издаде един звук, едно ръмжене, което не се отбираше отгде иде: от гърлото ли, от зъбите ли, от носа ли. Но във всеки случай това глухо виене имаше голямо значение, защото очите му светнаха, брадата му затрепери изразително и лицето му стана така мило, така светло, така щастливо, щото ти се чинеше, че на миг се изгубиха грапелите на носа му, които му беше дала добродушната баба-шарка. Сънят беше отгадан, и благополучно! Дядо Иван повика жена си: - Милè! Миленце! Това беше съкращение на Джамиле. Дядо Иван, който имаше поетическо чувство, не намираше дотам изящно християнското име на жена си и винаги, в нежни минути, в радостно настроение, той я зовеше с мохамеданското й име: Милè! Миленце!... Ах, ти, злодей Дормидолски! Сладострастна натура! Скоро съпругата му се яви. Аз моля читателите да ми не искат портрета й... Аз, който не по-малко от Ивана Аспазиевича Дормидолски имам слабост към очарователните прелести на златния възток, уважавам и пазя свето тайната на домашния бит и не бих се никога осмелил да изложа пред злобните погледи на публиката, и то в утринното му неглиже, предмета, който съставляваше семейното щастие на дяда Ивана. - Милè! (Ах Боже мой! какво сладко име.) Милè, ти знаеш ли?... - каза дядо Иван и я погледна нежно. - Викаш мене? - Дакито го лапна ламята вече - каза дядо Иван, като направи да стане една голяма дупка на лицето му, обрасла околовръст с един непроницаем лес от черни косми. Тая дупка не беше друго, освен устата му, които зееха. Дали с това дядо Иван искаше да представи устата на ламята или то беше прозявка? Или бяха и двете!... - Каква ламята? - попита безстрастно жена му. - Дакито ще го изпъдят... разбираш ли? Прасето го няма вече, разбираш, и аз съм судия! - Хъъъ! Нима тебе направили судията? - Не са ме направили, но то се вика, че ме са направили. Проста си, не понимаваш от политиката... Донеси ми мастилиицата и една книга, там, гдето са на масата... Лапна го вече, лапна... - продължаваше дядо Иван, като си гладеше с ръката долнята брада. Ако да беше видял Дакито какво адско радостно изражение имаше сега лицето на приятеля му, той би се разтреперал от негодуване пред неблагодарността на человечеството и тутакси би го теглил на съд за седемдесетте и два гроша, които вчера тъй великодушно му беше простил. Жена му влезе и подаде мастилница и книга. Дядо Иван, който вече беше се вдълбочил в напрегнато размишление, без да погледне на съпругата си, пое мастилницата и книгата, положи ги на ковчега, който беше донесъл от Бесарабия, и като се наблегна на него, фана да пише. Цели два часа той писува. Той не усети присъствието на жена си, която шеташе и требеше из къщи. Той не усети даже, когато тя изтегли изпод него постелката, за да я дигне. Когато свърши писуването си, той засука самодоволно мустаките и фърли победителен поглед към съдраната чанта, що висеше на стената, донесена тоже от Бесарабия. Той прочете пак писмото. И пак остана доволен. А ето какво беше написал: "До Негово високоблагородие ревизор всеболгарский и покровител на судовете и правдолюбието от Ивана Аспазиевича Дормидолски, уроженец города X., а служил в Бесарабията и участвовал в Сърбия! След като прочете това с голямо услаждение трети път и произнесе с особен тон подписа: "Дормидолски!", дядо Иван сгъна рапорта и го постави на поличката, която хранеше и други важни документи и книжа. Той стана, оми се и понеже не намираше презръчник да си отрие лицето, той се избриса с оваляната престилка на жена си, която влизаше тоя час из вратата. - Проклето Бейка! Пак иде - каза жена му начумерено. Съпругата на дяда Ивана чувствуваше непримиримата вражда към Рача Бейката, защото си позволяваше неприличността да нарича съпруга й просто: дядо Иван. - Защо го викаш това поразник? - казваше раздразнено почтената съпруга, като гледаше през прозореца на Бейката, който продължаваше да вика дяда Ивана, и смигаше. - Чорт го взел... приходи за прошението си. Дай му прошението, вот там на лавицата е, гдето е подгънато на четири - каза дядо Иван, като си обуваше втория крачол на панталоните. - Хъъ! Сега ще му стана и слугиня на твойто Бейка, бог го убил! - каза съпругата и фърли из прозореца прошението на Бейката. Но Иваи Аспазиевич Дормидолски, който изискваше от всякиго съблюдението на правилата на вежливостта, както беше вече доказал това вчера при срещата с бакалина и ревизора и минуваше понякога за человек с твърде деликатен характер, се възмути от грубата постъпка на жена си и като я назова с християнското й име; каза й сърдито: - Защо ти грубо го ругаеш! И той е человек честний! - Той е человек, а ти си дядо - каза с досада госпожа Дормидолска и се изплези на мъжа си. - Поразено Бейка! Сляпо ли е, та не знай твойто име? - Името не прави человека, а главата - каза философски дядо Иван и посочи горнята си брада. - Аз да ми викат и Имрихор паша, пак не ми е еня... Подлеци!... Но Дормидолски е един! Няма друг Дормидолски!... Човек се гледа, а не името! Ти знаеш... че във всички город един Дормидолски има!... Кой да им напише прошение? Дормидолски! Кого туря началникът начело, кога минува княза? Дормидолски! Кой е служил в Бесарабия, кой е ходил и видял, и знае? Дормидолски! А? Дòде ревизор, отивам при него: здравствуй, ваше високоблагородие! Дойде тоя, викат, Дормидолски; дойде оня - пак Дормидолски - продължаваше дядо Иван с истинска гордост да излага всичкото значение, което имаше неговото присъствие в градеца. Но почтената съпруга не утихваше още. - Ти, като станеш съдия, да го запреш всеки, който ти рече на тебе дядо. Само у тебе ли брадата има? Ааах, да бъда ази съдията, ще обеся тоя Бейка насред мегдана, там, гдето обесиха турците Божин!… Ти дядо ли си? - Не съм... но брадата ме прави да ме именуват дядо... Но няма нищо, аз съм млад и млад ще си остана - казваше дядо Иван разсеяно на свирепата си съпруга, като си туряше шапката да иде при ревизора и да му предаде поразителния си рапорт против Дакито.
![]() ![]() ![]() |