напред назад Обратно към: [Митрофан и Дормидолски][Иван Вазов][СЛОВОТО]



IX. глава


Вратнята се бутна.

Вместо дяда Ивана, влезе Рачо Бейката с книга в ръка.

Дакито го посрещна намръщено.

- Добрутро ти, кир Митрофане, ето прошението за Кирка Айряна, дето ме настъпи на честта - каза Бейката, като смигаше често.

Той беше пиян.

- Занеси го в судò!- каза Дакито, като поимаше прошението. - В судò се гледат такива работи... Пхюй каква дълга жалба! Гаче е житието на свети Пантелеймона, гдето ни го четеше Канджата, и от четирите страни написано, и то за една кукла от дрипи... Дядо Иван го е писувал цяла нощ. Пхюй май из песоглавец. Е, какво искаш сега? А?

- Да го прочетеш, кир Митрофане, да прощаваш, аз съм малко пиян, но аз ти го донесох да го прочетеш, та като го прочетеш, каквото пише, да видиш дали не пише криво... Дядо Иван е учен човек, но челяк сè греши... Цар Соломон и той беше согрешил... Едно време беше измамил с мудрост и запрял в една стомна чумата, па й рече: Господи, прости ме, согреших!... Вземах жената на пророк Гедеона, гдето беше фръкнал на седмото небе... И той беше цар я... премудрий Соломон... та ний ли няма да грешим? Прощавай, че съм малко пиян... християния!...

Докато Бейката преговаряше тия библейски възпоминания, Митрофан четеше жалбата с голямо внимание. Той повече и повече впиваше очи в книгата, която трепереше в ръцете му. Скоро лявото му ухо се размърда силно и той, като фърли поглед на подписа, извика с гръмовен глас:

- Кой ти даде това?

- Булката на дяда Ивана... фърли ми го из прозореца.

Дакито гледаше прехласнат на Бейката.

- Булката ми го даде, кир Митрофане - повтори благодушно Бейката и тупна с крак.

- Ами тук Дормидолски!

- А?

- Дормидолски подписал!... Дядо Иван подписал се е тука... това е за мене!

- Е, той го за тебе писува я... Аз да знаех да пиша, досега щях да стана калугер в Лясковския манастир... санким да знаех да пиша и да не беше жената...

Дакито прочете пак една част от рапорта.

Изведнаж той съвсем побледня, къдравата му коса и подстриганите му мустаци щръкнаха и той отпусна рапорта, като погледна към Бейката с такъв страшен поглед, с такъв поглед, щото той помисли, че Дакито ще заповяда на Стойка да го запре в обора, задето е утрепал свинята на Кирка Айряна.

Страшното откритие порази Дакито.

Той разбра измяната на дяда Ивана.

Тоя рапорт беше назначен да се връчи на ревизора.

Не напразно тая нощ Дакито сънувà, че скачаше от Пискюллиева-Канара и когато се събуди от потресението на удара, той си намери главата, отишла под лавицата.

- Магаре-човек! Предател! Поганска вяра!... В черква не ходи никога!... Папищашин и скот бесарабски! Песоглавец проклет и сатана галилейска и Юда искариотска! Ах! Да имах една пушка! Не! Пушка не трябва!... Дайте ми бича... Стойко! Не! Бичът не бива! Аз ще му оскубя брадата! Предател и враг человечески! Да прави рапорто против мене!... Чакай ти, песоглавец безчестиви! Да видим кой е сега консерватор!

Всичката тая буря от слова и проклятия (Дакито не знаеше да псува! Само проклиняше! За което жена му много се сърдеше и му казваше, че той не прилича на мъж, а проклиня като поп Кона Канджата) из най-напред зачудиха Рача Бейката, после то помисли, че Дакито ругаеше Кирка Айряна, а най-после му се стори, че Дакито иска да се спусне въз него, за да го удуши. За да избегне възможността на такава една неприятност, Бейката офейка из вратнята, без да дочака да узнае право ли е писано прошението.

Никога Дакито не беше дохождал в такова едно изстъпление! Всичката му душа се възмущаваше при самата мисъл за дяда Иван, с когото толкова пъти беше ходил на лозята фамилиарно, с когото един път бяха се заедно катурнали от колата в една локва, с когото бяха почти неразделни, на когото беше простил тъй великодушно седемдесет и два гроша, на когото бе изповядал най-скритите си, най-задушевните си политически убеждения, щял сега да го издаде на ревизора, да го нарича прасе и да го обвинява в "гъсковзимания" и в закононеправдие в съдилището... Това как и да е може да се преглътне, човекът грешен... но това, което е нетърпимо, то е да го именува "консерватор"! Лъжа! Чиста лъжа! Дакито консерватор!... Не! Такава подлост изискваше отмъщение! Какво да му направи? Да го вика на съд за тая работа беше неблагоразумно. Там се споменуваше за работи, които по много причини Дакито имаше интерес да се потулят. Да иде при ревизора да се оплаче, не идеше, защото не знаеше руски, както тоя разбойник Дормидолски, а между това, дядо Иван не трябваше вече да живее на тоя свят!... Как да го унищожи!

Дълго време мислй Дакито за начина, по който да си отмъсти на дяда Ивана. Той подпря глава с ръцете си и стоя в това неподвижно положение четвърт час. Нютон не е правил такова силно умствено напрягане, когато е откривал великия закон за всемирното теготение. Жена му, която от виковете му беше се спотаила в килера, поглеждаше плахо-плахо из една дупка върху позата на учен, която имаше сега съдията. Стойко се върна и обади, че дядо Иван излязъл от тях си. Но Дакито не го чу. Дакито продължаваше да мисли. Изведнаж злобна радост огря лицето му.

- Стойко! Донеси ми джуздано, дето стои окачен на вратата!

Стойко донесе джуздана.

Дакито го разтвори, извади из него много вехти и пожълтели книжа, разгъна няколко, други прочете, други никак не отвори и най-после самодоволно изръмжа и изтегли една книга, която бързо зе да чете.

А тая книга съдържаше приятни неща.

Защото лицето му светна от дива радост.

Това беше една тъжба против Ивана Аспазиевича Дормидолски, който бил отсякъл и изгорил черешата на Абдул Нуха тая зима. Но от приятелство Дакито беше оставил това прошение у дома си. Не беше работа за една череша, и то турска, да се разделя с един стар приятел.

Но сега това прошение послужи като оръжие за отмъщение на Дакито.

Той реши незабавно, утре даже, да тури Иван Аспазиевича под съд.

- Той е убиецът! - казваше си Дакито. - Той е убил една череша... едно создание божие... едно живо нещо, гдето е расло и големяло с години, и то сущо като человек... И песоглавецът го е пресякъл, заклал, утрепал, убил го, свършено. А законо пише, че който убие някого... но после ще четем законо... Ей, песоглавецо, изгубен си, няма те веке!

Дакито си спомняше, че в турско време за утрепване куче или пресичане дърво турците куршум теглеха и законът ги оправдаваше. Значи, законът допуща смъртно наказание за отсичане чуждо дърво, а особено една родовита череша; значи, на Дормидолски е спукана работата; значи...

И като се обърна към жена си, която в това време минуваше из двора, той каза съобщително:

- Ех, ти, чуйш ли?... няма го веке.

Тя зяпна към него в недоумение.

- За песоглавеца ти казвам, за песоглавеца! Утре ще бъде обесен на мегдана, пред полицията!

- Хаааооо! - изви чувствителната съпруга - клетият дядо Иван!... Ами булката какво ще стане?

Но Дакито, без да отговори на человеколюбивото питане на жена си, сгъна тъжбата, тури си шапката, като я сви на върха, и излезе из вратнята.

Той отиваше на съдилището, за да се съветва със секретаря си относително турянето под съд дяда Иван и незабавното му обесване на мегдана пред полицията.

 


напред горе назад Обратно към: [Митрофан и Дормидолски][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух