напред назад Обратно към: [Скитнишки песни][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Орлицата


Тогава виждам що й липсвало мене
и аз честит да бъде на светът.

"Цариградски сонети", К. Величков

 

По урвите ли стръмни лазя,

над тъмни ли надниквам бездни,

през диви ли пустини газя,

мечтая ли под свода звездни;

 

в дъбрава ли вековна крачка,

мил славей слушам ли в листата -

един товар на себе влача -

товара лют на самотата!

 

Скалата ми гласа повтаря,

гората тихо с мене стене,

и планината ми разтваря

обятията си зелени.

 

Но сърце пусто се жадува! -

За дума топла чезне, гние:

обятия живи то бълнува,

обятия, де сърце бие;

 

сърце човешко и екливо -

да тупа с мойто в скръб и радост,

що помни, трепка, сеща живо,

любов познава, блян и младост.

 

По здрач стоях пред канарата

на Искъра, кой вечно шъпне.

Видях орел плюшна крилата,

кацна на върха й непристъпни.

 

И там остана неподвижен,

със поглед вперен в висовете,

видя ми се, че е загрижен,

и по съдбина брат мой клети.

 

Нощта прихожда - той едничък

стои печален на скалата.

И той, кат мен, в света самичък

нощта посреща и зората!

 

И на душа ми леко стана,

че друга твар дели съдба ми

и носи в сърце съща рана -

животът двама ни измами!

 

Внезапно сянка над мен мина:

към върха стрелна се орлица.

Съгледах: бяха там двамина!

И буза ми парна сълзица.

 

Черепишки мънастир

 


напред горе назад Обратно към: [Скитнишки песни][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух