напред назад Обратно към: [Скитнишки песни][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Ямби


Il viendra, le fer rouge de l’histoire!
V. Hugo

 

І

 

И пак позорът има тържеството,

лучата в кал, лъжата е на трон.

Понятьето за злото и доброто

изгубено под наший небослклон!

 

Вълни от бяс, веявици от страсти,

рой диви честолюбья разярен!

Забрава, слепота! С трева зарасте

веч паметта на вчерашния ден...

 

Вражди стихийни, зла полуда! Мракът

забуля ямата, под нас що зей!

О, родино, какви ли дни те чакат?

Какво ли бъдеще се тебе сей!

 

ІІ

 

На кой ни вихърът изкарва бряг?

В кои скали талазите ни хакат?

Народния корaб отива в мракът:

с опасни урагани в бой е пак.

 

Пак блясъци, борби разсвирепели!

Сърцето свива се, смутений ум

не чува глас надежден в бесний шум

на толкоз апетити повилнели...

 

Къде отиваме, кажете вий,

що бурний смут раздухвате злорадно?

О, знайте вий, що гоните тъй жадно -

но ти, народе... Бог да те закрий!

 

ІІІ

 

Земя на пoтреси, на смутове и бури,

на чеда, майко, вечно неразбрани,

нещастна плячко на враждебни фурий -

кога за теб ден мирен ще настане?

 

Арена грозна на борба всегдашна!

Талаз талаз ти води в мрака черни,

и труса - нов трус. Неизвестност страшна

в нощта оправя твоя ход неверни.

 

Що стaнаха мамливите надежди

за мир, за плодотворен труд, за радост?

Пак в ялови борби изтрита младост!

Пак бъдеще настръхнало в примеждий!

 

ІV

 

Що виждам? Вратоломия ужасни!

Идеи, знамена, принципи в тиня!

От мръсний вихър всичко светло гасне,

гаврило стана всякоя светиня!

 

Ти, младо поколение, за чисти

примери жадно, отвърни си взора!

Историо, не давай свойте листи -

не вписвай в тях на тия дни позора!

 

V

 

Под бремето на ред измами скръбни,

под удара на разочарованья -

достигнах да изгубя вяра. Тръпне

душата ми от гняв, негодуванья.

 

Достигнах вяра да изгубя! - Не в доброто,

не в честността, не в правдата, а в тия,

що знамена им дигат, на челото

без срам, и калят ги със мръсотия!

 

Свободо! Истино! Вий, Идеали,

кога били сте повеч унизени?

Вий, божества, пред ваште пьедестали

ний веч не смейм да паднем на колене!

 

Не викайте, лъжци, витий коварни,

светините не пипайте, млъкнете!

Ний вярваме в кумири лучезарни,

но вий, жреци, от тях се отстранете!

 

 

"Френетически "ура" цепят въздуха."
(Из една телеграма)

 

"Ура! Ура!"... крещиме: "Да живей!" -

И тоз, и оня, утре - друг - сe равно...

На другий ден друг вятър ще завей

и ний ще ги в кал стъпчеме безславно.

 

"Ура! Ура!"... днес; утре - "Долу!" Сган

ту люта, ту поклонница вдадлива...

Ура! На силният, кат беси, и тамян -

кога го бесят - пак "ура" и "вива"!

 

Когато труп не сме - ний сме талаз

непостоян: кумирите мениме.

Днес бутнем тоз, друг дигаме завчас -

макар от кал - и пак "ура" крещиме.

 

"Ура! Ура!" гърми мегданът прашни,

и улици, и кръчмите пиени...

С "ура" се подлости венчават страшни,

чела светливи и чела клеймени.

 

"Ура" - безсмислен вик, вой на тълпата

пенлива, рев на дивота стихийна,

шум от кипеж на ямата помийна...

"Ура!" О, долу на "урата"!

 

VІІ

 

Горчиво диша моя стих железни,

негодувание жеже сърце ми:

страданья, опит страшен - безполезни

остаха, и уроците са неми

 

на нашата история нещастна.

Пак царството на егоизма груби!

На тоз кумир свирепи, ламя бясна,

лют минотавър, кой поглъща, губи

 

такъв запас от воли, ум и сили -

ний жертваме народ, чест, съвест, право,

надежди лъскави, завети мили,

грядущето - вървим в нощта наздраво.

 

Какво ще стане - безразлично нам е!

Безвестност черна на врата ни тропа...

И сякаш аз чета на всяко знаме

тез думи тайни: "Подир мен - потопа!"

 

VІІІ

 

"Да се не плашим: тоз порой ще мине

от мерзости, безумства и полуда;

след бурний бяс ще светне свода сини" -

тъй думах си - страха за да прокуда.

 

Тъй думах си - тъй мислех си от време.

Веч цяло поколение порасна,

години гънат ме под свойто бреме -

а аз - с таз вяра лъжа се прекрасна.

 

"Тоз шум живот е, тез борби са

напредък, и преход е туй кипенье!

Съдбите на народите едни са!" -

тешах се ази. Грубо заслепленье!

 

Ний носиме плода на страшно семе:

пороци, гнилост, язви страховити!

Ний веч сме старо, изхабено племе -

едвам излезнали из пелените!

 

София, 1895

 


напред горе назад Обратно към: [Скитнишки песни][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух