Обратно към: [Под нашето небе][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Обичах те, когато бе робиня

и влачеше позорния хомот

и всеки зов към по – добър живот

над теб минуваше кат през пустиня.

Обичах те, кога изгря над теб

зорницата на твойто пробужданье,

духовна светлина и просвещенье

за тебе станаха насъщний хлеб.

Обичах те, кога ярем да счупиш,

ти меч изтегли във неравен бой

и с жертви страшни, скъпи и безброй

успя си бъдещето да изкупиш.

Обичах те, когато заблестя

свободата над твойте балкани,

кога над твойте пепелища, рани –

живот разкошен буйно зацъфтя.

Здрависах те, кога света зачуди

при Сливница с победни си ура

и първите си лаври ти набра,

и мощ незнайна се у теб пробуди.

Обичах те в твойте смутни дни

и в трусовете страшни, що изпати,

когато в късо време преживя ти

на век тревогите, безчет злини.

Обичам те и днес, кога забрави

задачи светли и уроци зли,

на жажди бесни, диви крамоли

да станеш поприще се ти остави;

когато в твойта почва семена

ужасни падат – за ужасна жътва,

и пъклен дух към лош те път упътва,

обезверена в всички знамена;

кога си жадна да чуйш бодър зов,

о майко бедна, майко безпокойна –

и повече от сявгаш си достойна

за плач, за порицанье и любов!

София, 1899

Обратно към: [Под нашето небе][Иван Вазов][СЛОВОТО]