Обратно към: [Люлека ми замириса][Иван Вазов][СЛОВОТО]

О спомени, тук всичко чезне, бега –

еднички вий не бягате от нас.

Кога бе то? Отдавна, ала нега

и днес ми вей от вас.

Пред мен шуми реката. Край върбите

стои и пей жена, коя любих –

жена в разцвет. Развява й косите

ветрец гальовен, тих.

Любих, и как любих!... Наста разлъка.

Дойде забрава. Тя е днес далеч.

Но що в душа ми тая сладка мъка

по сън погребан веч!

Обратно към: [Люлека ми замириса][Иван Вазов][СЛОВОТО]