![]() ![]() I.Слънцето беше на заник - през пурпурните облаци то стреляше последни лучи въз широката Дунавска равнина, губяща се в кръгозора. Тие зари запаляха с ивица заслепителен блясък широкия пояс на Дунава, който величествено и бавно се виеше в подножието на русенските брегове. Няколко лодки се белеяха по сините вълни на реката; един параход с белопенливи следи подир себе си пореше огледалната повърхност на Дунава, отивайки към отсрещния нисък бряг за Гюргево. Един сноп от тия последни слънчови лучи минаваше през прозореца на една канцелария в Русе и позлатяваше зелената маса, до която стоеше наведен Иван Гойчев. Той стоеше от няколко време така вдълбочен в размишления. Челото му бе забулено от тъга. Най-после трепна, той погледна часовника си и тогава се сети, че отдавна учреждението е изпразнено от чиновници и че той е останал сам в канцеларията, оглъбен в мислите си. Гойчев стана и тръгна за у дома си мрачен. Това беше човек къде четирийсет години, облечен доста изящно с бял вестон и с плитка сламена шапка на глава. Висок, сух, малко приведен, с черна малко посребрена на скулуфите коса, той изглеждаше хубав мъж още. Правилното му безбрадо, бледо лице с малки уста и въси беше приятно, но то беше унило и забулено с мечтателна тъга. Черните му добри и скръбни очи гледаха неопределено в пространството. - Гойчев! - извика му някой, когато се намери на главната улица. Той дигна глава и позна своя приятел Лаврова. - Какво си навел глава? Нещо угрижен ми се виждаш? - Нищо. Дребни работи... ще мине всичко. Лавров го мушна по рамото ухилен: - Хора сме, приятелю, повечето неприятности имаме, радостите са малко. - Така е. Трябва стоически да се борим с живота - каза Гойчев и очите му забули по-нова тъга. Лавров очевидно не отдаде значение на Гойчевите скръбни загатвания и като се сбарабари с него, каза: - Свободен ли си тая вечер? - Свободен. Защо питаш? - Сега току-що прочетох в една афиша, че довечера находящата се в града амбулантна група ще играе Нора. - От Ибсена? - Да. Ако обичаш да отидем довечера с жените. - Не зная тази пиеса - каза Гойчев. - Ти знаеш ли й сюжета? - Не, пръв път ще я гледам и затуй предлагам да отидем. - Кой знае дали е удобна... Аз май не обичам Ибсена с неговите крайни тенденции... И защо ти е тоя Ибсен? И Гойчев се намръщи неприятно. Лавров поздравляваше някой познайници. - Е, ще дойдеш? - попита той разсеяно. Гойчев помисли. - Добре, стига жената да иска - продума той. - Жените всякога искат, братко. Когато е работата за ходене, било на бал, било в театър, те никога не отказват. Болна да е, само да може да върви, пак ще иде. - Тъй е, братко, но нали ги знаеш, че понякога са капризни. Улови ли я капризът, не отива, та не знам какво и де да бъде. - Нека се надеем, че нашите любезни половини тая вечер не ще ги улови капризът. Двамата приятели здрависваха познайници. Заходящите слънчови лучи осветляваха белите комини по някои високи къщи и се отражаваха заслепително в прозорците им. Улицата остаяше в сянка и вечерен хлад лъхаше откъм Дунава. - И така, довиждане, Гойчев. - В театъра, ако рече бог... и жената - усмихна се Гойчев. - Добре. И те се разделиха. - Ух! Омръзнаха ми тия неприятни сцени. Не зная как да й угодя! Наистина, иде ми понякога да се пръсна. Бях добър, благ към нея, това не помогна; опитвах се да я вразумя, като й говорях с висок и внушителен тон, това още по-малко. Залавя се за всяка дума, сърди се от всичко, раздражава се от ласките ми, нервира се от гласът ми, изглежда, като че ли всичко около мене й се представлява черно, мрачно. Какво да се прави? И при все това, тъй много я обичам. Тя е всичко в живота ми. Струва ми се, че без нея не би могъл да живея. А в замяна на това, тя как ми отвръща? Казват: любовта предизвиква любов. Ако това беше вярно, тогаз аз заслужавам най-гореща любов. Но види се, истината е тази, че не на всяка любов се отвръща с такава. И като си думаше тъй, Гойчев вървеше напред. Върволякът из улиците се уголемяваше заедно със своя ропот. Русенци отиваха да се разходят в градините; повечето отиваха зад високия бряг на Дунава, зад Ислаххана. Иван Гойчев мина наведен из множеството, без да поздрави някого, и дойде у тях си.
![]() ![]() ![]() |