напред назад Обратно към: [Разкази 1881-1901][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Г. Докузмерджанов на капъните


(Разговор, зачут от една стена)

 

Влажен, дъждовен ден.

В коридора на министерството тъмно, пълно с просители, с усърнали и плахи лица.

Час по час разсилният отговаря:

- Господин министърът не приема, занят е.

- Но днес е приемен ден! - забележват някои.

- Не приема! - отговаря рязко разсилният със съзнанието, че стои по-високо от всичките тия ожидници хора.

Потропват някои на една друга врата, зад която е писалището на друго едно второкласно божество, главният секретар.

Но и той не приема.

Един дебел господин с голям кожух и черна астраханска шапка минува из коридора, разтиквайки другите небрежно, почуква на секретаревата врата и без да чака отговор, влазя.

 

*

 

Главният секретар седи пред купове книжа. Една бръчка по челото. Той пита недоволен влезлият кой е и какво желае.

- Народен представител, Пармаклиев! - назовава се гостът с достойнство.

Секретарят става, подава ръка на госта и го поканва да седне на едно кресло.

- С една молба идем до вас, господин секретарю - зима думата гостът; но самоуверения, смел и повелителен поглед показва, че не с молба, а със заповед иде.

- В какво състои работата?

Г. Пармаклиев обажда, че ходатайствува да се даде известна служба в едно учреждение в гр. П. на едно лице.

- Но тая служба не е вакантна - отговаря секретарят.

- Нищо, направете я вакантна.

- Невъзможно! Господин Икономов е един от най-добросъвестните ни чиновници.

- Това нищо не значи - казва Пармаклиев, като запалва цигарото си.

Секретарят вижда, че има работа с някой влиятелен представител на народа.

- Можем да видим другаде някъде...

- Не, непременно там.

- Как викаха лицето, което препоръчвате?

- Павел Докузмерджанов.

Секретарят се почеса по тила, като да си припомни.

- Ах! Докузмерджанов! - извика той живо. - Но аз го знам... Той беше изпъден от служба преди време за пиянствуване и разврат, да?

- Не знам, той е почтен човек - отговори троснато, с недоволен вид Пармаклиев.

- Доколкото помня, той беше съден за злоупотребление по-после, за злоупотребление на държавни суми?

Депутатът мълчеше.

- Нали е същият - подзе секретарят, - който беше съден и осъден на затвор за изнасилване едно дете?

- Но делото още не е решено, то е в Касацията сега...

- По-рано, ако не се лъжа, г-н Докузмерджанов беше осъден окончателно за друго престъпление, за убийство, мисля, с лишение от граждански и политически права. За това писваха и вестниците.

- Нищо не значи. Нека си дрънкат... Те дрънкат всичко.

- Но той е опозорен!

- Какво разбирате: опозорен?

Секретарят не отговори, а само погледа зачудено народния представител.

- Свободен ли е сега?

- Да, помилван е.

Секретарят скръсти ръце и си опря устата на тях.

- Такава личност по никой начин не може да бъде държавен служител - продума той решително.

- Но аз искам, защото именно ще бъде полезен на държавата, както е бил полезен.

Сардоническа усмивка дигна края на горнята устна на секретаря.

- Как?

Пармаклиев стана с тържествен вид.

- Тия, дето ги изброихте, са вятър - каза той. - Но ако ги турите тях и толкова още на едната капъна, а на другата едничка само заслуга на Докузмерджанова - заслугата ще надтегне.

И Пармаклиев гледаше вторачено, почти нагло, в очите на секретаря.

- Заслуга?

- Да!

- Каква заслуга?

- Такава, каквато вий с всичките си науки и философии не можете пренесе на държавата.

- Възможно е.

- Уверявам ви.

- Но коя е?

- В деня на избора ми тоя лош за вас Докузмерджанов доведе при урните седемстотин и седемдесет избиратели! Седемстотин и седемдесет избиратели, чувате ли? Това е нещо, г-н секретарю. Аз му обещах и трябва да изпълня думата си.

- Разбирам. Но даже и да примижим, не можем да го назначим, и никъде по нашето ведомство.

- Я ми кажете защо?

- Той няма ценза...

Пармаклиев скокна гневен.

- Ценза, ценза!... Той носи на челото си ценза!... Седемстотин и седемдесет души! Това му е цензът!... Идете вий да съберете седем души!...

- Нищо не мога, законът е ясен... Аз се не наимам да докладвам за него. Явете се при господин министъра самички. Чини ми се, че и той знае за Докузмерджанова.

- И тъй ще да сторя, господин секретарю, и съжалявам, че гледате много тясно. Държавните интереси за вас не значат много.

И той стана.

- Длъжен съм да ви предупредя, че г. министъра не приема сега. Вратата му е затворена за всички.

- Пред мен ще се отвори! Сбогом.

- Сбогом.

Пармаклиев излезе.

 

*

 

Секретарят дълбоко се замисли. Не първи път беше слушал неуместни ходатайства, но такава чудовищност не бе слушал. Не се мина дълго време и звънецът на телефона издрънка. Той доближи до апарата.

- Какво заповядате, господин министре?

- Пригответе веднага приказа за назначението на г. Докузмерджанова.

- А Икономов?

- Да се уволни!

- Но той е един от най.... добрите ни чиновници!

Телефонът не отговори вече.

 


напред горе назад Обратно към: [Разкази 1881-1901][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух