![]() ![]() Една изгубена вечерПредставлението не беше се още започнало в арена Пизи, макар че девет часът минуваше. Причината на това закъсняване беше малкото още число посетители. Всички бяха седем-осем души, повечето на галерията; на първото място имаше само един офицер с жена и дете и един цивилен, седнали до самата сцена, по-близко до печката. Неиздигнатите фитили на ламбите отпущаха мърчелива виделина въз сцената, широка, пуста и скръбна с изжулените си одрипавели декорации. Струи студено веене идеха от кулисите и из покрива, от препречените греди на който се полюшваше въжената трапеция. И сцената, и залата, също потънала в унил полумрак, докарваха неотразима тъга и меланхолия на човека. Мюссе казва: "Triste comme la porte d’une prison."1 Може да се каже: "Скръбно като празна театрална зала" - пак със същия ефект... При вратата се чернееше куп артисти и артистки - тези, последните, завити с кожуси, - които гълчаха шумно и се посмейваха; това, очевидно, ставаше да си дадат храброст, защото на всеки миг се извръщаха безпокойно към пустата зала и се сшушукваха. Съдържателят на арената, господин Седластон, се луташе безпокойно насам-нататък и правеше някакви излишни разпореждания - повече за апломб. При всяко отваряне вратата той се извръщаше неволно и усърнуваше: влизаше ту някой от трупата, ту стражарин - пазител на тишината, - ту някой любопитен, който назърваше в пустата зала и си отиваше. Тоя човечец с безцветна физиономия, в късо дрипавичко сетре, със смутен ход н смутени погледи сега, през едно и също представление, минуваше в повече метаморфози, отколкото Юпитер при своите любовни похождения: той беше съдържател на арената, директор на трупата, акробат при въжеигрането, палячо - при комическите излазъци; при требенето сцената - слуга, в пантомима - маркиз или разбойник! Господин Седластон направи знак на музиката, загнездена в галерията, над сцената. Тя засвири някак плачливо и тъжно, като на погребение, па подир една минута млъкна. Свирачите взеха да си прибират инструментите в кутиите, като роптаеха. Седластон бежешката се качи при тях и подир разпалени някакви препирни, съдружени с големи ръкомахания, сполучи да ги задържи. Тъгата, меланхолията и студът се увеличаваха в залата; само публиката се не увеличаваше. На десет часа тя беше нарасла на единайсет души. Безнадеждна убитост лежеше по лицето на артистите; ония, които стояха при вратата, вече не се чуваха, те стояха умълчани и неподвижни. Жумящите ламби хвърляха още повече тъга в тая тъга. Седластон постоянно сновеше между залата и сцената и даваше разпореждания безцелни. Той сякаш искаше да следва мъдрата поговорка: "Залудо шетай, залудо не стой!" Офицерът, едър господин, с пълно червендалесто, доволно лице, с черни мустаци, погледна златния си часовник и каза: - Минува десет и четвърт! После се обърна към съседа си и прибави с досада: - Три вечери наред идем, и все тая история: няма публика и ни повръщат назад парите. Това е най-после подигравка с хората! Да знаех, нямаше в тая студена нощ да влача децата от оня край на града. - Защо не идете на театъра в Славянската беседа? Там човек е сигурен, че не ще има подобна неприятност. - Ходил съм там, но дойдох и тука. - За разнообразие, разбира се?... Офицеринът потресе главата си в знак на отрицание. - Не ви се харесва играта там? - Да кажа, че лошо играят, нямам право - подзе офицерът, като си притегли предниците на шинела. - Нашите актьори играят даже твърде сполучливо... Но, как да ви кажа, самите представления не ми се харесват... - Драмите тоест? - Да, драмите... Не казвам и за тях, че са лоши... Напротив, много добре са съставени... Но защо избират именно такива, които те правят да си излизаш от театъра като болен, с разстроени нерви и през нощта да не можеш да спиш от безобразни мисли?... Не съм нито страшлив, нито много деликатен темперамент - в Сръбската война аз гледах страхотии и оставах хладнокръвен, - но тука не мога да присъствувам спокойно на тези мрачни сцени и ужаси... Тая зима ходих пет пъти на българското представление и представете си - все подобни неща: убийства, самоубийства, кръвопролития, отчаяния, полудявания, отравяния, даже един път изнесоха на сцената носило с мъртвец, и като същи мъртвец! Не запалиха само тамян! Драмата Клавиго беше. Кому не пропълзяха тръпки при това зрелище нощно време?... Не е нито хубаво, нито хуманно... Такива пиеси аз ги наричам просто спекулиране въз нервите на публиката... Тя съвсем не за такова развлечение иде в театъра. Па Гете бил авторът на тая драма. Какво от това? Аз казвам, че той е написал една отвратителна драма; може да е гениална, но е отвратителна на сцената! Нашият живот и така е препълнен с мизерии, проклетии и скърби... Нека литературата го описва, понеже уверяват, че тя отражавала живота, но нека сцената ни пощади от живото възпроизвеждане. Съгласете се, ние бягаме от улицата, от нейната мизерна действителност и търсим в театъра успокоение, развлечение го кажи, ако щеш - възвишение на духа в по-тиха и ясна област, а нам ни изпречват убийства, отчаяния, носила с мъртъвци и опела! И това знаете ли кога беше? През инфлуенцата, през най-лошото й върлуване, когато пред прозорците ни минаваха на деня по трийсет-четирийсет погребални колесници!... Голяма приятност да се наслаждаваме от такава гледка, нали? На, и таз вечер в Славянската беседа се представлява драма, дето има едно убийство и едно полудяване... - "Иванко"? - Не. "Руска". Ето защо аз предпочитам арена Пизи. Грубо, дебелашко тука, но те правят да се смееш тези палячовци със своите вшутявки и плоски каламбури и плесници. А според мене смехът е здраве. Трябва да приучим нашите българи да се смеят, за да станат по-добри човеци... Да бях министър на просвещението, аз щях да отпусна помощ на тоя беден Седластон да ни прави да се смеем, както Беседата ни прави да настръхваме.... - Дело на вкуса - забележи равнодушно цивилният. - А! Публиката се умножава с още двама души! В същия миг един от служителите излезе на сцената и захвана да повдига фитилите на предните две ламби, които разляха радостна светлина наоколо си. - Браво! Маладец Седластон!... - викаше офицерът. - С четиринадесет души публика той решава да почне представлението. Я виж кураж! Седластон се появи на сцената в чист, чер редингот вместо в дрипавия жакет, приближи до рампата и произнесе глухо към празните столове на залата: - Господа, тази вечер представление отлага се. Молим почитаема публика да извини и назад от касата да си парите получи. Последните думи загаснаха в гърлото му и едвам се чуха. - Това е безобразно, господине! - кипна офицерът, който очакваше съвсем друга изненада. - Сега е трети път, как вършите това с мене!... Защо туряте афиши, а после пъдите публиката! - Няма человеци, не видите ли? - продума с виноват снишен глас нещастният съдържател, още по-издребнял и жалък от смущение. Офицерът със семейството си и цивилният излязоха из залата и се спряха при касата. Касиерката, същата хубавичка девойка, която трябваше в розово трико да играе на въжето, повръщаше стойността на билетите на неколцината посетители. Ръката й притреперваше и на очите й едвам лъщеше една сълзица. Цивилният побутна офицера и му посочи афиша за тазвечерното представление, залепен на дъските. Той обърна вниманието му към някои редове с по-малко едри букви, които по-преди не бяха забелязали. Тия редове бяха изумителни, невероятни! Надали в света се е появявал афиш с подобно заявление: "Умоляваме почитаемата публика да заповяда на представлението ни тази вечер от милост и човеколюбие, защото аз и семейството ми ще умрем от глад!"2 Това зловещо обаждане очевидно страдаше от голямо преувеличение, но то свидетелствуваше за безизходността, която го е диктувала. Те се спогледаха смаяни. Офицерът се потърка по челото: - Ето и тука трагедия, жива трагедия... И от тази трагедия аз идех да искам развлечение... Батак живот! Те си излязоха, без да погледнат на касата.
1 Скръбно като вратата на тъмница. 2 Факт.
![]() ![]() ![]() |