напред назад Обратно към: [Драски и шарки][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Не поздравил


Есенното слънце превали вече зад Люлин планина. Скалистите чуки на Витоша се вапцаха в леко румено озарение; гъста сянка лягаше върху зелените й хълбоци. Нейният меко чупен профил по-рязко се открои в сладката синева на небето; най-дребните ръбове на скалите, набучени по гигантския й гръб, се изписваха ясно там. По тоя час Витоша от София се вижда най-хубава, най-величава и сякаш живуща под мрачно-зелената си мантия от сянка и със своето чело, увенчано от последния румен блясък на умиращото слънце, с което тя разменя последни думи от някой тайнствен разговор... Но още малко и зайдялото зад Люлин слънце потопи в ясно-топъл златист цвят целия небосвод зад Витоша. Витоша се изпречи със страшния си и строг облик още по-величествена, в тоя лучезарен фон на вечерните небеса, който й правеше един ореол от слава... Сякаш че зад нейния могъществен гръб някой далечен, презморски пожар заливаше лазура с равния префинен отблясък на своите невидими пламъци. Какво чудно, ненагледно зрелище!... Но минава още малко време и тая фантасмагория на светлината се губи, небесното пространство над планината постепенно се обезцветява, посивява, затъмнява и вечерницата изневиделица, като един ослепителен лучист елмаз, блясва и провисва се над самия гръб на планината подобно на едно електрическо кандило, спуснато от небесния връшник, когато още ни една друга звездица не е изпъплила на него...

Но аз се отклоних да говоря за колосалната Витоша, когато намерението ми беше да говоря съвсем за дребно нещо: за Славча Плужев.

Познавате ли Славча Плужев?

Не?

А между това вие всеки ден го срещате.

Славчо Плужев е чиновник - той и не може да бъде друго! - Славчо Плужев е дребничък, с къса снага и с къси крака, които все бързат, когато вървят, и по начин, щото да не настъпват и една мравка; Славчо Плужев има валчесто, с тъмна кожа лице, без никакво нападателно изражение - напротив; тумчаст, власат нос, сплюснато чело, дори над самите вежди, черни, широки, сключени, завоювано от леса на косата; погледът му е боязлив и в непрестанно движение, като на солдатина, защото Плужев внимава да не пропусне някого без поздравление - бил той от неговото ведомство или от друго, все едно - всеки може да ти напакости. - И в учреждението Плужев е пример на чиновнишко смирение и благонравие. Някои слободни присмехулници шепнишком го наричат зад гърба му ту "Алексий божий человек", ту "света овчица", но доста силно, за да ги чуе; но Славчо се преструва, че нищо не е чул, и продължава да е почтителен и сложен към тях. Каква полза от препирни и свади с пакостен човек? "Дето ще му речеш Гаго, кажи му Аго!"- дума шопската поговорка. Блага дума и поклон вреда никому не донасят. Плужев знае много добре и практикува винаги и всякъде това...

 

Не пречупва се гръбнакът

от един учтив метан.

 

И ето защо, благодарение на това мъдро правило, той не е имал до днес за нищо да се разкайва, от ничие незадоволство да се безпокои, за нищо да се коси. Той живееше в своята тиха, безтревожна, спокойна атмосфера, да прощавате - като бъбрек в лой.

 

*

 

И тъй, Славчо Плужев, вечно тихият, добрият, безобидният, скромният чиновник, се завърна тая вечер у дома си извънредно смутен и с уплашено лице. Пръв път жена му го виждаше така отпаднал и убит духом, станал още по-дребен, отколкото си беше.

Хрумна й, че има да чуе едно голямо нещастие.

- Славчо, какво е? - попита тя в силно безпокойство, а ушите й слушаха, още преди мъжът й да зине да каже думата: "отчислен".

Славчо клюмна глава безнадеждно.

- Ела да ти кажа вътре, Пено! - едвам издума той.

Пена го подири с повлечени крака от страх. Славчо, като се намериха двама в стаята, разгърна ръце, плясна ги и извика трагически и със заплакан глас:

- Ах! Какво направих аз, клети! Какво ще ми дойде до главата!

"Това не е вече отчисление, тук има нещо по-страшно!" - помисли си Славчовица. Изписаното по лицето на бедния й съпруг отчаяние не й оставяше никакво съмнение за ужасната беда.

- Мигар в комплот се е месил, па сега са го подушили? - каза си тя настръхнала, като си припомни, че сега ставаше една много шумна политическа съдба...

- Чакай да ти кажа, че как съм дошъл от градската градина до дома - не знам на земята ли съм стъпал или на какво. Като излязох тази вечер от канцеларията, отидох да се поразтъпча насам-нататък... Едното ми око все играе... Разтаках се тук-там, па минувам край градската градина да си дода. На тротоара, знаеш, много свят, като мравки. Пак ми играе окото... Мисля си аз: има нещо тука... Един иде срещу мене, поглежда ме, и аз го поглеждам, отминуваме. Не знам какво ме бъзна. Обръщам се пак да го погледна. Той се спрял, същият, на пет крачки от мене и приказва с нашия началник на отделението. Пено! Министърът! Министърът бил, с когото се срещнахме!

Жена му опулена чакаше да чуе страшното, което иде по-нататък.

Плужев си закри очите с ръце и остана тъй неподвижен: само едно задушено пъшкане изскачаше измежду пръстите му.

- Що се омълча? Кажи по-скоро, че ми вадиш душата от страх.

Плужев погледна жена си гневен.

- Какво още да ти кажа? Глуха ли беше? Министърът ми, ти казвам, мина край мене и аз му не свалих шапка!

Пена си издъхна. Сърцето й се поотпусна.

- Ти си глупец, Славчо. Аз те знам, че си прост, ама толкова не те мислех! - измъмра го тя. - Какво има от това толкова страшно, та си се разкиснал такъв?

- Как какво има? Моят най-висши началник ме среща, поглежда ме, чуваш ли? Поглежда ме, и аз го поглеждам, чуваш ли? И аз го поглеждам в това време, и не го поздравявам. Трябва да бъде някоя само гламава жена, та да не може да разбере и да се хили.

- Добре, че що го не поздрави, като си го видял? Де ти беше умът?

- Ума ми, нали ти казвам? Бях се замислил над това пусто игране на лявото ми око какво ще ми донесе! И докато да се сетя, министърът ме погледна право в очите, докато да се сетя... той замина.

На Пена стана жално за мъжа й.

- Не грижи се - каза тя, като поиска да го поуспокои с по-благ начин; - първи път ли се случва някой да е замислен, да е разсеян нещо и да не поздрави някого?

- Случва се, но никой, никой няма право да бъде разсеян и да не поздрави, когато този някой е негов висш началник. Аз в месеца свалям един милион пъти шапката - ти пак вземи, та я очисти с газ, - на сляпо и сакато се кланям, сега, един път, се случва да ме срещне министърът ми, очаква поклон и не приема. А той ме представил за награда!

И Славчо изпъшка.

- Аз ти казвам, че той дори не е забелязал това; големците не забелязват такива малки работи.

- Именно големците... затова са и големци, защото забелязват и най-малките работи... Ние, дребните хора, сме късогледи и късоуми. Колко пъти аз, като отивам на служба, минувам край свети Крал, без да го видя! После се чудя: бе кога минах край черквата? Ти добре ми каза: хаплю съм аз...

- А аз, като дойде одеве, рекох си: тя се свърши - наш Славчо е изпъден, а къщицата ни - още не сме си я отплатили.

- Ти си го рече и го вярвай - продължаваше Плужев да се наддумва с жена си, като желаеше да убеди и нея в близостта на катастрофата; - аз съм вече отчислен, пропаднал човек... Да, забравих да ти кажа: когато се извърнах, та го видях, той казваше на началника тия думи: "Утре приготви бумагата, да подпиша..." Бумагата, разбираш? Моята присъда аз чух... И стори ми се тъй, че ме погледна сърдито, като светкавица бързо, ама с крайчеца на едното си око... Ах, нещастен аз!

Пена напусто се опита да му разпръсне страхуването. Безпокойствието и нея улови: възможно е всичко. Малко ли чиновници всеки ден вадят за още по-дребни причини и съвсем без причина!... Ни тя, ни той не вечеряха. Плужев си легна като в треска. Бляновете му, смътни и мъчителни, бяха пълни с намусения образ на министъра, който го гледа с крайчеца на едното око, с министерския разсилен, който му носи "бумагата" на нещастието му, с тротоара на градската градина, който играе валс под нозете му, и с мрачната маса на св. Крал, на покрива на който някакви си католишки попове изнасят тялото на умрелия Плужев - неговото! - за да го закопаят на керемидите!

Заранта той се събуди с очи хлътнали.

- Пено, сбогом - каза той с плачовен глас, като тръгваше за министерството, и на очите му блеснаха сълзи: жена му и тя се не удържа и се просълзи, сякаш че се деляха за сетен път и Славчо тръгваше на война.

Прощаване на Хектора с Андромаха!

 

*

 

Пена чака с неизказана тревога връщането му за обед. Когато го видя, че се зададе от вратнята, сърцето й примря: мъжът й пристъпи няколко крачки, бледен още повече, па се опря до стената да не падне.

Тя разбра нещастието и се спусна към него.

- Скоро доктора! Тичай! - заповяда тя на слугинчето, додето поддържаше Славча, който се мъчеше да се закрепи прав.

- Не, не бива! - избъбра той немощно.

Пена плачеше.

- Майчице!... Не грижи се, Славчо! Ти да си жив.

- Не плачи, мари! - пъшкаше Плужев, като с една ръка си стискаше лявата страна, а с друга бъркаше в джеба на палтото си. Той извади оттам разтворен министерски плик и го подаде на Пена.

- Чети "бумагата" - шъпне той.

- Остави сега, знам! Ти да си жив... - хленчеше тя.

Плужев следваше пак да вади нещо от джеба си.

- Стой сега мирен... Докторе, по-скоро виж какво му стана! - обърна се Пена към доктора, който влизаше.

Той им беше съсед.

Докторът хвана пулса на болния. Но усети, че ръката на Славча отпусна нещо в неговата ръка. То беше черна плоска кутийка. Докторът я отвори и каза:

- Орден! Поздравлявам те!

Министерското писмо беше обикновеното съобщение, което придружава наградата.

......................................................

 

Славчо пролежа две недели от палпитация на сърцето, предизвикана от потресението на великата ненадейна радост, сменила тъй внезапно безнадеждното отчаяние и страх. От такъв двояк удар в едно време Плужевата слаба, непривикнала на никакви вълнения природа биде сломена.

 

Той умря след шест месеца от последствията на горната болест.

 


напред горе назад Обратно към: [Драски и шарки][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух