напред назад Обратно към: [Драски и шарки][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Un cas de psychologie


Не знам дали са много щастливи хората, които не умеят да приказват. Но, несъмнено е, че тяхното общество не е от най-веселите. Човек, който е лишен от дарбата да води занимателен и умен разговор, е за оплакване. Той може да е умен, но се показва неразвит и ограничен, може да има най-добрите намерения на света, да е пълен с искреност - неговата реч е неубедителна, неговите уверения се чинят неправдоподобни. За такъв онеправдан най-добрият съвет е - да мълчи. Мълчането може да му донесе сполука, с него той има голям шанс, даже и когато е глупав, да бъде зет за умен човек - или да избегне сглупяванията му...

Не нахалос една световна поговорка дума: "Говоренето е сребро, мълчанието - злато."

 

*

 

Господин Маргаритов е обаче сладкодумен човек.

Винаги усещам благодарение, когато случаят ме срещне с него на улицата. Такава среща за мене е една приятна минута, която пораства на часове... Той знае моята слабост и затова, колчем ме зърне отдалеч, неговото честно, сериозно, малко високомерно лице с хубаво прошарена брада, грижливо подстригана, и със златни очила, с шикозно увисналата на тях черна връвчица, се усмихва приветливо, задължително, почти пригласително, и той веднага насочва стъпките си към мене, както и аз моите към него...

Господин Маргаритов не само че е приятен човек, но още и мой стар познайник. Той има светско обращение - знак, че много време се е търкал о чуждо общество; речта му е увлекателна, умна, фразите му са закръглени и изящни, Думите обладават точност и изразителност. Темите си Маргаритов има безкрайно разнообразни, той ги зема из всичките обстоятелства, из всичките области на живота, той ги лови из всичките сфери, според както случаят или вдъхновението му подскажат. И по всичките предмети е еднакво вещ, самоуверен и красноречив. Завиден дар! Един път завоювал разговора, той го не изпуща от властта си, както и мене - от обаянието на сладкодумието си. Могат лакти да ни мушкат на тесния тротоар, могат груби крака да настъпат нашите, могат учтиви поклони да ни здрависват - това не може нито да ни смути, нито да ни отвлече. Разговорът - той цял се държи от Маргаритова - отива плавно, непрекъснато, невъзмутим в своето величествено течение. Той прилича на една река многоводна, с широки и меки завои, без скокове и пресеклици. Темата ще бъде изтискана като лимон, обърната наопаки като ръкавица и само тогава изоставена, а на мен - дадено конжè.

И какви не теми намира Маргаритов съвършено случайно, необяснимо, просто фанати с ръка из въздуха!

Например веднъж той ме занима цял час върху голотата на Софийско поле: по такъв гол предмет той намери възможност да приказва много, богато и с много изобилие от цветя на красноречие; друг път ние замръкваме на въпроса за скръбния упадък на нашето вестникарство. Макар и да не чете вестници, той умя дълго да говори за съдържанието им. Други път Маргаритов ми приковава вниманието с описанието хубостта на румънките в Букурещ - (ние оттам се познаваме). Маргаритов, паднал на тая нежна почва, говори с вдъхновението на поет и с тънката вещина на един десетгодишен тъпкач на тротоарите и булеварда при бреговете на Дъмбовица... Или пък разговорът ще е върху скъпотата на наемите в София и грубостта на климата й и слугините й (господин Маргаритов е още цветущ ерген!); или - по страстния въпрос за пенсиите - жизнен за него, жизнен в най-тясното разбиране на думата, защото моят приятел живее от народната признателност, за заслуги емигрантски - ох, шумния булевард при Дъмбовица! - или дохожда ред на Корейската война. Тая скучна война, безинтересна за европееца, глупава война, дохожда обаче в краен, отчаян случай.

 

*

 

Последният път разговорът бе по немската литература. Маргаритов чете, но само по немски.

Той ми говори за Хайне, когото е чел с възхищение. Хайне го обайва със своята нежна и ефирна духовитост, а по тънката ирония той няма равен. По тоя случай той ме пита чел ли съм поемата "Германия"; мина после на класиците: Виланда, Шилера, Гете. Не, те го не пленяват; много са класически, сиреч много несъвременни - той търси свежест в литературата, както я търси и у жените (последното той ми каза ниско, със значителна усмивка); предпочита им той Шопенхауера, Ауербаха. Шопенхауер е отрицателен философ, дълбок, но тежък. Враг заклет на доктрините на Фихте и Шлегеля, той туря в съчинението си неукротим песимизъм, той гледа мрачно на човека, безнадеждно на живота; но в самия него живее хрисим, весел и самодоволен човек. Двойственост на поет! Маргаритов ми загатна даже, че при всичката отрицателност на философските си въззрения, той е обичал много парите, както и другият - Ауербах, противник на женския пол, обявен мизогин, имал обаче слабост към своята възрастна и дебела слугиня... Тоя разговор, така неусетно бягал от широката област на книжнината в тесния улей на биографията, ставаше не на тротоара, а в една алея на градската градина, под покровителната сянка на рунтавите акации, близо до статуйката на Диана.

 

*

 

В тая именно алея ме сполетя едно страшно разочарование в Маргаритова.

Там се изпари моят ентусиазъм за него.

И знаете ли в какво се спъна тоя превъзходен човек?

В най-невинното нещо:

Българската литература!

И отде дявол: от дебелата слугиня на Ауербаха да скокне на тоя пустал предмет? И, nota bene, пръв път той рискуваше това. И още тука, в алеята! Аз не мога да си обясня тая фаталност.

Но да разкажа как се свърши разговорът в тая злокобна алея.

Свършил за немкинята, Маргаритову скимна да мине на българската литература. Още от първите му думи беше ясно, че той стъпи на една несигурна за него почва; трапчинките и грапавините, и тайните й, чужди нему, спъваха вървежа му... Речта му стана нерешителна, несамоуверена. Очевидно той се заблуди в шумачето на българската литература, което за него беше непроходимо замотан африкански лес, какъвто откри Станлей. Аз фанах да го съжалявам и търсех да му туря златен мост за отстъпване чрез повръщането на Ауербаха или на Корейската война.

Но той не ме остави да извърша това добро дело и решително ми каза:

- Вашето най-ново поетическо произведение... как го викаха... "Драски и краски"...

-"Драски и шарки" - натъртих аз на тая последна дума; - но то не е поетическо, извинете...

- С извънредно възхищение ги четох. Много хубави!

На изтрит комплимент - изтрито "благодаря!" Аз мислех, че мога вече да изведа Маргаритова из неизвестността на африканския лес и да го повлека в по-гостолюбивата Корея. Но той продължи:

- Знаете? Аз се залових да преведа някои от сатирическите парчета в "Краски и драски"!

- Драски и шарки!

- Да - продължи Маргаритов, - смисълът точно предавам на немски, само стихът ме затруднява. Аз не владея техниката на стихотворството.

Аз се позачудих: доколкото помнех Драски и шарки бяха написани в най-прозаическа проза на света и никакви стихове нямаше там.

Аз го погледнах в недоумение. Маргаритов се зачерви на ушите, краят на носа му затрептя, той машинално си сне очилата, за да ги избрише уж, но в същност да скрие смущението си.

- Какви са новините по Корейската война? - фърлих аз златния мост.

Маргаритов е безпощаден. Той повтори:

- В Краски и драски има много лирическа поезия, подсолена с тънка сатира: стиховете са музикални, ритмите по-богати от Рюкертовите... Жално, че не владея стих, та съм принуден в прозаически превод...

Аз просто се срамях. Гипсовата Диана даже се изчерви!

"Лирическа поезия"? "Стихове музикални"? "Богати ритми" - в "Драски и шарки"? Бай Маргаритов, да вървим в Корея!

Това нещо си мислех само защото пò бих имал кураж да дръпна въжето на някой невинно осъден в Черната джамия, нежели да посрамя Маргаритова за една от най-безочливите, най-безцелните и най-непонятните лъжи, каквито са се лъгали в тоя лъжовен свят.

Аз търсех средство да се разделим по-скоро, да спася и него, и себе си от нетърпимо гламавото положение. Понеже Корея не помогна, аз, по едно вдъхновение, обърнах се за помощ към часовника си. О, щастие, минаваше дванайсет! Обяд!

- Сбогом!

- Сбогом!

Простихме се. Той тръгна.

 

*

 

Но аз не си отидох веднага.

Аз дълго мислих из алеите за това произшествие. Какво накара този добър, културен, несъмнено умен човек да скрои такова грубо и безсмислено ласкателство, подплатено с нагла лъжа? Защо му беше тоя вратоломен риск, из който нравственият му човек излезе пред мене дребен, пошъл, до сълзи нищожен? Вродено ли подмилкване или раболепство безпредметно ? Той не очакваше никаква услуга, ни облага от мене, за да има нужда да замами разположението ми, което имаше напълно - понеже имаше уважението ми. Или възпитание изкилено? Или влияние на фалшивата страна, на опакото на едно културно общество, дето е расъл и се е слагал неговият ум и характер? Аз не можах да отгатна енигмата, нищо не ми даваше ключа на тая жестока изненада. Защо не можем да спуснем стълба в човешката душа, като в дъното на един въбел, и да узнаем извора, тайните побуждения на човеческите действия? Казват, че психолозите се пъчат с това дълбоко изкуство и сърцеведство: добре, аз им оставям господин Маргаритова на пълно разположение и се отказвам от него!

 

*

 

Да, от него ден ние се вече не срещаме с Маргаритова, или по-добре: той ме не види вече...

Направил е справка вероятно!

Така изгубих аз един умен и добър приятел, една илюзия още!... И то по вината на първата част от Драски и шарки.

Истина, че спечелих една "драска" за втората им част!

Но възнаграждава ли ме тая придобивка за загубата на Маргаритова?

 


напред горе назад Обратно към: [Драски и шарки][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух