напред назад Обратно към: [Люлека ми замириса][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Спомени от Бяла черква


I

Селото

 

Село безшумно, глухо, мирно,

село безбурно и зелено,

оазисче в поле обширно,

за спорен труд благословено,

 

душа ми винаги ще помни

гостоприемството ти мило

и всичко, що ме бе пленило

във твоите обятья скромни,

 

де хубави сърца живеят

и добродетели старинни -

и твойте улици пустинни,

и дворове, що зеленеят,

 

де тихо бягат часовете,

де всякой външен шум замира,

де вечно мил във умовете

живей ликът на Бача Кира.

 

 

 

II

Цветята

 

Цветя, цветя! Дъжд от цветя

и песни от моми напети!

Цял ураган ме налетя

от обич, радостни привети!

 

И изненадан, умилен

от тоз прием необичаен ,

на мене, пестника смутен,

на мене, скромен гост случаен,

 

аз с мокро от сълзи лице

мълвях си: лей се на свобода,

о вярно чувство на народа,

о златно българско сърце!

 

 

 

III

Дворът

 

Вечеряме. Над нас луната

вълшебно свети. Тих е двора.

Кокошки дремят по дръвята,

заспали гъски до стобора.

 

Мълчи обора ниски, дето

добитък пашите сънува,

тъмнеят клоните в небето,

що тих вечерник ги милува.

 

Селото цяло занемяло

и труд, и домакинства мирни -

едвам мълчаньето заспало

смущават лаеве подирни.

 

Нощ селска. Мир. Вълшебно свети

над нас небесната лампада.

Пред вратнята, до плетовете,

моми запяха серенада.

 

 

 

IV

При Росица

 

Тих ромони вир кристален,

със русалките беседва,

заник сяен, златоален

във Росица се огледва.

 

Белокрилите рибари

фъркат, спускат се в реката,

лек зефир легенди стари

носи ни от планината.

 

Ех, красиво, ех, спокойно!

Гърди гълтат радост рядка,

дишаме, живеем двойно

в полската поезья сладка.

 

Пада здрач. Тъмней полето

и Росица. Глухо стигат

лаеве до нас. В небето

първите звездици мигат.

 

 

 

V

Идилиите

 

Певецо селски, тук разбирам

душата ти и твойте песни

и себе си аз тук намирам -

в таз воля, в тоя шир чудесни.

 

Пак спомням светли дни, когато

живях сред чистата природа,

при нивите, покрити с злато,

с живота честни на народа,

 

и слушах песни на жътварки,

и гледах (сякаш беше вчера!)

момински бузи свежи, ярки

във празника на гроздобера.

 

И пях кат тебе за полята,

за селската любов честита

и преживяваше душата

идилийте на Теокрита.

 

 

 

VI

В лозята

 

В лозята селски пир. Пред нази

хора завили по ливади

моми - на тоз край елмази -

изскокнали из лес дриади.

 

Смях, вик, наздравици под звукът

на гъдуларя. Шум не спира

и в него чашите се чукат

за славата на Бача Кира.

 


напред горе назад Обратно към: [Люлека ми замириса][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух