Обратно към: [Люлека ми замириса][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Мисълта ме пак повръща

на Амбарица в полите,

на незлобието в дните:

виждам се във нашта къща.

Зима. Вятър пей в комина.

В къщи - майка ми, баща ми -

как са живи в паметта ми!

Утре Нова е година.

Във огнището главните

праскат, ярко пламенеят.

Бъдни вечер е. Светлеят

и лицата, и душите.

Бъдни вечер! Час без грижи,

час на радост и утеха,

на поезья в бедни хижи

и под богаташка стреха.

Веч трапезата от баба

със тамян е прикадена

вощеница в къщи лена

свети, бодната във хляба.

Миг тържествен, свят. Баща ми

измълви "Ядят убози" -

всички кръстим се. Но в този

час е другаде ума ми.

Мисля моята премяна,

мисля новите обувки -

колко радостни цалувки

ще им давам аз зарана!

Фесчето, кат мак червено,

утре - пръв път над челото!

Сетренцето изкроено

на баща ми от палтото.

Тръпне млада ми душица,

от блаженството огряна...

До зида стои опряна

дряновата сурковица.

Тази нощ - по суроваки.

Както в прежните години:

ще мерат ръце неяки

и съседи, и роднини

и щастлив, с душа засмяна,

дребните пари ще крия

във кесийката басмяна,

дето майка ми уши я.

Лягам си. Но от очите

бяга сън. Сърцето цяло

в нетърпенье затрептяло

за минутите честити.

Как нощта отива мудно!

Вратня нийде се не чука.

А кандилото, сè будно,

пред иконата блещука.

Обратно към: [Люлека ми замириса][Иван Вазов][СЛОВОТО]