Обратно към: [Люлека ми замириса][Иван Вазов][СЛОВОТО]

На К. Христов

В дните, първи път когато

музата ме посети,

с увлеченье непознато

мойте дадох й нощй.

И в потайното килерче

заработих при свещта

на опушено фенерче,

скрит от строгий си баща.

Знаях как се той гневеше,

някой път в тефтеря свой

мои песни кат съзреше -

буря! Гръмове безброй!

Син-търговец той мечтайше

с трезвен ум, в полезен труд

да се впусне - ах, той знайше:

песня носи глад и студ!

Той бе прав. Но ази скришно

с по-голям работях жар -

туй тогава бе излишно,

но не бях си господар:

спирай извор да не блика,

спирай вятър да не вей,

искай болка да не вика

или младост да не пей!

Роб на мойто вдъхновенье,

нижах песни, стихове,

кат че вършах престъпленье -

сè във нощни часове.

И редяха се тетрадки

на душата ми с плода,

и нощйте бяха кратки,

и приятен бе труда.

След вечеря, пак, незнайно

от баща си, бързах там...

Майка думаше ми тайно:

"Ако нямаш свещ - да дам."

Обратно към: [Люлека ми замириса][Иван Вазов][СЛОВОТО]