напред назад Обратно към: [Под игото][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XIV. Около един труп


Сутринта слънцето пак беше изгряло величествено: лазурното високо небе светеше радостно.

Градините миришеха и росните трендафили показваха вече своите румени чушулки; овошките, буйно листнали, окичени триумфално с белоснежен цвят, даваха на всички дворища в Бяла черква празничен вид; славеите пееха; ластовичките се стреляха из пространството, оглашаваха го с чуруликанията си и се опиваха с въздух, лъчи и свобода. Природата преливаше от живот и младост. Небето и земята не съставяха, освен една жизнерадостна стихия - от зари, светлина, шарове, песни, аромат, любов и радост.

В тоя същи час в дъното на една сляпа и глуха улица, накрай града, Марко Иванов се спря и потропа на една вратня.

Веднага му отвори един юначага момък, в потури, гологлав и по ръкави.

- У вас ли докараха трупа? - попита Марко ниско.

- У нас е, бай Марко, елате! - И момъкът тръгна след него и му посочи една врата.

- Там са, влезте!

В същия час вратата се отвори и първото нещо, което Марко видя вътре, беше един труп.

Трупът на една череша.

Калчо кацарят, нашият стар познайник, качен на един куп дървета, въртеше огромен свърдел в издигнатия край на черешовия труп, подпрян здраво отдолу. Пот като град капеше от замореното лице на кацаря.

- На добър час, Калчо! - каза усмихнато Марко, като изгледваше любопитно работата. - Та то напредва, напредва пущината.

- Всяко нещо се бои от майстора си - обади се един глас,

Марко се обърна наляво и погледна. До зида беше клекнал Мичо Бейзадето.

- О, кир Мичо - каза бай Марко приветливо, като подаде ръка на подпредседателя на комитета.

- Правим днес заседание, та като минувах, рекох да се отбия да видя какво върши нашето Букче.

- Че къде ви е заседанието, на къра ли? - каза Марко, като седна и без да вдига очи от черешата.

- Днеска ще го правим в Зеления трап.

Зелени трап се наричаше една падина на голата рътлина на север от града, която съставяше първото стъпало на Стара планина. Подир знаменитата вечер, в която Заманов донесе писмото, комитетът се сбираше не на едно място. Днес беше решено да бъде заседанието му в Зеления трап.

Калчо, разчервенял, потен, продължаваше да върти с жилести ръце огромния свърдел. Той често вадеше оръдието си, за да изкара треските, поглеждаше в дупката и пак въртеше. Тя вече се извъртя ваше до нужната точка, сиреч две педи до по-дебелия край на стъблото, който беше гъзерът на топа. Калчо изтръска хубаво треските из цевта, погледна вътре с едно око, духна в нея и погледна самодоволно гостите си. Те наставаха и надникнаха също в цевта.

- Вътре ще влезе топузът на един голям кантар - забележи бай Мичо, - но ние ще го пълним с дребно джепане. Така повече поганци ще повали. Твойта череша ще направи чудеса...

Лицето на Марка светна тържествующе... Защото, наистина, черешата беше от градината на Марка Иванов. От няколко време насам в убежденията и понятията на Марка се беше извършил значителен преврат. Революционното кипение, което обхващаше Бяла черква, не го остави за дълго чужд и хладнокръвен... То го заинтересува, учуди, стресна. Той си каза вътрешно: "Ако навсякъде е същото, както казват, няма ли наистина да пламне цяло Турско?... Дали не е пък наистина настал краят на това царство, когато и децата се въоръжават!... Кой знае.." Това размишление отслаби страхуванията му и усили доверието му в съдбата. Човек положителен и със здрав смисъл и без ни най-малко въображение, той най-после се увлече в общото увлечение и хвана да вярва. Епидемията молепса и тая трезва, но честна българска душа...

Но тоя психически процес се извърши не веднага. Силните убеждения се изработват под влиянието на цял ред факти, внушителни. Най-напред (това беше миналата есен), пред вид растящите свирепства и злодеяния на турското население, беше пошъпнал сам на себе си:

- Та такъв живот - живот ли е?

Това беше първото кипнуване, първата крачка... После, тази пролет, подир явяването на Каблешкова, като гледаше въодушевлението на младежите, които тъй решително се готвеха за едно безумно, но гордо предприятие, той каза един ден на жена си:

- Кой знае? Лудите ако направят, лудите ще направят нещо...

Най-после, по Великден, като ставаше в кафенето разговор за страшните препятствия, които ще срещне такова едно движение, и грозните сетнини, които могат да го последват, Марко каза натъртено на Алафрангата:

- Михалаке, който смята свирка и тъпан, сватба не прави...

Преди шест месеца той споменуваше за "чрево адово".

А поп Ставри потвърди с друга пословица:

- Сухо дупе риба не яде.

Но нека забележим, че Марко беше всъщност партизанин на приготовлението, не на въстанието. Той не беше ентусиазиран дотам, щото да бъде за последнето, както бай Мичо, нито вярата му в успеха на борбата беше тъй непоколебима и сляпа, за да рискува всичко за всичко, както Огнянова. Бяла черква трябваше да бъде приготвена, за да отблъсне нападението на башибозуците, които щяха да блъвнат въз нея многобройните турски села в Стремската долина. Тя беше отвсъде оградена от тях и още сега им правеше зазъбици... Ако пламнеше навсякъде, тогава друго. Но кой ще го увери, че така ще бъде?... Във всеки случай, Бяла черква трябваше да бъде готова.

И той настояваше за въоръжаването... "После времето ще ни учи" - казваше той. Преди три дни Николай Недкович се яви при него и му разправи за безуспешните си лутания по диренето на черешови дървета.

- Отсечете моята череша - каза той.

Но по егоизъм ли човешки, по бащинска ли милост- естествена впрочем в тоя случай - той не допущаше синовете си да се мешат... Той искаше те да се удържат на бързея, против който той не бе устоял. Той искаше нещо невъзможно! "Доста съм аз от къщата" - думаше си той. Преломът в неговия дух не се бе извършил напълно: оттам колебанията, оттам противоречията. С една реч, Марко беше представител на умерения елемент в народната партия. Елемент, годен за всеки други случай, но не в революциите, които се основават на насилия и крайност, за да достигнат целта си. Той често играе ролята на спъвало в тяхното колело. В дадения случай може би това не беше така.

Калчо се завзе да пробива азлъка на черешата, за да стане истински топ. Той го превъртя с едно твърде тънко свръдле ведин огладен чеп, към гъзера. Той скоро свърши и тая работа, духна в дупчицата и из устата на топа изхвръкна стърготина.

- Е, тя се вика, стана! Джаста-праста ще прави турчата - каза Калчо с тържествующ вид.

- Браво, Букче, ти ще бъдеш и топчият... Сега пък бай Ляло ковачът да му тури железните обръчи и другите железа и ето ти цял круп - каза Мичо.

- Майки, това ще гърми страшно - забележи Марко.

- Ще го заложим нависоко на Зеления трап и оттам ще бием цялата долина... Отдето се покажат, удряй, не ги жали!... Позицията е чудесна!

Чуха се стъпки отвън.

- Някой наш иде - каза Мичо, понеже беше заръчано на юнака момък да пуща само свои хора.

Влезе Попов, секретарят на комитета. Той се здрависа с Мича и Марка.

- Що дириш тука, Ганчо? - попита го подпредседателят.

- Отивам за Зеления трап, та като минувах, отбих се да видя нашата артилерия.

- Добре, добре, днес трябва да се сберем всички, та да решим кого да пратим за Панагюрище. Искат ни представител. Аз викам - Соколова.

- Какъв представител ни искат? - попита Марко.

- Да се намери на главното събрание там.

- За какво ще бъде то, главното събрание?

- Джанъм, там ще се решава кога да се вдигне въстанието.

- Навярно, за първи май ще бъде решено - забележи Ганчо.

Марко се начумери.

- Ба, по-късно ще бъде... Барем да се прибере цветето от гюловете - забележи Мичо.

- Та и ние ще ставаме ли? - попита Марко.

- На всички места в един ден ще въстанат.

- Не правете лудост!

- Лудост - не лудост, трябва да се става - каза Мичо късо.

- Не се готвим от толкова време за черни очи я ? - прибави Ганчо.

- Джаста-праста! Джаста-праста! Бай Марко!... - обади се Калчо разпален.

- Аз разбирам, че ние се готвим само да се браним от башибозуци, додето видим какво става около нас... Страх ме е да не плащаме парсата само ние - каза Марко.

- Срам и безчестие ще бъде за Бяла черква да се забави един миг!... Всичкият народ ще въстане в един ден и Турция взе-даде! - каза бай Мичо разпалено.

Марко помисли.

- Знаете ли наздраве - попита той, - че така ще бъде?

- Как да не знаем? Деца ли сме?... Аз затова те канех да влезеш в комитета, та с очите си да четеш писмата... и да чуеш Каблешкова и Бойча.

Марко поклати глава недоверчиво.

- Друго е да ти кажат хората, друго е ти сам да знаеш, че е така... Мислете пет пъти, преди да сторите нещо, да не повторим заарската работа.

Мичо се разсърди.

- Сега е друга работа, Марко, не ставай дете... Аз ти казвам, че ще пламне навсякъде... Всичко е организувано. Само денят нека ни кажат...

- А, ако пламне навсякъде, то и аз ще нарамя пушката! Но ако не пламне навсякъде, а ние пламнем само? Това, казвам, да разберем...

- Ще пламне!

- Кой знае!

- Ще пламне, Марко! Клетва искаш ли?

- Не ща.

- Та ти си неверен Тома!

- Аз искам като него да попипам с пръст... Тука играем с главите си...

- Ти трябва да вярваш, че ще победим!

- Защо?

- Защото Туркия трябва да падне вече...

- Как трябва да падне?

- Така, трябва да падне, защото й е писано да падне.

Марко разбра, че Мичо пак прибягва до пророчеството на Мартин Задека...

- Аз не вярвам на новите пророчества... Календарът ни предсказва дъждове и буря, а ние имаме райско време... Празна работа.

- Задекът е друго, Марко, него го припознават и учените!... - каза Мичо разгорещен.

- Аман, джанъм! Все Задека ни посочваш! Остави се с тоя Задек.

Мичо пламна.

- Ако не щеш Задека, аз да ти покажа и друго пророчество, много по-дълбоко и по-ясно.

- От кого е?

- От провидение божие е. Дух свети само може да го вдъхне... Човешки ум не го измисля.

И Мичо захвана да бърка в пазвата на салтамарката си.

Марко го гледаше учуден.

- Ах, остало е тефтерчето ми у дома - каза Мичо с досада; - но чакай, аз мога да си го припомня... Ако кажеш, че и сега не вярваш за падането на Туркия, аз ще те оставя да се мъчиш... На глухия с тъпан му блъскай, той пак не чуе.

И Мичо извади дивита си, затопи перото в мастилницата и пак хвана да търси в джоба си.

- Късче бяла книга нямаш ли?

- Нямам - каза Марко, като потърси и той в пазвата си.

- Чакай, тука ще пиша!

И Мичо се облегна до топа и взе да драще по гладката му повърхност.

Марко гледаше с любопитство.

Скоро там се източиха няколко редове от черковни букви и арабски цифри, правилно размесени в следующия вид:

 

Т (=300) У (=400) Р (=100) Ц (=900) I (=10) А (=1)

К (=20) Е (=5)

П (=80) Д (=4) Н (=50) Е (=5)

 

Тия черковни слова, четени като букви, казваха: ТУРЦIА КЕ ПАДНЕ; броени и събрани като цифри, изкарваха съдбоносната година 1876!

Кой беше натъкмил тая чудновата комбинация и открил това съвпадение? Кой ум беше уловил в мрака тая светулка, тая необяснима игра на случая? Неизвестно. Такива явления новите хора ги наричат "каприз на случая"; старите ги наричат "орисия".

Тъй предразсъдъкът обяснява, когато разсъдъкът се отказва...

Мичо Бейзадето обясни двойния смисъл на тая шарада. Марко провери самичък.

Той просто занемя от удивление, нищо не отговори.

Мичо гледаше победоносно. В черните му пламтящи очи блестеше гордо самодоволство; а в тънката иронична усмивка, с която гледаше зашеметения Марка, се четеше и съжаление към неговото малодушно неверие, и тържество, и щастие, и възторг... Гаче тоя поглед и тая усмивка говореха на Марка: "Хай говори сега де, хай да чуем твоето мнение: Мартин Задекът лош - що ще кажеш на това, другото? Разбра ли ти Бейзадето кой е?"

Додето произхождаше разговорът между двамата първенци, бяха влезнали, без да привлекат вниманието им, и няколко членове от комитета. Те също пътем бяха наминали да видят тополивницата на белочерковския Круп. Скоро влезнаха и други, все по същия случаен начин. Така щото всички членове бяха налице, с изключение на Дима Безпортев.

- Капасъзът не можа да се намери днес - доложи Илия Странджов; - трябва да се е натряскал в някоя кръчма.

- Лошо нещо е смукателството без мярка - забележи поп Димо, като навири плоската.

Членовете на комитета не можеха да се начудят и възхитят от зрелището на топа. Той стоеше пред тях като едно длъгнесто огромно животно, без глава и без крака, с едно очице на гърба и със страшно дълбоки уста - на опашката,- които щяха да бълват огън и лава... На гладкия му жълтеникав корем се чернееше кабалистичната фраза, написана от бай Мича, страшното мене, фекел, уфарсин на отоманската империя:

Турцiа ке падне. 1876.

- Момчета - обърна се подпредседателят, - ние на Зеления трап ли бяхме рекли да ходим?

- Там, там - да вървим!...

- А бе тъй и тъй се сбрахме тука, не бива ли и тук да си направим заседанието? Тука, ако питате, и по му мяза сега... при тая мечка...

Всички одобриха тая щастлива мисъл на подпредседателя.

- Тогава, насядайте.

- Ами вие къде ще седнете?

- Ето моя престол - каза бай Мичо и седна на гърба на топа.

И заседанието се започна.

 


напред горе назад Обратно към: [Под игото][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух