напред назад Обратно към: [В недрата на Родопите][Иван Вазов][СЛОВОТО]



II. Пръв поздрав на Родопите. - Белово. - Заник слънце. - Радушно гостоприемство.


Извадих си билет на Софийската гара за Голямо Белово. Голямо Белово бях направил за точка на тръгването ми из Родопите, на които то се намира скрито в полите; от там щях да вляза и се потопя в тоя зелен планински хаос, пълен с такава таинственост и поезия за мене. Но още когато приближавах станцията Баня Костенец, от дето се видят снежните висове и чуки на Родопите, аз се почувствувах техен пленник, цял в обятията на тяхната атмосфера; те ме обхващаха властно със своето величие, приковаваха погледа ми и пълнеха душата ми и мислите ми всецяло със своя стихиен образ. Великите планиии упражняват въз човека същото чаровно влияние, както видът и на морето... И аз с едно истинско сладострастно чувство поглъщах в гърдите си свежия ветрец, що ми полъхваше от големие чалове над Костенец; чинеше ми се, че поимах вече аромата на боровите им гори, що се тъмнееха под гладките им темета, и че схващам морският им шум в кристалното шумолене на младата Марица, на която бистрите струи преди малко са изтичали от подоблачните езера на Мусалла.

По 3 1/3 часа паравозът изпищя, пълнейки с ек Момина Клисура, и спря при Беловска станция. Понеже кола не намерих за Белово, предадох вещите си на два хлапака и тръгнах подир тях. Веднага се озовах в един планински дол, из който шумеше Яденица. Тая река, която се излива в Марица при станцията, иде от вътрешността на Родопите, минувайки през най-гористите местности, главната област на експлоатацията лесовете от барон Хиршовия трион. Големи върби и дъбове покрай бреговете хвърлят дебелата си сянка въз бистрите пенести вълни. От двете страни се издигат рътове, покрити с низък габрак; те вървят успоредно на юг, по-зелени и по-високи, и опират в главната верига на Родопите, цяла облечена с гори, която красиво откроява набраздените си върхове в лазурното небе.

След половина час ход влязох в Белово. Голямо село, притиснато от голи ярове, загнездено надлъж по десния бряг на Яденица. Из единствената тясна улица, с лош калдаръм, между два реда низки къщи – с насядали на праговете купчини жени – и кръчми, аз следвах доста време хлапаците, които ме завеждат най-после в една от последните, дето ми казаха, че имало стаи за гости.

Там отивах с цел да пренощувам, след като си хвана водач и кон, и утре рано да потегля за Чепино. Но кръчмарят ми обади сурово, че няма място; нямаше място за мене и в другите кръчми-ханища, дето питах. Намерих се в чудо. Мислех да се повърна на станцията да преспя в някоя от гостилниците там. Най-после един кръчмар, когото втори път ходих да моля, се смили и ме прие в къщата си за тая нощ. Той ме заведе на горния кат и ми посочи една гола, прашна стая, с два прозореца без стъкла, като ми каза сухо, че постелки и завивки нямал. Нямах и аз свои, но пак слава Богу и на това. Щях да помръзна през нощта, овит само с шала си, но тя, за щастие беше кратка.

Ступанинът след като ме разпитва за целта на пътуването ми и за положението ми в София, осведоми се за името ми, което му каза толкова нещо, колкото и неговото на мене, и си излезе.

Слънцето залазяше вече зад високия рът, изпречен като стена над Белово, отвъд реката. Това време тук се наричаше "зàник слънце", прекрасен български термин, както и "изгрев-слънце", който другаде чух; но пишущите братя никога не им дават достъп в литературния език, а ги заменяват учено с километрическите.и чужди на духа на българския език: "изгряването на слънцето" и "захождането на слънцето". Един господин, който превождаше в един български вестник романа "На разсвете" от Ежа, беше велемъдро предал това название с "При пукването на зората"!

Няма съмнение, че това се дължи, колкото на безвкусието, толкова и на голямата им убогост в знанието езика, който тъй добре знае народът. Въобще той не обича проточеностите и грижливо ги избягва. Той особено избягва глаголните съществителни, като горните, и казва: зàход или зàник слънце и изгрев слънце, или просто: изгрев; вместо "пукнувание на зората" – призори; нàпън вместо напъване, тътен, вместо тътнение; а бъде ли принуден да ги употреби, той пак ги скратява и казва: правене, дигане, пиене, спане и пр.

Г-н Н. (ступанът) пак дойде, но сега с твърде дружелюбна усмивка на лицето, предишната сухост и студената учтивост се смениха с една топлота, на която аз не можах да отгатна причините. На поканата му излязохме на балкона, дето цъфтяха саксиите със светлочервени цветя, с молохи, стамболчичета и други разкошно разцфтяли стръкчета.

– Докато разтребя стаята, да постоим тука на хладничко, тука най-хубаво е по заник-слънце – каза ми той.

И наистина, вечерната картина беше хубава. Високият зелен рът пред нас, по който мирно пасяха няколко пръснати коне и волове, хвърляше голямата си сянка въз дола, въз овошките и дърветата, които нещо зашумяха, от планината вееше оня тих, хладен и приятен ветрец, който в Станимака гърците наричаха "вечерникос"; скритото зад върха слънце издаваше златни, сияющи снопове лучи, които заливаха високите гористи бърда, тъпи чуки и красиви хълбоци на планината, а в падините остаяха големи петна от сянка. В дъното на тая сянка бучеше буйната Яденица. Тая горска картина имаше чудна прелест под играта на вечерното осветление.

Бай Н. поръчà на едно момче, във френски шаячени дрехи, което току-що бе свършило да мете стаята, да донесе ракия. Той ми обади, че това момче е син му, който свенливо се ръкува с мене, кога донесе блюдо със стъкленце ракия и две чашки. Малко подир това дойде и едно момиче, тънкулясто и мършавичко, но с приятно лице, донесе мезенце и се ръкува с мене тоже; то беше дъщеря на гостолюбивия ступанин. Тя се последва скоро и от две други невести, с които мълчишком си стиснахме ръцете. Бай Н. не ми ги отрекомандува, но аз разбрах, че той ми стори чест да ми представи цялото си семейство. Аз не можах да не бъда чувствителен на тия дружески и топли отношения. Лошото мнение, което отначало добих за гостолюбието на българина тука, се измени. Излизаше, че добрите славянски черти не са изчезнали досущ из нравите на нашия селски народ. Трябва само да умееш, да победиш недоверието му. Истина, че аз не знам с какво го победих...

Бай Н., както го разбрах, бе един от заможните беловчани; освен къщата и хана в Белово, той притежава един хан и при станцията. Но главното му занятие е търговия с дървен материал; тя е и главния поминък на селяните. По околните страни и пътища твърде малко сгодно място има за земеделие: лозарство не може също да вирее, защото местността е висока и на усой. Белово е турено на твърде лошо положение. Истинското място за заселение е била широчината при станцията – то там е и било най-напред; но в миналите смутни времена селото се е преместило и задънило навътре в глухата, тясна и мъчнодостъпна клисура. Същото явление представляват стотици още села и паланки из нашето отечество.

Както ни разправя историята, Белово е било едно от укрепените места, които са показали храбро съпротивление на турците при завоеванието. И подир него, то, заедно с други планински паланки, като Копривщица, Панагюрище, Котел, Жеравна, Градец, Ямбол, Сливен, Чепинско, са се ползували с едно привилегировано положение, което е приличало на полунезависимост. Тия села са били задължени да дават войници на Султана, по няколко хиляди души годишно. Те не получавали никакво съдържание и, въоръжени само с копия и боздугани, придружавали военните обози, ровели окопи, гледали конете, секли дърва и изпълнявали други работи, а част от тях пазели при Цариград султанските коне. Срещу това задължение те са живели независимо, управлявани от свои войводи и князове; били освободени от данък и други тегоби и имали право да носят, както турците, разноцветни дрехи. Хиляди от тях са били под стените на Будин и Виена, дори в Египет, заедно с турските войски. Това любопитно учреждение на "войнишки села" е траяло близо 300 години, дори до началото на нашия век.

На това обстоятелство се дължат и известни морални качества у жителите в поменатите местности, като храброст, вироглавщина, любов към свободен живот, които дадоха на историята ни – най-напред хайдуците, а после бунтовете до 1876 г. Разбойническият дух и до последно време тлееше в тия диви и горски усои на Родопите; те и до днес са главното прибежище на харамии, които почти всяка пролет, с лястовиците заедно, се вестяват тука.

Бай Н. стана и ми каза сбогом, като ме попита желая ли да ми сготвят нещо за вечеря. Понеже аз си носех, приех само предложението му да ми прати вино. Когато влязох в пометената си стая, аз останах смаян: вместо да я найда гола, тя беше постлана цяла и пременена с нови постелки и възглавници. Един чист юрган беше турен на разположението ми. Сякаш, че тя очакваше да приеме някой министър! Тя беше добила ненадейно за мене тоя гостолюбив и празничен вид, чрез ръцете на невестите, които ми се марнаха, че шътът там. Това беше приятна и много ласкателна изненада, на която аз само по-после, мисля, че отгатнах причината: Бай Н...-ят син, който е свършил трети клас и вероятно е запомнил от някоя читанка името ми, беше ме повдигнал кой-знай колко в очите на баща си, та ми се правеше такъв добър прием. Не напразно тая планина е била отечество на Орфея: де ще музите намерят прием в нашия железен век, ако не тука? Това живо момче (то вече е изстояло солдатлъка си), ми шъта и при вечерята с голяма предупредителност и до късно се разговаряхме със сърдечност, като стари приятели.

 


напред горе назад Обратно към: [В недрата на Родопите][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух