напред назад Обратно към: [В недрата на Родопите][Иван Вазов][СЛОВОТО]



III. Утро. - Пътуване из планината. - Родопски видове. - Песня. - Децата на природата


Сънят ми беше приятен, но кратък през нощта. Аз още по един часа се събудих и вече не заспах – това става винаги с мене, когато ще пътувам. Дори до изгрев, мислите ми, под глухия гърмаж на реката се скитаха по родопските върхове и ми се мержелееха очарователни картини, които не мога да кажа, че надминаха ония, които после видях в действителността.

При всичкия ни наговор с Атанаса (кираджият), който бай Н. бе условил още снощи, да дойде два часа преди да се съмне, за да изкараме повечето път по хладовина, той не пожела с голямата си точност да нащърби репутацията на източния човек: той се яви с трите си мулета, когато слънцето хубаво увенчаваше всичките околни върхове и чуки. На моята приятелска забелжка, той ми отговори:

– Господине, не се бой: додето се изкачим на Алабак, все из сянка кю шетаме.

Атанас беше беловчанин, висок, като бук, с плитка озобана шапка, с лице почерняло и физиономия хайдушка.

На пет часа се разпростих с бай Н. и със семейството му и ги благодарих за гостолюбието им, па се метнах на едното муле – на другото се натовариха вещите ми, а третото яхна кираджият. Още при ъгъла на същата къща, Атанас зави из една тясна уличка наляво и ударихме въз стръмнината, която съставлява хълбока и бърдото. Зелената премяна на плещите и рамената на планината на големи талази се освещаваха от източното слънце, невидимо сега за мене. Небесната синева добиваше на всяка минута златиста и мека лазурност; ни един облак не плаваше из небосвода, от всякъде стеснен и подпрян от зелени планински върхове.

Но хълбока на планината, по който се изкачваме, беше гол както и срещните. Близостта на селото ни обяснява тая голота. Тука, както и навсякъде, дето е изсечена гората, може да се види как природата се старае да поправи опустошенията, които прави човекът. За жалост, не я остават на мира да върши своята работа. Ние вървим по пътя, който е направила компанията на железницата. Пътят е доволно широк и може по него да се върви с кола. Той минува, разбира се, по ония места, които са пострадали най-много от топора и огъня. Печално стърчат черните дънери на отсечените дървета, загубенн между младите фиданки, които са изникнали наоколо, или затрити в земята, която ги отрупва полека-лека, като че иска да ги заличи от погледите на пътниците. Понякога цели дървета лежат тъй, факто са били отсечени, или ония, които са ги секли, отнесли са щото им е трябвало, а другото са оставили да гние, затрупано с трески. Не по тоя път трябва да върви онзи, който мечтае да види непроходими лесове.

Но по-навътре гората става по-съхранена. Пътят върви на извивки между редки, но исполински габъри, букове, бели дъбове с дънери мъховити от северна страна; из самотиите на тоя зелен прохладен лес заехтява гласа на славея; той се дроби и се рони на кристални звукове. Колко е хубаво! Кукувицата от време на време се обажда в листака, който балканският ветрец прави да шумоли и да трепери над главите ни. Пътят се извива като змия из планината, слиза, изкачва се с безброй забикалки, тука по някой връх, там край някой дол. Човешката ръка най-малко е могла да посегне на дърветата, които растът по стръмните урви на доловете. А как хубаво изгледват тия, израстнали едно до друго, прави по стръмнината, които спират окото ви и ви представляват дола, като някоя бездънна пропаст! Вятърът шумоли в листата им, вглъбява се надолу из урвата и чини ви се, че слушате да тече на дъното на дола някоя река. Панорамата се сменява постоянно пред очите ни. Някой рът се простнал на длъж, покрит с гъст лес, над него други се възвишават амфитеатрално един над други. На места дърветата се разделили и видите отдалече, като да се отваря някое тъмно подземие в леса. Няколко ръта подпрели гърбовете си на една страна и образували една мила долина, която приятно примамва очите ви, покрита със зелена морава. Един бистър поток слиза из една теснина и сладко ромоли покрай нея. Много от тия долини са преобърнати в ливади, тревата на които стои още неокосена и ярко зелена.

Водачът, седнал женски на мулето, така щото и двата крака му висят от едната страна, като истински водач, разправя постоянно - той силно желае да завърже с мене продължителен разговор, но безуспешно: аз му отговарям с къси: да и не. Картините, дето ме окръжават, поглъщат цялото ми внимание – те занимават и очите ми и душата ми: възхитителните декорации, нови на всяка минута, чарове, красота, мълчаливи сцени на един тайнствен и непресушим живот на тая горска природа, държат ме в един вид екстаз и благовейно удивление. На такива места човек няма нужда от събеседник; разговорът му би бил неуместен и досаден, като пред сцената на операта, когато дигнат завесата ти открива едно феерическо великолепие: твоят омаян поглед цял е прикован в чудното зрелище, а слухът ти схваща и гълта жадно всяка нота на музиката. Дружеските беседи и разговори са приятни, когато искаш да съкратиш времето си или да не забележиш отекчителната правота и монотонност на едно шосе в голо поле. Тука човек не чувствува естествената потребност за размяна и споделяне впечатленията; той като че се усеща двойно по-щастлив, че може да се предава егоистически и сладострастно цял на мълчаливо съзерцание, да не пропуща ни една подробност, ни една хубост, ни един звучец, ни една чаровност от сцената, която господ турил пред него!

Пътят на места се оживява от срещата на юруци, които карат на кола и мулета дъски от Балкана за Беловската станция. Атанас с всекиго се здрависва и разменя по една приятелска дума, като с познайници. Тоя път възлазя до върхът на планината, все тъй широк и сгоден за кола. По него са се свалили всичките изсечени от компанията на барон Хирша гори в Родопите; компанията е взела всичките тия лесове от турското правителство, за да ги експлоатира за траверси и дърва за горене в продължение на трийсет и пет години. Беловци и околните села заявили веднага, че тия лесове са техни общински владения, за които имат документи, и незаконно са отстъпени на компанията. Правителството изслушало представителите, които били изпратени да изложат оплакванията, и, в отговор на заявлението им, чисто и просто ги хвърлили в затвор, с което и успяло да им пресече охотата за по-нататъшни рекламации. Онеправданите села чакаха да дойде освобождението и подновиха своите заявления. Работата се протака дълго време и се свърши с един компромис. Компанията се отказа да сече направо със свои работници в планината, с условие, че селяните ще извършат всичките поръчки, които им даде за своите потреби. Компанията и селяните взаимно се бедят сега в немилостиво сечене на планината.

Ние възлазяме повече и повече. Стигаме до една полянка. От нея пръв път зървам слънцето, което виси над вършето на оттатъшните гори. Разтваря се хоризонт широк. На изток се види част от долината на Марица и от веригата на Стара планина в далечния кръгозор, застлани сега цели от сива, димлива мъглица, та нищо ясно се не различава в тях; на север и запад е безконечното наплъстяване на върхове, бърда и гърбове, от средногорските, ихтиманските и родопски балкани. В купа на последните се издига високата чука на Балабаница, около 2300 метра над морето. По-насам е Куршумтепе, свързано с предание за някогашните хайдуци. Когато правим нов завой по следующето бърдо, между дъбовете изпъква в хоризонта нов, по-висок, объл връх, по който са белеят снежни преспи. Мисля, че той е оня гигант, който стърчи като кубе над Костенец. – Трябва да е Чаталчукур. Аз дълго не свалям очите си от тая величествена височина. – От друго едно място на тоя балкан се виждал друг един връх, "като яйце бял", казва ми Атанас. Вероятно, думата е за Мусала, или за някой негов съсед.Но те по-оттатък ще се видят, а сега и Четалчукур и Балабаница изчезват зад вършето: ние се изгубваме между две стени от дъбове и букове, които после се сменяват с борове; през самотиите им стигат до нас викове, които някак си глухо звънтят в тишината. То са юруци, някъде по чаловете пасат стадото си... Аз гълтам със цели гърди въздуха, наситен със боров дъх. Разкошни сенки закриват пътя, който, като гиганска алея, се вие в чудесната гора. Не ще ми се да се свърши скоро. Атанас дойде в щасливо настроение и разбуди ековете със следующата песня, изпяна на един жален и провлечен глас, какъвто е създала българската планина:

Запяла мома в гора зелена,

в гора зелена, в темно усое.

Ка'я зачул млад калугерин,

той си момата люто кълнеше:

– Убил те господ, бре малка моме,

че що не запя от-отзарана,

дорде не бях се покалугерил?

Пусто останало черното рухо,

огън да гори калимявката,

вода да носи бялата книга!

И песента далеко се разнасяше из гората.

Ох, как бе тя тъжна, как свиваше тя сърцето и будеше в него тиха и горчива скръб... Как много парливи съжаления извикват в страдната душа тия прости излияния на тоя неизвестен "млад калугерин!" Не е ли той символ на скърбяшите души, които изпущат тоя вик от съжаление при вида на цветущия живот и светлата младост, пропуснати от тях, неусетени всред горчивата борба за съществуване, или във високи ламтения, поглъщащи цялото битие! Ох, тая песен, тая песен... В нея реве човешката скръб, траурът на живота в нея ечи, и моли, и въздиша, и безплодно проклина!...

Ние вече вървяхме по равно. Атанас ми казва, че Алабак е близо. Гигантската алея на боровата гора, нарисувана с причудливите шарки на сенките, красиво извиваше своята крива линия из строгия, величавопокоен лабиринт на дъбравата. В дълбочините й някъде славеят ронеше своите сладки и тъжни ноти... Под един бял бор край пътя шумна дружина цигани и циганки насядали. Атанас, който се познава с целия свят, излезе приятел техен и се спря да приказва, додето си запалвам цигарото.

Додето той приказваше с циганките, аз продължавах да ги изгледвам и да изучавам техните бързи движения, живи, умни изражения на тъмномургавите лица и черни очи, звънки гласове, които изкачаха нагло заедно със смехът, измежду два реда бели като маргарит зъби, и природната свобода, неизвестност и безгрижност, които придават винаги някаква си дива поетичност на тия отритнати от обществото парии. Аз обяснявам добре прищевката на един руски поет – Пушкин – да се присъедини към една подобна дружина в бесарабските степи и да вкуси неизвесното наслаждение от един волен живот. Чели ли сте поемата му Цигани?... После мисълта ми отива по-нататък, минува векове и епохи и намира първобитното человеческо общество, чергарският мир, който е живял така, както живеят сега тия чада на природата – без гнезда, без честолюбия, без закони и без нужди... Щастливо ли ли е било человечеството тогава в първобитното си състояние, или сега – когато има за слуги парата, електричеството и усилията на гения? Отговорът не е тъй лесен, както се чини от пръв път. Философите – Русо, Толстой, велики парадоксални умове, казват на человечеството: върни се назад, за да бъдеш по-малко нещастно! Има ли истина в това? Нужно ли е това световно дърпане назад, за да се намери залога на щастието, за да се отиде в обетованата земя на жедното человеческо ламтение? Нужно ли е и възможно ли е? Вечният природен закон за движението на человеческия дух нанапред прави немислими даже такива въпроси. А между това – те се правят!... Те се правят от цивилизацията, която още търси Колхидата на златното руно на човешкото щастие... Любопитно е, задава ли си ги и мирът на тия първобитни хора и кой може увери, че те от своя страна предпочитат да смесят своите дрипи и своята свобода с облагите на нашата цивилизация! Една голяма загадка. Да бях бил в тяхната интимност, като бай Атанаса, а още по-добре, ди ми беше познат тайнственият им диалект, аз непременно бих се съблазнил да ги предизвикам на излияния, да разбера тяхното наивно мировъзрение и да измеря вероятно бездната между него и нашето.

Впрочем, дали ще има у тях думата, която изражава понятие за щастие? Тоя в детинство замръзнал и неизкусен език надали е създал още термини за такива отвлечени предмети. Това не значи, обаче, че нещата отсъствуват, щом думите не са още изнамерени. Нашите бащи и деди в продължение на четири века нямаха дума за отечеството и за свободата, което не им бъркаше да любят едното и да ламтят за другото.

Аз още бях занят с подобни мисли, кога през дънерите на боровете весело се прозре една зелена поляна.

– Ето ти и Алабак! – извика Атанас; – Оттука сега ще се нагледате, господине!

 


напред горе назад Обратно към: [В недрата на Родопите][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух