напред назад Обратно към: [Нова земя][Иван Вазов][СЛОВОТО]



I. Пътникът


В края на месец август, същата година, по изхълмените калдъръми на главната улица в град Бреговец, трещеше една пощенска кола. Тая главна улица беше и чаршията. По безчислените дюкени, бакалници, лавки и дупки на занаятчии, нанизани от двете страни на улицата, показваха се любопитни лица, привлечени от гърмежа на колата, за да видят кого носят. Любопитство, свойствено на всеки заглъхнал градец, какъвто беше тоя, дето всяко появление на вънкашен гост беше почти едно събитие в глухотата на ежедневния монотонен живот.

Колата с голямо друскане и тряскане отмина нататък с пътника си, преброди един широк нечист мегдан, мина край едно турско кафене с одрове на улицата, по които седяха турци и българи и влезна под голяма ханска порта с кафене отгоре, на отворените прозорци на което се начугулиха пак любопитни хора. Между тях една рошава глава, цяла обрасла в косми, надвеси се и поздрави пътника, като влазяше, който не чу нищо от тая любезност поради шумът на колата.

- Една чиста стаица имате ли? - попита Стремски (пътникът беше Стремски) гостинничаря, който го посрещна и поздрави.

- Имаме, господине.

Стремски тръгна подире му и се покачи по една много стръмна стълба, с полуизгнили стъпала, и влезе в стаята си.

- Тази ли ви е най-добрата? - попита Стремски, като се озова в една котора, прашна и с паяжини по ъглите, с разбито стъкло на прозореца, с отзевки на портата, многократно лепени с хартия, и с ниско дървено легло, сковано грубо и с изкърмушен сламеник - мил, рoден тип на ханска стая в цял Балкански полуостров.

Ханджият се задоволи да отговори с една вежлива, красноречива усмивка, която искаше да каже: "Намерила баба щипано, ами иска и хапано."

Стремски забележи, че в тая стая имаше едно нещо хубаво: през счупеното стъкло, над вехтите покриви, се виждаше един връх от Стара планина.

- Планината ли гледате, господине? Това е Ком! - обясни му ханджият и отиде да донесе вещите.

Първата му грижа беше, като му донесоха всичко, да измъкне из денкчето си една постелка и да закрие сламеника и изскокналата му утроба. Па легна малко да си почине от костоломното друсане на колата.

Едвам стори това, на вратата се подаде един човек, същият оня, който го поздрави одеве и влезе свойски в стаята.

- Добре дошли, господине! - извика гостът и приближи, та подаде ръка на постаналия Стремски и се назова с едно име, което той не чу добре.

Стремски изгледа доста очуден госта: той беше човек не стар, но съвсем космат: черната му брада, завоевала съвсем бузите, и почти над самите вежди израсла коса, рошава като брадата, закриваха цялото му лице, из което между две дълбоки пулести очи изпъкваше грамаден грапав нос. Той беше облечен дрипавичко.

- Какво желаете? - попита Стремски.

Големият нос се ухили дружески.

- Желаем да заведем знакомство, приятно ни е с благороден путешествовател... Защото, извинете за виражение и сожаление, в нашия глупав город рядко може образован човек да има подобно отлично благовстречие...

Стремски слушаше очуден.

- Драго ми е, господине: вие сте русин?

- Не, аз съм настоящи българорождений, из Бесарабията, само съм участвувал в Сърбия... Сега должност адвоката имаме тука. Заселен съм и женат.

Гостът се усмихна умно, пофана брадата, па попита:

- Позволете, за някъде пътешествувате?

- За София.

- Приятен город. А отде?

- От Лом.

На Стремски се не хортуваше.

- Значит, минали сте през Кутловица и сте чули за приключение?

- Да, едно убийство. Турчин убиха.

- Да, един турчин, здешний и велик злодей български. Правдолюбието небесно го наказа. А уловиха ли убиеца? - каза гостът, като се опули.

- Да.

- Знам. Жалко, но в судo аз ще докажа, че е невинен в убийство. Аз приемлям да му съм защитник, даром, тъй, от народна гордост. Защото възродителната България... всеки е длъжен да я ползува...

- Да, да... - избъбла Стремски, комуто страшно се искаше да се изкиска.

Адвокатът стана.

- Благодарим за приятно уведомление и за отличен прием. Сбогом.

И той, като се поклони много учтиво, излезе.

Стремски скокна и заключи вратата.

Той щеше да се смее. Но само устната му мръдна веднъж и той каза: - Какъв идиот!

Па се изтегна пак, с очи обърнати към счупения прозорец, през който се виждаше планинския връх.

 


напред горе назад Обратно към: [Нова земя][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух