напред назад Обратно към: [Нова земя][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XI. Пътница


Една пощенска кола издруска на улицата.

Те надникнаха из прозореца.

- Откак направих тия страшни разкрития, аз вече няма да видя мир - каза докторът: - всяко изтрещяване по улицата на кола, всяко появяване на пощенски раздавач ще ме прави да трепкам, се ще очаквам отчисление... Дявол ме зел! Ах, тази кола иде откъм Лом.

- Там са една възрастна жена и една мома хубавичка - каза Стремски... Чакай! - извика той внезапно, па се улови за челото и се взря.

- Позна ли ги?

- Чакай! - и Стремски стори знак доктору да мълчи, като че искаше да събере мислите си, да улови някой далечен спомен.

- Какво има? Коя е тази госпожица?

- Не мога да се сетя... - каза замислен Стремски. - Но тая мома съм я видял вече - де? Не помня... Но сигурно ще усетя... Хай да излезем.

- Къде?

На Милановия хан. Там непременно ще се спре тая пътница, за да обядва, додето препрягат колата й в станцията. Можем там да разберем коя е.

- Сега пак ще те съдя: що си такъв женлю? От Русе идеш бит, търсиш пак да те бият. Остави фустаните.

- Искам да разбера коя е!

- Една пътница, която минува! Какво те интересува? Истина, хубавичка е... Имаше носът на Алмa... Ха чуй, довечера ще бъдем на гости у Огулева, поканени сме на чай... И Беринков е там. Ще изпросим да ни поиграе Алмaта волуптозната турска шансонетка "Кючук ханъм", под дайрето.

- Да вървим! - каза решително Стремски.

Те излязоха и тръгнаха за Милановия хан.

Наистина Стремски се стресна, като видя тая девойка. Той искаше да узнае непременно коя е или поне - нещо за нея. Тя не зачуди само неговото любопитство, а на сърцето му нещо каза. Нещо много познато, много близко, нещо, за което той не можеше да се догади, имаше за него в непознатата пътница. Това нещо, това смътно възпоминание беше много сладостно. Поне сърцето му радостно се сви в гърдите му. Не, тая мома не беше чужда за него.

Още като излязоха на мегданя, дето беше хана, те зърнаха на чардака му на горния кат към пътя възрастната жена и девойката. Те похапваха при една маса. Кога приближиха към тях, Стремски видя, че девойката беше облечена в сива дълга пътническа дреха, преметнала през рамо чантичка, с малка шапчица, завита с белия вуал, дигнат от лицето, което беше беличко и хубаво. Всичко това Стремски успя да види в разстояние на половин минута, защото девойката, като забележи, че е предмет на вторачено взиране на двамата младежи, свенливо се поотмести, за да бъде заслонена от стълба, що подпираше потона, а може би случайно стана това.

Влязоха в хотела, за да получат сведения.

Но нищо сърбинът не можа да им обади, освен че идат от Лом и пътуват за София.

- Старата трябва да е майката - каза той.

- Не е, господине: ербо она й гoвори: гoспоя све - обясни ханджията.

- Значи, просто другарка й е - допълни Догански.

- Ние ще чакаме тук да я видим по-добре, кога се качи на колата - пошушна Стремски доктору.

- Добре, ела да влезем в кафенето.

 


напред горе назад Обратно към: [Нова земя][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух