напред назад Обратно към: [В недрата на Родопите][Иван Вазов][СЛОВОТО]



IX. На Манговльон. - Родопските гори. - Чепинското езеро и китът му. - Предания


Първите дни на гостуването си в Лъджане посветих повече на разходки из околностите му, край сенчестите брегове на Ели дере (то тука носи още имато Бистрица и други още имена), из веселата плодовита долина на Луковица, все по-тясна и по-дива във вътрешността си. Катерех се с една книга в ръка на западния от Лъджане връх, Мангов-льон (лен), и под младите елови гори на темето му няколко часа седях оглъбен в съзерцание дивата природа, като морски вълни шумящите черни гори около мен, разбърканото натрупване на гористите чуки на ляво, от които най-близко стърчи, с двете си остри бърда, Острец; ту пък чаках да минат вълнующите се облаци в дъното на западния хоризонт зад Доспатския гребен, та да ми отворят отвреме навреме някой зъб, някоя пирамида от Пирин, нацапана с големи преспи.

Или пък – от тая велика книга на естеството свалях очи на изкуствената, човешката книга, пред мене си, но в която думите и мислите ми се видяха така дребни, до смешност дребни, пусти, без значение и без смисъл пред живата и поразяюща горда и филосовска реч на божията книга, а едно лъхване от ветрец дебнишком се промъкваше между бориките и ми обръщаше листата, като едно дяволито и немирно дете, което не иска да те остави да се занимаваш; сякаш, че ми казваше: "Затвори, затвори книгата, чети я в стаята си, а тук имаш друга храна за очите си!" И наистина, такова върховно място е най-несгодно за съсредоточаване вниманието в прочит, както е една покойна ливада в сянката на долината; тук сякаш хоризонтите, с всичко онова, що ги оживява, плени: снежни върхове, голи гребени, остри и мрачни чуки, покрити с чер лес, вълнующи се облаци, лазур и румени или златни преливи на слънчевите лучи и безкрайността на свободните простори – упленяват те със своята стихийност, обхващат те в тайнствения океан на своята неодолима мощ... Две очи и една душа и едно сърце са малко тогава, за да хванеш безграничността, да се напиеш от невидимата струя на вечното, на тоя мир величествен и да го побереш в себе си.

Хубав е тоя Мангов льон, защото е лесно достъпен и ти отваря широки кръгозори. Ето на изток видя по-голямата част от Чепинската долина; Като гледам сега това зелено равно дъно между планините, пренасям се мислено в оная далечна епоха, когато него покривало едно езеро. Представлявам си блестящите гладки и тихи, като повърхността на огледалото вълни. Никоя лодка не е порела тия сини вълни и не се е лутала из тесните му, дълбоко вдадени в сушата заливи. Елените, сърните и мечките спокойно са идели да пият на брега му вода, която е правила широки вълнения около муцуните им. А препрадедите на най-древните тракийци, обрасли в козина, с коси паднали до петите или окълцани с остър камък, овити в зверски кожи, и с каменни ножове и копия в ръцете, прехвърляли са се от скала на скала край него, за да издебват някое животно, та да наситят с неговото сурово непосолено месо вечния глад на своите черни, мършави корми... Каква страшна картина е представлявало това мълчаливо езеро, задънено в дълбоките завои на тия купове планини, над които е летял духът на вечната пустота и мълчанието!... Кога се е разпукал процепът между Милева скала и Каркария, та се е изтекло езерото в полето? Каква страшна геологическа сила е опустошила, лиснала, като една чаша вода, водите на тоя безкраен вир, в който са се отражавали сенките на чудовищни птици, от изродени потомци на ихтиозаврите, подир първите хилядни векове от мирозданието?!...

Народното предание, с което и науката се съгласява, разказва само факта без никакво пояснение. Това предание за езерото и за изтичането му през пролома на сегашното Ели дере е местно; то се е предавало през течение на верига векове, от поколения на поколения. Един епизод от него, който се види да му е пришит по-после обяснява чрез тоя катаклизъм названието на планината Каркария. Езерната вода, като рукнала из отворения процеп извлякла със себе си и един исполински воден звяр който приличал на кит, (по гръцки: архариарх). Тоя звяр, откак се изцедила водата, останал на сухо между селата Елидере и Кюсемуратлиево и умрял. Три месеца се събирали кучетата от околните села, та яли месата му. От тогава онова място се нарекло "Псе-поле", а планинското бърдо остало на изток от пролома, се нарекло "Хархария" което после турците го изкривили на "Каркария" както се нарича и до днес.

Това предание днес е тъй популярно в Чепино, щото и децата го разказват. Пръв обяви за него печатно покойния Захариев1).

 


1 "Географико-историко-статистическо описание на Татар Пазарджишката кааза". Виена, 1870.

 


напред горе назад Обратно към: [В недрата на Родопите][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух