напред назад Обратно към: [В недрата на Родопите][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XIII. Гюреш. - Черти от обществения бит на помаците - Песните и езикът им


Но, като оставим тая раздражителна почва на нашите лични национални отношения и погледнем на помаците обективно, като на отделна личност, със своя самостоятелна култура и битие, те представляват доста рязки и оригинални черти и възбуждат нашия интерес.

Аз с особено внимание се вслушвах в говора им, вгледах се във физиономиите им, следях проявленията на обществения им бит, и колко любопитност и оргиналност във всичко!

Ето, например, гюреша им, на който присъствувах няколко вечери. Сега са дните на байрама и те го празнуват с тъпани и зурни из улиците, с пушканета, с гюреши, развлечения, на които властта не туря никаква пречка. Ако първите ме не оставяха да спя мирно, то последните, гюрешите, ми доставяха удоволствие, като един характерен на изток обичай, отдавна изчезнал из българските нрави.

Накрай селото, сред голямо търкало насядали помаци, захваща гюреша при гърмежа на даула от икиндия и трае до подир заход-слънце. Двамата борци, голи до кръстовете, напинат своите жилави мишци във всевъзможни ловки и трудни движения, каквито им налага на всеки миг изискването на пехливанското изкуство. Единият от пехливаните, сух в лицето, малко гърбав и с широки гърди и рамена. Тоя е "баш-пехливанинът" и героят на всеки един гюреш. Викат го Юсуф пехливан. Той непременно поваля противниците. Но понеже борбата става не толкова за юнашко съзнание, колкото да се заварди стария обичай, без който байрямът не е цял байрям, Юсуф пехливан великодушно щади противниците си и умишлено се приструва, че му е мъчно да ги надвие – за да се продължи борбата по-дълго време, за голямо удоволствие на присътствуващите. Понякога Юсуф нарочно прави опасно пехливанско нападение на колене или на хълбок и дава надмощие на противника си, който бърза да се възползува от благоприятния миг да обърне на гръб Юсуф. Но всичките му усилия са безплодни. Юсуфът се преобръща на една скала, побита в земята и не се поклаща. После, внезапно се изплъзва, като риба от заграбките на другия, и върхлетява отгоре му, при всеобщото изказване на съчувствие и одобрение. Борбата се свършва, или по-добре прекращава най-после: без да има ни победител, ни победен. Двамата борци се прегръщат и повдигат две педи от земята, и ръка за ръка, обикалят из търкалото на зрителите за бакшиш.

Юсуф пехливан е прочут като такъв не само в Чепинско, но и в Рупчос и Aхъчелеби; преди две години, обаче, той имал нещастието, не знам при какъв случай, да обиди някой пристав при изпълнение на длъжността му, и за тоя грях попаднал в пещерския затвор, дето прекарал седем месеци. От тоя затвор Юсуф пехливан изляаъл малко "сандардисан" и не вече първият...

Но за мене не малък интерес представляваше и купът на зрителите. Както казах, те правят едно търкало, като харман, около борците. На срещния край седят по-първите и по-старите лъджанци помаци, с цигари и чибучки в ръце, с напрегнато устремени очи в борбата, на която не пропущат ни една перипетия. Намирах в тях много такива, които имат физиономиите на други познати мен българи; някои лица тук така силно наумяват други видени другаде, щото неволно си задаваш въпроса дали нямат притежателите им някоя далечна родствена връзка, която няколко века не са успели да изтрият. Ето, например, в купа на първенците видях един с достопочетна фигура, дълголик, с тъмна брада, с нос голям, остроизточен и гърбав, очи зеленикави, близко едно до друго, с поглед благодушен, простоват, с изражение наивно на лицето. Е, тая фигура поразително повтаря фигурата на един мой приятел и аз дълго време впивам очи в нея и почти чакам да ме погледне и ме поздрави! Ако да не беше гъжвата на главата, турското облекло, подстриганата а не оставената в пълен произвол да расте брада, аз бих се спуснал и бих стиснал дружески ръката на г-на Д. В. Манчева, познатия български книжар. Непременно той ще има между лъджанските помаци някои сродници, защото г. Манчев е родом от ближния Батак, както е известно на целият българки народ!

На страна от търкалото стои отделен куп помакини. Те поглеждат през тясния отвор на яшмака си от голям бял пешкир, като се обръщат на всеки миг, било да разменят някоя дума със съседките си, било да избягнат някой купидоновски поглед, стрелнат от някои деликанлии...

На първия или втория ден на байрама, обаче, по един обичай, осветен от вековете, девойките изиграват моминско хоро, отбулени с открити лица! Такъв ден е Великденът, тържеството на лъджанската помашка младеж и на хубавиците. Всеки ергенин тогава успява да си хареса бъдещата съпруга в някоя девойка, защото после тя, сиреч лицето й, вече става невидимо за него. – Въобще, такава сгледа се последва скоро от няколко годежи.

Един път харесат ли се момата и момъкът – започват да се задирят. Помачето я следи, когато отива да налее вода на реката, когато отива за пране, или я извардя когато отива по махлата на гости – та да може да й продума две-три любовни думици.

Ако я види нейде насаме, па макар и през прозорец, и през плет, Ромео каже на своята Жулиета:

– Мари, ша та зема!

Момата, ако го обича, отговаря му:

– Ако ме земеш и ес ша та зема!

Това е тяхното dèclaration d'amour. От тогава почват да си пращат дребни подаръци.

Не след много време момъкът праща у момини годежници ("девиснопове"). Те пристъпват към изпълнение на мисията си със забикалки, с много предпазливост и хитрина, доде разберат ще намери ли добър прием предложението им. От пръв път момините родители никога не дават отговор. Девисноповете трябва да ходят до три пъти, до четири пъти, дори до седем пъти, за да получат съгласие. Ако ли пък и на седмия път получат уклончив отговор, значи, мисията им е несполучлива.

В случай на съгласие и годеж, родителите на младите постъпват тоз час, с посредството на ходжата, към определение деня на сватбата стойността на никяха, даровете, церемониите при обряда.

Вечерта, преди сватбата, става каносването на момата, което отговаря на заплитането й у нас, в присътствие на дружки и роднини. Ергените стоят на двора. Когато бъде каносана момата, тя се изправя, за да и се учудват на хубоста. Дружките й пеят песен, с която й се дават наставления за отнасянето й през първобрачната нощ, и дето, под простите думи се таи такава поетическа нега:

Мари да не си се уплашила,

гелино, гелино!13

Мари да не си се засрамила, гелино, гелино!

Когато дойде лудо младо

при тебе, при тебе:

да съблечеш мор фереджа

гелино, гелино!

да разбулиш дюлбер яшмак

от тебе, от тебе,

да съблечеш тел-ярмаг,

гелино, гелино.

Да се лъскат теловете

гелино, гелино,

да съблечеш херин риза

от тебе, от тебе.

Да събуеш жълти месте

за двесте, за стриста...

.....................................

Мила ли е майка ти,

гелино, гелино?

Тая песен се пее от дружките й и на следующия ден подир венчаването вечерта, когато се разотидат сватбарите и младоженците влязат в брачната стая.

За забелязване е една добра черта в отношението на помака към невястата му, черта, която се не вижда в нашите селски нрави. В много случаи помакът е деликатен и вежлив към жена си, въпреки тираническото възрение на мохамеданите към жената. Така, например, той донася вода в къщи; когато отиват по байрама в друго село на гости, помакинята язди коня, а мъжът и го води, а на лоши места той я не сваля, ами я въздържа и подпира, за да не падне.

Една християнска черта, силно отпечатана в нравите на помаците, е още и едноженството. У тях почти не съществуват примери на полигамия. Едно попълзновение за двуженство се е случило преди 7 – 8 години в Ракитово, и то произведе твърде голям смут в целите Родопи, особено по своя трагически край. Аз ще го разкажа. Някой си младеж, Хасан, се залюбил с една ракитовска девойка, твърде хубава и привлекателна помакиня. Когато я довел у тях, за да го венчеят, баща му забележил булката, харесала му се и решава да я вземе. – "Хасане, казал бащата на сина си без никаква забикалка: – гелината аз ще я взема за мене, а ти си търси друга!" Като чула това, Хасановата майка се уплашила и пратила Хасана по-скоро да доведе имамина, за да го венчее. Но сластолюбивият старец надделял и се венчал с доведената за сина си невяста! Отчаян от бащината си постъпка нещастният Хасан се въоръжил сутринта, отишъл в ближната гора, съблякал се по риза, окачил си дрехите на елховите клони, па се гръмнал в устата. В следствие на това, бащата бил викан на съд в Пещера; но ракитовските аги се наговорили да потушат работата, и дали пристрастни показания, чрез които виновният бил освободен, след като престоял предварителен затвор три-четири месеца.

Помакините са увековечили тая смърт с една песен.

Те пеят такива и на сватби, на тлъки, на сборища. Тия песни имат игривността и лиризмът на другите български песни. Една, впрочем, ме порази, както с оригиналността на образите, така и с красоти от дълбока психология. Аз ще си позволя да я преведа съкратена: Помакът-войник се връща от война зле ранен. Той усеща, че ща умре и пита едно по друго майка си, баща си, сестрите си, либето си: колко дълго ще го жалят?

Майката отговаря:

"Иой ми, сино, мили сино,

щъ те жалим, щъ те тъжъ,

дорде дойда; при тебека,

при тебе-ка, в черна земя!"

Бащата отговаря:

"Щъ те жалъ, ща те тъжъ,

дорде гарван побелее

дорде сухар филиз пусте!"

Сестрата отговаря:

"Щъ те жалъ, братко мили,

до три годин, дорде родъ,

дорде родъ мъжко дете,

да го зовъ на тебека,

на тебека – Мехмед Али"

Либето отговаря:

"Щъ те жалъ, щъ те тъжа,

щъ те тъжъ ден до пладне,

дорде вляза в градината,

да наберъ росна китка,

да завтъкна на две бузи,

да излезъ на две порти

да залибъ друго либе,

друго либе по-хубаво,

по-хубаво, по-гиздаво!"

Да кажа няколко думи и за помашкото наречие в Чепино. Наречието на чепинските помаци е много близко до наречието на останалите помашки предели в Разложко, Неврокопско, Рупчос, Ахачелиби. Забелязва се тая особеност в чепинското, дето числата произнасят пак на български, а не по турски, както другите помаци. Главната му фонетическа разлика от тракйското наречие състои в заменението звуковете ъ, голям юс, а и е на о, ао, ио. Казват: троса, пот, моча се, калио, льон, горото, булйота, зойме, койо, вместо: търся, път, мъча се, кале, лен, често, гората, булята, змия, кое... По твърдия си изговор и по слабост към гласната о. това наречие е спрямо общебългарското, както баварското спремо общегерманското. Срещнах тук чисто български думи, които другаде в България заменят с чужди; например: споменатото по-рано окропа (хавуз, басейн), бърдчино (баир), мамец (яй), кладак (наслагани на куп дърва, костер) и пр.

Но много пречат на чистотата му голямото множество турски думи, вмъкнати благодарение на близките сношения и симпатии с турците. При всичко това, туй наречие представлява голям филологически интерес.

 


13 Булка.

 


напред горе назад Обратно към: [В недрата на Родопите][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух