напред назад Обратно към: [В недрата на Родопите][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XIV. Каменица


На върх Петровден, на 6 часът заранта, тръгнах за Арапчал на кон.

Арапчал е стръмният горист върх, що се издига на северо-запад от Лъджане. Дивашкият и пустинен вид на тоя върх цял черен от гъстата елова гора, издигнал се начумерен в кръгозора, мамеше погледа ми още от първите дни и аз не можах да се одържа и да му не ида на гости и да се полутам из дивотиите му. Една слободия!..

Пътят ми удари към Каменица. Нещо двайсетина минути ход има до Каменица. Срещаха ме купове лъджанчене – жени и мъже, всички пременени, и ме поздравляваха с добра среща и с добър час. Те идеха от Каменица, дето се бяха черкували, защото в Лъджане черква още няма. Някои от тях запитваха любопитно водача ми, кехая Алю, който идеше зад мене, с пушка на гърба, за целта на пътуването ни. Кехаята, като всеки умен водач, отговаряше уклончиво: нямаше нужда да знаят хората, че отиваме там в дивите гори, дето по-често се вестяват хайти, отколкото почтени хора.

Каменица не прави добро впечатление на пътника, тя няма сгодното местоположение ни на Лъджане, ни на Баня. Разположена в гъвката на една висока гола поляна, по два каменисти бряга на една малка речка, която често пресъхва лете, тя е лишена от всякаква сянка и зеленище, и прохлада. Чешмите, що се срещат тук-там, изливат гореща вода; такива – текат и в дворовете. Дървените къщя, повечето на два ката, и некрасиво натрупани по неравната почва на стръмнината, нямат никакво живописно групирване, с каквото лъжат очите много други села из нашенско. Едничката сграда, що спира погледа на себе си, е черквата, или по-добре, високата й бяла, като снежен стълп, звънарница.

Но Каменица е симпатична за нас: тя е населена от ония чепински българи, които преди два века и половина останаха здрави на вярата си и предпочетоха съвършеното разорение и бягството от потурчването. Техните имоти и къщи в чепинските села били усвоени от потурчените им братя, а техните глави обречени на сабя. Когато потурчването се извършило и времето поутихнало, чрез един султантки ферман, позволявало се на бежанците да се завърнат и да си сградят нови къщи и да бъдат за напред рая, равна с всичките други християни. Тогава част от бежанците се заселила в Ракитово, други си основали Батьево, при Стара река (сегашния Батак), а други основали Каменица на тая гостоприемна местност. Преданието за основаването на Каменица се възпроизвежда и от народната поезия на помаците. Една песен, слушана от старата 70 годишна помакиня, Фатиме Тутарова, казва следующето:

Та зачòха14, Милке моме, нова диньо15 ,

та сградаха, Милке моме, ново село,

ново село, Милке моме, под Каменец,

под Каменец, Милке моме, под Батьово.

Състояща най-напред от 15 – 20 къщи, според преданието, Каменица днес има до 280 къщи, и една е остала чисто българско село между чепин ските. Тя е претърпяла, обаче, големи пакости през бурните времена в края на миналия век и началото на настоящия от нападенията на кържалии, хайти и арнаути, за което често жителите са избягвали в Баня, дето задружно с помаците, са отблъсвали тия разбойнически чети. На 1850 г. помаците от Бабешките колиби запалили селото, в което нещо ги разсърдили. През ужасните събития на 1876 г., когато чепинските помаци се бяха разбесували и нападнаха Батак, Каменица не биде никак закачена, макар че дала, казват, повод за тяхната подозрителност. За това тяхно поведение на добри съседи Каменица им отплати през руско-турската война, като се въздържа от всяко враждебно и отмъстително действие против тях. Тя не посегна никому на стоката, покъщнината в опустелите им за кратко време села, нито покътна осталите там стари помаци. Въобще, забелязва се, още от дълго време, някаква дружественост в отношенията, едно кокетничене между Каменица и помаците в Чепино, известни по своята особена религиозна нетърпимост и ненавист към християните, тъй добре илюстровани с баташкото клане. Така, Каменица винаги е имала своята черква и клепалният звън далеко се е разнасял из помашката долина, без да раздражава помаците. Виковете от минаретата мирно са се сливали във въздуха с екът на клепалото. Турската религиозно-политическа поговорка: "чан чалънмаз, азан окунурх" не е намерила приспособление тука.

От освобождението насам Каменица взе на себе честната роля на разсадник на просвещениета и на българското национално чувство между помаците. За тая цел е било издигнато, както казах, с помощта на румелийското правителство зданието на едно голямо училище. То стърчи на запад на едно високо място, от дето гордо гледа на цялата долина. Ако пъргавата деятелност на тая цивилизующа пропаганда се ограничи със скромен резултат, то причините на това се заключават в стихийните противодействия, които споменах по-преди...

При реката, сред селото, аз спрях да си купя нещо от бакалницата на един хан. Пред мене шуртеше топлата чешма, дето се перат. Горе на балкона стояха няколко стражари, от които един, старшият, ми беше познат от Лъджане. Той ме поздрави с добър час и попита за на къде отиваме. Алю поизлъга и каза че, отиваме на близко, къде Илийн-връх, да се разходим.

Аз счетох за нуждно да обадя истината: не беше зле да знае властта из кои пущинаци ще се губя .. Алю прекаляваше със своята скритност.

– На Арапчал? Че да ви дадем другари още, – каза с внезапно сериозен вид старшият. Той предложи сам да ме придружи, и скокна да стяга коня си. Но аз му поблагодарих и отминах нататък.

– Кога ще се завърнете? – попита той от чардака.

– Довечера. Ще слезем от Арапчал в Юндол и от там по Луковица ще се завърна в Лъджане, ако бъде рекъл Господ...

– Че не беше зле повечко да бяхте – чух последните му думи, когато конят ми нацапваше в затоплената от горещите извори вода на каменишката река.

Из тясната върла улица, която уловихме, виждах на вратните пременени в проста, но хубава носия, булки. Чепинките са прилични жени; кърската работа, тежкият и оскъден живот са загрубили чертите на омургавелите им лица, без да им отнемат печата на някаква естествена, мека красота. По един стар, завещан от векове обичай, чепинки се женят само за чепинец; те никога не приемат да вземат мъж от друго краище, а и полченка не приема да дойде в планините. А поради малочислеността на българите в Чепинско, те отдавна са се сродили всичките. С тая малочисленост се обяснява и странната и единствена привилегия, на която се радват чепинските българи от памти века: да се вземат роднина до втори братовчеди. Тоя обичай, търпян по силата на работите и от гърцката патриаршия през турско време, показа се черковна съблазън на Екзархията и тя го запрети.

 

 


14 Зачеха, заченаха.

15 Дюна, турска реч – свят.

 


напред горе назад Обратно към: [В недрата на Родопите][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух