напред назад Обратно към: [Нова земя][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XXIII. Гости в колибата


Мръкваше се. Първите звезди заблещукаха на небето. Вечерникът тихо шумолеше из трепливите листа на дърветата. Сладкия сумрак на лятната вечер пълнеше усамотената гора. Рангел се прибра в колибата си, запали си виделото и седна да вечеря, с каквото имаше. Той рядко спеше в Черешовица и обичаше да нощува повече тука, нощите бяха още хубави и сърцето му се чувствуваше на мястото си и биеше равно в това пущинашко жилище.

По едно време всред обикновеното шумолене на дъбравата той разпозна и друг шум - шум от човешки стъпки. Веднага вратата се отвори. Влязоха четворица души. Те бяха с погрознели и груби лица, облечени вехто, в потури и елеци- рухото им беше македонско. Двама само въз гащите вместо салтамарки носеха сетрета. Един носеше капела. Рангел ги изгледа учудено.

- Бре, шопе, ние со свещ те бараме! Едвай те изнайдосме. Бре, не ни познаваш, море? - викаше единият от гостите - с капелата, мъж на трийсет години, висок и с кокалясто, бърчаво лице.

- Мерджан! Ти ли се бе? - извика Рангел, като позна госта.

- Аз съм; ето и Климета, ето го и Орда... Ето и тоя брат - Петко. Собрахме се пак... Си чул ти? Крастaвите магариня преко девет ридища се подушует!...

- Седнете, къде се дявате от толкоз време?

- Е, харно ли си, как се поминваш? Царски чиновнин си сега. Добре ли си?

- Добре: кога пита и плоска, кога сух хляб и рогозка - отговори Рангел шеговито: - А вие какво правите? Какво ви гони насам? Гладни ли сте?

- Не щем. Занаята си го тераме, не го заборавяме како тебе - отговори Ордо, като извади кутията да си прави цигара от ситен тютюн.

Старите родопски другари на Рангела се разположиха като у свой човек и си разказваха скитанията и приключенията откак се разделили с него. От шест месеца живели в Пловдив от работа и кражба, а единият от тях е бил стражарин два месеца. Но откак претупал едного и му зел парите, напуснал службата. Всичко това си разказваха открито и свободно и Рангел ги слушаше с участие. Той само се навъси от последното действие.

- А бе, цинцарин беше, грък ли, каков - не знам. Ама не беше българин - поясняваше Мерджанът.

- Нали не е бил турчин - бил е християнин. Магаре си Мерджан!

- Магаре бях, наистина.

- Сега вече рекохме да оставим автономията, оти се омирисахме у нея, и да идеме да подишаме в Доспата, в нашата майкя рождена - каза Климе, най-възрастния от тях, човек с широко в челюстите лице, със зверовито изражение.

И бившите харамии разправиха, че вече в Пловдив стоенето им станало опасно, па и съвсем оголели. Хеле случил се пожара, та пограбнали по някоя дрешка, па и по някой ценен предмет - когато ги изнасяли на улицата стопаните. От това се обясняваха и сетретата, и капелата над македонските руха. - Един гледа сватба, други брадва.

- Само не знаем каква беше оная жена, дека в oгино изгоря. Клетницата.

- За нея само да ви не е жал - каза Рангел, като се навъси.

- Познаеш ли я ?

- Една вонта. Тя стана причина да се обеси мъжът й. За нея не жалете!

- Да си жив, шопе, олекна ми на душа... - каза Мерджанът, като погледна значително Петка. Рангел забележи това.

- Бре вие да не сте запалили къщата? Дявол ви зема!

- Сакън, шопе, оти се огрешаваш?...

- Ами ти няма ли да дойдеш с нас? Ние за тебе идем - каза Ордо.

- Къде с вас?

- За Доспата? Да пошетаме малко. Тук ще ни пипнат...

Рангел се замисли.

- Що му мислиш? Я фърли тая тенекия. Ти за пъдар ли си? - каза му Мерджанът, като потегли плаката му на горски стражар, пришита на дрехата му.

- Какво ще чини? Ако не е пъдар, ще стане кокошар като нас - отзова се Ордо.

- Право. Юнаците нямат работа тука. Хайде в планината.

- Имаме още цял месец лято... Ще търкулим пряко няколко турски глави. Плюй, шопе, на тая тенекия, нека да я окачат на някой будала... Срамота! Хайде, нарочно идем...

- Хайде, ела с нас, да певаме пак: Иованке, Иовано! - каза Ордо.

Рангел не отговаряше нищо, а само сучеше люто мустаци.

- А бе зима иде скоро - забележи най-после той.

- В Кюстендилско ще минем, като дойде зима, па напролет - в Македония. Като нас люде не се застояват много на едно място. Ще ти познаят косъма най-после... Па като влезеш в дупката, ще речеш: що не послушах това магаре Мерджана? Ако загине човек, барим да загине юнашки за Македония.

- Аз ще дойда с вас! - извика изведнаж Рангел с бляснал от решителност поглед.

И нему му стана светло и широко на душата. Той сега виждаше края на своето утеснение и мъка, на своите вечни страхувания от полиция.

Дружината дойде във възторг; всички го цалуваха. Още утре ще тръгват. Тая нощ ще преспят в колибата. Но Рангел не беше си зел още платката и пари нямаше. Македонците и те се оплакваха. Обувките им бяха продънени, па и храна нямаха в планината: а каракачаните прибираха стадата си вече. Тая грижа ги занима най-много. Размислиха няма ли тука нещо да оберат. Дойде Рангелу на ума за мъжът и за жената, които заминаха за манастиря... Но сега портата беше затворена и само утре я отваряха според манастирското правило... В село? Рангел мислеше. Внезапно едно вдъхновение озари ума му.

- Вие стойте тука, аз ще ида в село - каза той.

- Намери ли му клупа? - извика Мерджанът... Аферим, шопе?

- Няма ли да викаш другар!

- Земи моята кама, шопе!

- Имам! Нищо ми не трябва - и Рангел излезе.

 


напред горе назад Обратно към: [Нова земя][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух