напред назад Обратно към: [В недрата на Родопите][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XV. Илийн връх. - Закуска. - Алю. - Арапчал. - Юндол


Един четвърт час нещо на север от селото стигнахме в подножието на Илийн-върх. Възкачването по тая гола могила отиваше мъчно, поради твърде върлия и изрит от пороите път. От първото, по-низко рамо на върха, мене ми се откри широк вид на Чепинската долина и на планинския й венец. Но хоризонтите ми се още по-разшириха, когато се отзовахме по 9 часа под самия върх, недалеко от китката борики, която го увенчаваше. Под сянката на тая горица, която тъй съблазнително привлича погледа от долината, се крият развалини от стара някаква черква, посветена на св. Илия. "Китки" нарича народът подобни усамотени дъбрави по върхищата, обикновено с оброчище в тях.

Под гостолюбивия покров на една от белите борики, уединено израсли по стръмнината, и пред чудната панорама на чепинския мир, ние се подкрепихме с лека закуска. Алю подир няколко престорени уврътки на поканата ми, прие да изпие с голямо наслаждение две чаши вино. Той и по-напред, в Каменица, по същия начин, изпи и двайсет и пет драма ракия при една кръчма. Както види читателят, Алю се е еманципирал вече. Но много ще се излъже, ако прави по-нататъшни заключения за неговото свободомислие. Мохамеданците, които си разрешават спиртни питиета, като за изкупление греха си, удвояват във всички други случаи своето фанатическо усърдие и нетърпимост. Винопиенето у тях рядко може да служи за доказателство на либерални убеждения. Моят водач е човечец кротък, добър и приказлив; ние си говорим като стари другари. Но аз исках да знам под тая външна кора какво се крие, и когато улучих минута, в която Алю се намираше в най-благодушното настроение, и ми разправяше преданието за миналото на Чепинско, аз внезапно го попитах, уж невинно: – "Алю и ти си българин, нали?" – той ми отговори с едно глухо утвърдително "ой" и лицето му се промени. Па тутакси захвана други приказки... Подир това кратко, сухо "ой", което приличаше на едно изръмжаване, вече не рискувах подобни питанета към водача си.

И каква полза? Тоя добър Алю е прекрасен човек, нарича езика на турците "свински език", ходжата си – "поп", пие ракия и вино, може-би, би е ял и сланина, допуща в съвестта си, че е българин, но никога няма да допусне да му кажат това – противоречие безсмислено в една тъмна душа, сграбчена в удушителните стиски на фанатизма. Фанатизъм нелеп, на който се длъжи Батак!... Аз гледах сега към синкавия в хоризонта Карлък и мислено виждах черните стълбове дим като се виеха над окървавените вълни на Стара река... Този Алю не бе ни по-добър, ни по-кротък от тогавашните алювци, които там сечаха на дръвник вратовете на своите роднини. Аз гледам, като сека огън за цигарето ми, с такъв добродушен и невинен вид и тайно благодаря провидението, че настанаха времена, в които Алю може да прави услуги на българина, без да се изкушава да му пререже гърлото... Големите линии на планините рязко се източваха в меки очерти на лазурните хоризонти. На югоизток те красиво завиваха и се свързваха с черната верига на Каркария, зад която, като едно далечно море, се мерджелееше пловдивската равнина под булото на маранята. В дъното на това море се синееше нещо дълго: то бе Старапланина. Право от юг гигантската голотеместа Сюткя издигаше високо и мрачно гористите си хълбоци и се сливаше по-нататък със сплескана и полугола планина, насеяна с колибак, по билото на която пълзи границата на Македония. Това награмадясване на мрачни и недостъпни планини съставлява ефектен контраст с кротко-идиличната между тях долина, разхубавяла и засмяна, като една възхитителна градина. С изключение на Дорково, всичките й села се видят, потънали в кичест шумак, с красиво източени във въздуха бели минарета. Навред – зеленище, гори, върхове, лазур. А пък там, в дъното на западния хоризонт, дига се като облак някакъв си нашарен с преспи купен на Пирин. Картината е достойна за възхищение.

Ние продължихме пътя си по една пътека на стръмнината, между дънерите на разредените бели борики.

Скоро завихме на север да минем през една седловина на Илийн-върх и се озовахме в гъста елова гора, гдето се изгубихме. Подир няколко завоя из нея пътеката излезе на открита полянка, "Бялата скала", от гдето пак ни се лъсна гледката на Сюткя и доспатските колибаци. Тая полянка от юг се увенчаваше от причудлив стълб канара, който сякаш пазеше входа в Арапчал.

На запад от полянката вече се захващаше Арапчал. Подир малка почивка ние се гурнахме в горите му, които изведнаж станаха много гъсти, пусти и мрачни. Пътеката ни заведе през някакви мочурливи бари, с тиня черна като мастило, в някакъв глух и стръмен пущинак, и там се изгуби. Озърнахме се навсякъде – накъде да хванем, па тръгнахме на посока, право пред себе си, по възвишението, за да се изкачим на гърба на Арапчал.

Крупното опустошение на Беловската гора още не беше дошло до тука; но в многото пресечени един метър високо над земята борове, и постелката от трески около тия убити тела, бяха като едни зловещи предтечи на изтреблението, на което близостта предвещаваха... Нашето възлазяне на всеки миг ставаше по-мъчно. Попаднахме в областта на изпадалите борове и елхи. Хиляди изгнили трупове, накръстосани по всяка наша крачка. Повечето трупове не можеха да се прескокнат, а трябваше да ги избикаляме – често да се повръщаме по стъпките си, отблъснати от непроходима мрежа сухи клони, преплетена с жилава паяджина от пълзящи растения, които задръстяха на всяка минута пътя ни. Правите борове, остарели и осърнали, сякаш поразени от ужаса на смъртността, що ги заобикаля, печално отпущаха уморените си клони, облепени дрипаво и обвесени с ресист мъх. Очевидно, задушени в тоя затворен въздух, заразени от миазмите на стихийната гнилост, те не можеха да виреят и клюмаха, като немощни и маложизнени старци, които очакват най-малкия удар на съдбата, за да се повалят при другите. Тия безчислени трупове, натъркаляни един на друг, и на грамади, наумяваха бойното поле на едно велико сражение, или град на гиганти, из който е минал изтребителният бич на чумата. Ние се сломихме и прегънахме одве. Особено конят се измъчи, цял издраскан от острите стърчащи клонове, през които си проправяше път. Из такива места, очевидно, никой не е минавал без крайна необходимост; никъде следа човешка или на добитък по върлата, влажна и задръстена стръмнина.

Това място носи характерно название "Кладакът".

Алю се огледваше наоколо.

Какво дириш, Альо? – попитах го аз.

– Троса пътйот – без пот мочно ще излезнеме на ворхо.

Действително, ние отдавна бяхме изгубили намерената и едва познаваемата пътека, принудени от срещнатите препятствия да се отклоним далеко от нея и да се скитаме на посока.

– Измочи се!16 – каза ми той.

– А ти не умори ли се?

– Ес сам привикнал. Ние сме люде балканджии. – Тузи, из тая горо съм правил четири години овчарлък.

– Та ти познаваш добре тия места?

– Ой. Нататоко е дори товно, оти таса чосто горото... Тузи ония се криеха... Ес дваж сам давал хляб кайтим-тем, за да едот.

И той ми разправи живота на хайдутите в тая гора и няколко срещи с тях. Хайдутите никога не палили огън нощем, спали в тъмнината и в мокрежа, и получавали хляб от овчарите, които никога не смеели да им откажат, даже оставяли винаги един самун в запас за такива гости. Разумява се, че са се пазили да обадят на властта. До преди две години е било опасно много по тия балкани; защото границата с Турско била близко на два часа нещо. Но от как българската войска я тласна още два часа навътре, хайтите из Македония се страхуват толкова навътре да приближават. После, сега има и стражарски постове навред по границата.

Високо над главите ни, но близко някъде, изяхте глухо гръмотевицата.

– Дожд пада зад върхот... Да крепаме – каза Алю и поведе коня.

Тая дума Алю винаги употребяваше като една команда, когато искаше да тури край на почивката. Тя значеше: да вървим!

Ние уловихме нова посока, на ляво, като слязохме в дола на едно поточе, на което стоплената вода не можа да ни разхлади, и с голяма мъка се провряхме из налягалите по него дървета, та подхванахме урвата на друго бърдо на Арапчал. Тука кладакът понамаля, но него замести непроницаем лабиринт от низки многостъблести борики, прилични, като голям храсталак, които ни бодяха безжалостно листата с острите си игли и ни обливаха с мокрота: преди малко тук бе валяло дъжд.

Излязохме на полянката на една седловина. От тук вече изгледът на гората съвсем се промени. Кладакът престана да я загрозява. Хубави, здрави и прекрасни борове от всякъде се издигаха като зелена стена, из която ни долитаха песни от славеи – и приятен дъх от бориките и от чубриката, силно размирисали от току-що миналия дъждец. Хоризонтът ни беше от всякъде затворен от разкошното вършье на тъмните гори, но картината оставаше очарователно идилическа. Чистата и весела поляна, покрита с росна трева, заблестяла с милионните си елмази на слънцето, радваше, нежеше сладко душата със своя светъл покой и райска уединеност. Една пътека като златна корделка се измъкваше от едно място на гората, на дясно от нас, и просичаше с една сладка линия зеленинището, за да потъне пак в черната гора отсреща. Тая пътека, направена от стадата, даваше радостния печат на живота на тая затънтена самотия.

– Това го викат "Локвата". Тузи о имало гьол преди – каза Алю, като ми сочеше едно петно от по-тъмнозелена трева, каквато означава присъствието на мочур.

Срещната гора обличаше един нов по-висок върх. Аз го попитах дали от тоя върх ще слезнем в Юндол.

– Ха, има още два-три боруна такваи.

– Какво наричаш борун?

– Борун – бръдчина, като тази-хе.

Аз го поканих с още една цигара.

– Йок, нехта вече... Да крепаме?

Ние влязохме в гората, гдето влазяше и пътеката. Тук ни се отвори широк и прав, но съвсем отвесен път, който стигаше чак до самия върх, гдето един отвор го допираше до самото небе: той приличаше на стълбата на Якова. От тая височина ние се спуснахме в друга една падина с опожарена гора; подир – още много възлази и стръмни спускове през безкрайни борови и дъбови лесове, ту по пътеки с големи и причудливи завои, ту без тях, през непроницаеми гъстаци от млади и стройни борики. Последната подобна гора, през която се спуснахме, се нарича "Стара мандра". Когато се озовахме на края й, поздравиха ни кучешки лаеве от някое каракачанско стадо.

Пред нас се яви прекрасна планинска долинка. То беше Юндол.

Подир изминатия лабиринт от гори, върхове и стръмнини, видът на тая покойна, гладка и засмяна долинка радва погледа, успокоява душата. Няколко малки локви се лъщят сред зелената трева: тук е главата на беловската река Яденица, която по-нагоре си пробива тесния и дълъг пролом през планините, та на безчислени водоскоци, увеличавана от многобройни горски потоци, отива да се влее в Марица. Няколко мандри се лепят по източния склон, що пада в котловината, която живописно пъстрят татък чарди и стада юрушки. Над западния склон се подава, сякаш че е залепена за гърба му, голата чука на величествената Балабаница. Всички тия бърда наоколо, облечени от гора, запазват хубаво Юндол от ветровете, правят въздуха му мек и напоен обилно с борова миризма. Поради тия му благоприятни условия Юндол е една от точките, които не преди много нарочита докторска комисия бе избирала за бъдещи лечебни станции за слабогръдите. Това, впрочем, ще остане само мечта, като се вземе пред вид отсранеността и мъчнодостъпността на тая висока планинска котловина, в близко съседство още с хайдушките краища на Доспат. На руската карта долината е записана Юн-дол (р. Юн-дол) и аз мислех, че това славянско название е настоящето й, изменено от турците на Юндола, както го употребяват в Чепинско. Но Алю унищожи това ми приятно предположение, като ми обади, че в Родопите има и друга местност с име Юндола (Юн-дала означава място, гдето става пазар на вълна). Едно чучурче при южния изход на долината, от гдето се отваря хубав вид на полския и гол гръб на Куртовския Доспат, а зад него на Пирин, весело изливаше сребристата си струя в дългото дървено корито.

Обядвахме там. После догдето Алю дремà, аз се поскитах нататък из долината и седях на разни точки, за да й се налюбувам всякак. Усещах неописана драгост, че се намирам в лоното на това родопско кътче, тъй покойно, тъй цветущо и забравено от света. В подножието на източната бърдчина забележих и признаци от културност: няколко бразди с зеленчук и една ивица около мандрата.

 

 


16 Измъчи се.

 


напред горе назад Обратно към: [В недрата на Родопите][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух