напред назад Обратно към: [В недрата на Родопите][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XVII. В дола на Луковица


През ужасно вратоломен път ние се спуснахме в дола на Луковица, като оставихме на дясно от нас ръта, на който стои важният помашки колибак Свети Петър. От тук вече пътят ни въвреше все право на изток, в подножието на Арапчал и край реката, засеен ту от прекрасни високи дъбове, ту от низки, гъсти габраци, що обтачаха бреговете й.

Ние постоянно слушахме от дясно екливото шумтене на реката, която блъскаше вълните си в дълбоката каменна матка, гдето многовековните дъбове топяха дебелите си дънери. Нататък пътят ни потъваше все в по-страшна гора, която го притискаше до скалистите стени и криеше на всяка крачка невидими пусии. Глухотата и пущинакът ставаха грозни, а сега, при слухът на хайтите, станаха зловещи... Два часа държи такъв път. На едно място край него, в шумата, видяхме някакви насядали човеци.

От пръв път ни се видяха подозрителни, но тозчас познахме в тях неколцина цигани – чергари.

Присъствието им в тоя пущинак зарадва Аля, той ми предложи да ги възчакаме и да вървим с тях дружина. И аз не желаех по-добро нещо. Но излезе, че пътниците отиваха за Якоруда в Македония. Ние продължихме пак сами мълчаливо. Луковица гърмеше, закрита от гъстака, твърде глухо и злокобно.

При един завой на скалата, гдето се образуваше малка полянка, заварихме друга дружина насядала на тревата. Бяха юруците, отседнали да им починат и попасат конете. За общо задоволение ние от тука вече тръгнахме наедно. Тия юруци отиваха за Ракитово на сватба, затова бяха така пременени.

Пътят нататък още повече се оживи от срещата с нова дружина юруци и македонци. При всичко, че пътуваха през една страшна местност, тия добри християни не забравяха, че е Петровден днес и бяха твърде весели, защото скоро цялата усоя екна от песни. Аз вярвам, че тая хармоническа излиятелност се дължи на пещерското вино в кръчмите на Лъджане; моите другари-юруци, в качеството си и на свадбари, имаха още по-голямо право да бъдат весели – и нагласиха една от ония провлечени, монотонни и безнадеждно меланхолически песни на гръцкия народ, в които, както и в нашите, се съединява въздухът на страдалческите векове с юнашкия тътен на планините. Аз се вслушвах с голямо внимание и с тъга в тая скръбна мелодия, тъй свойствена на Изток. Заедно с тая песен, сякаш, и самотата стана по-ясна и по-питомна. Пазехме се добре, обаче, да не изтървем дружината. Тя със своите силни коне твърде напредваше и често зад някоя издадена стена изчезваха пред нас червените фесове, и аз бодех нервно пак коня.

Ние се напълно отпуснахме, когато клисурата хвана да се разширява и доста далеко по хълбоците на склоновете да се жълтеят усамотени нивици, признаци на близостта на Лъджане и на питомния свят.

Скоро се озовахме в цветущата долина на Луковица. Слънцето, трептяще зад черната чука на Острец, хвърляше златни вълни от светлина в долината, хармониозно прошарвана от големи петна сенки, падащи по зеления й килим от групите дървета от дясно, що се отделяха от горите на Острец и слазяха до самия път. От ляво зад реката продължаваха да стърчат големите рътове, що съставляваха подножието на Арапчал, често набучени със зъбчати скали. На едно място вниманието ми привлече една каменна фигура между тях. Тая скала имаше вид на права кадъна, с ушмак и фередже, с такъв верен и артистически изрез на формите, щото ще кажеш, че това е една изваяна статуя, закрепена на ръта.

Алю забележи вниманието ми и ми обясни:

– Булйото, тоя камен такъв прикор има...

Дали тая каменна буля е свързана с някое поетическо предание, както каменната майка с детето при Искъра, срещу Урвич, това не можах да узная от водача си. Но непременно народната фантазия ще е поработила над тоя чудат камък, което може би да ни обади друг по-щастлив турист.

 


напред горе назад Обратно към: [В недрата на Родопите][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух