напред назад Обратно към: [В недрата на Родопите][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XXI. Из долината на Мътница. - Бусакът. - Нови видове


Тоз час навън от Лъджане пътят залъкатуши между посеви от зелени ленове и царевица. Вървяхме сега из напречната хоризонтална линия на Н-то, която съединява две вертикални. Тая равнина, дълга два часа нещо, се оросява от речката Мътница, която два пъти минувахме и твърде заслужено носи името си. Тя иде от Баташкото блато, като си намира път през един разцеп на Каркария. Сутренното слънце, високо излязло над черните ридове на Каркария, озаряваше с някаква пролетна свежест живописните с бориките си хълмове на дясно и от мене; по тревите и билките трептеха още капчици от росата. Денят бе прекрасен, небето чудно синьо. Медю (Мехмед), кираджията, който е речовит, постоянно ми сочи нивята на дяда Даскала, моят лъджански ханджия. Научаваме се, че той бил богат землевладелец, защото недвижимите му имущества възлазят на стотина уврати спорна и плодовита земя. Медю ми посочва една нива, до която печално стърчи щъркелът на един пресъхнал кладенец.

– Виж, казва ми той, тая нива по-напред, в турското, беше селска ливада, и селото оставяше да коси сеното й само един човек. А пък тоя човек беше борчлия да пази и да чисти тоя кладенец, да нагледва и да чисти баните. За хаират беше...

– А защо е сега пресъхнал кладенецът, и баните – мръсни?

– Селото, за да спечели три-четири лири, продаде ливадата на дяда Даскала. И от тогава, както видиш, запусте всичко.

Тия думи на Медя не ми казваха нищо ново за осъдителната наша черта да се отнасяме с немарение към запазването общеполезни постройки. Само турците бяха способни да ги ценят и правят жертви за подобни неща. Обичаят на хаират е една от първите техни граждански добродетели. Безбройни и великолепни обществени сгради: джамии, мостове, чешми, които вред у нас наумяват за пребиванието на турците, свидетелствуват за тая истинна хуманна черта в тяхните нрави. Самите християни оставят безпечно да се разсипват тия постройки, гдето турците там отсъствуват, или, по бедност немогат да ги поддържат.

Из пътя към нас се присъедини и едно момче, яхнало на муле, което отиваше за Ясакория, село отвъд Батак.

Най-напред мълчаливо и свенливо, то най-после продума и тутакси, както става във време на пътуване, завърза се, без никакво запознаване, жив разговор между нас. Иванчо е естествено развито селянче, грамотно, защото намери Ракитово на картата, па много силно се интересува за София. Тя стои във въображението му, като един чудесен и вълшебен град, за който то слушало от някои селяни-солдати. Особено той е любопитен да знае колко ли струват златните лъвове на Шарения мост... Разпитванията му се учестяваха, и все детински и незначителни. Подосади ми, и аз незабелязано въдворих разговора между него и Медя; и разговорът се пренесе на почвата на местните интереси. С учудване аз пак слушах водача си да приказва на един език, съвсем отличен от езика на първия ми водач по Арапчал. Тоя език бе същият, който се говори в пазарджишко. Обяснявам си това с честото Медюво посещаване Пещера и други полски места в качеството си на кираджия.

На Ракитово стигнахме по 8 1/2, часа. То е голямо, населено от помаци и християни, и е живописно разположено между хълмите и бърдото, що заграждат Южния залив на тая част от долината.

Поехме урвата на юг от Ракитово и чрез много лоши зигзаги се изкачихме на върха на бърдото Бусак. От тук още по-хубаво видяхме гребена на Родопите и цялата възточна част на долината, райски хубава от тука, с Дорково в северния й кът, с Констандово в средата, бялнало радостно своите стройни минарета, и с Ракитово, разположено с мозаична прелест под нас. Далеко на северозапад се мержелеят, като бели облаци, някои снежни върхове на Рила или на Родопите, които от тук мъчно могат да се определят. Ние продължавахме да вървим по обраслите с редки, но великански ели рътове на бърдото. Пътят ни завожда все повече в дълбочината на неизходен горски хаос, който не се свършва. Подир обядване и почивка под сянката на елите, при веселото шуртене на едно планинско чучурче, на самия път, ние продължихме пътуването си, от всякъде заградени от зеления зид на гората. Понякога пътят ни извождаще на някой връх, от гдето пак виждахме още по-добре Рила и снежните висоти на Родопите. Аз познах вече и Мусала, и от тук му се поклоних. Аз му даже казах: добро видение! Защото планът ми беше подир Чепино нему да бъда гост. Но съдбата не допусна и тая година да направя това поклонение на родопското величество. Когато излязохме на най-високия хълм, пред нас на изток между дънерите се лъсна чудно зеления килим на едно равно поле – Баташкото.

Аз се спрях с възхищение пред тая рядка картина.

 


напред горе назад Обратно към: [В недрата на Родопите][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух