напред назад Обратно към: [В недрата на Родопите][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XXII. Баташкото блато


Първата ми мисъл, като хвърлих поглед на Баташкото поле, беше да видя съгласно ли беше с действителността моето досегашно представление за това поле. Защото във всичките си пътувания към нови места аз имам привичка, която ми доставя не малко наслаждение, предварително да си възсъздавам във въображението вида им и при виждането им да сравня до какъв размер съм се измамил в моето духовно прозрение. След като дадеш така на мисълта си усърдно да поработи, първия сюрприз става много по-приятен... Аз препоръчвам това правило на туристите. Напрегнатото ожидание и будно любопитство създават ти, като едно предвкушение на удоволствието, което ти обещава новата, никога невидена картина.

Баташкото поле, което само по едно име знаех, аз си представлявах горе-долу една тъжна, каменлива котловина, прошарена с редки дървета, стеснена между планини, с високия Карлък от юг, във вид на твърде изпъкнал и заострен конус, със село Батак на единия край, а противоположният, състоящ от една обширна локва, задрямала в тъга и пустош, в която се огледва небесния свод със своите облаци. Въобще, представлението не беше хубаво. Чини ми се, че на това предубеждение много спомагаше и самото име "Батак", защото имената, каквото и да говорят някои, хвърлят някакво таинствено обаяние или грозота въз нещата не само които още не знаем, но и които познаваме...

Е добре, аз имах пред себе си една долина божествено хубава със своя неначет яснозелен смарагдов килим. Нито едно дръвче, нито едно храстче, нито камъче, нито тъмна точка не нарушаваше хармонията на зеления цвят по тая чиста и гладка, като едно езеро, равнина... Склоновете на околните планини бяха гористи горе, а хълбоците им прошарени с големи или малки групи борики, които се разхождаха живописно по зелените стръмнини; само от южната страна горите слазяха доста низко.

Карлъкът се издигаше цял гол на югоизток, в дъното на хоризонта, а от страните му се редяха други разлати висове.

Според картата тук трябваше да бъде и Баташкото блато. Никакъв признак от блато. Но Медю ми каза, че именно този зелен килим е блатото! А Батак се тулел на изток в един дол. Спуснахме се долу. Пътят минава по южния край на блатото, а то се простира далеко на север, все гладко, широко поле, покрито със зелена сочна паша. Някъде се забелязават малки петна от по-прясна зеленина, каквито дава мократа почва на тревата, или ивици от белизняв бурен, които, при вторачено взиране, излиза, че е низки пълзящи върбалаци. Минуваме две речици, които идват от южните урви и се втичат в полето, гдето тоз час изчезват. Те, и други още, хранят блатото, което именно съставлява плоскостта на това поле.

Тоя широк, зелен килим крие непроходими търсавища, застояли гниющи локви, бездънни водни провали, които от тук се не подозират. Над блатото, при което имат вечните си жилища, се вият, като безмълвни сенки, усамотени групи на дивите патки, диви гъски и тежки жерави, за които тръсавището пази богата пища от разни риби, смрадливото месо на които не може да блазни человека. В тъмните прибрежни бурени имат леговищата си зайци, лисици, дори вълци. Коварството на кашавата почва ги обезпечава от безпокоенето на хората. Тая страховита мочурлива равнина, която поглъща, като бездънна делва, потоците на всичките околни планини, скрива големи опасности за непредпазливия пътник или животно. Всяка година почти тя поглъща някоя жертва. Медю ми разправя истории за страшни потъвания, от които настръхва човек... Особено в мъгла или зимни нощи, когато снежна пелена закрива и търсавището, и пътеките, които го заобикалят, подобни нещастия стават най-лесно за неопитния пътник. Заблуди ли се веднаж в тръсавището, той е загубен: всяко движение да се повърне го задълбочава повече, всеки напън да си извади крак повече го повлича надолу в таинствената гибелна пропаст. В романа си Les misèrables, Виктор Хюго, за да изобрази отчаянието, ни е дал една страховита алегорическа картина на едно затъване и изчезване на жив човек в някои крайбрежни пясъчни тъсми на французките ланди. Аз си спомних сега това описание. Има ли смърт по-ужасна? Едно бавно, очевидно, неизбежно, неотвратимо, като съдбата, пропадане на човека, без да му е позволено да разчита на никаква човешка помощ! По-лани един помак от Костандово затънал с коня си на самия край на търсището, и там издъхнал, смазан под тялото на животното.

Лятно време, при голяма суша, търсището на значително пространство пресъхва; тогава една пътека го просича по на север и съединява по-пряко чепинските села с Батак.

Сега ние държахме пътя, който минува по южния край на блатото из полузасъхнало, с подозрителен вид, търсавище; но в дъждовно време и той е непроходим: търсавъщето пак наумява за своето съществувание и гони пътниците да избират още по-южен път, по самите поли на планината. Многобройни батаци и тини, обаче, и сега на много места затрудняваха вървежа ни; минуваме планински речки, които на някое разстояние от нас потъват в почвата.

 


напред горе назад Обратно към: [В недрата на Родопите][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух