напред назад Обратно към: [В недрата на Родопите][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XXVI. Старото Гробе. - Епопеята на един отвлечен мост и на една изчезнала къща


Иванчо се прощава с нас и отива на друга посока – към селото си. Ние възвиваме зад един ъгъл и слазяме при гостилницата "Македония," или "Москва" – не помня добре. В кафенето аз разпитвам ханджията где е старата Баташка черква – черквата на клането, която знам, че е съхранена. Аз имам на разположение само един и половина час за почивка, за това искам да се възползувам от нея, за да мога да видя знаменитите паметници на Батак. Ханджията, който ми се чини, че е цинцарин, разбра моето любопитство и ми дава куп сведения за клането, сред заглушителния вик на рояк сополиви деца, на които той е баща, и които му се мятат по рамото, по гърба, по коленете, или го дърпат; или си нанасят удари и реват, като бесни. При тая несносна врява на мръсните маймунчета струва ми се, че се намирам още в Солунска улица в София...

– А вие как оцеляхте? – попитах ханджията.

– Аз бях дете, мене ми завиха чалма и ме заведоха в Баня. Сетнека, като се научиха консулите, извадиха ме от там...

Той ми посочва на къде е черквата. Аз бързо излязох.

Чувствувах, че съм силно развълнуван, кога тръгнах по показаната ми посока. Спомените за страховитите сцени, на които тая съща улица е свидетел, ми турят мравки под кажата. За да не се заблудя, обръщам се към един стражар, когото срещам, да ми посочи по-добре черквата. Той е толкова любезен, щото сам ме повежда към нея. Той е пещерец и ми каза, че е дохождал в Батак тоз-час подир клането, на което знае всичките ужасающи подробности. Без осветлението на тоя чичероне много неща щяха да ми останат неизвестни или тъмни. Ние държим улицата, по течение на реката. Недалеко пред нас, над жалките къщурки с плочни покриви, възвишава се гол рът с каменни гробища на върха. Мисля, че там се покоят останките на мъчениците. Питам за това водача си.

– Това го викат "Гробето" – те са стари гробища – обажда ми той. – От там въстаниците са гръмнали четири пъти с черешовия топ против турците, още като не си предали оръжието. Битки са станали няколко около селото, преди да изминат батачани да си сложат оръжието... Паднали са повече от стотина турци.

За битки около Батак малцина може би да знаят у нас. И аз признавам се, не подозирах такова нещо, преди да прочета книгата на г. Манчова. Мак Гахан и Скайлер, едничките, които са писали за Баташката катастрофа, ни разправят в кореспонденциите си само онова, което са видяли и заварили от следите й, два месеца по-после. Знаеше се само за приготовление за бунт, но за битки и за черешови топове – не. А в горната книга намирам всичките тия фактове, и още много други, които ни доказват, че полудата на бунта не е била така по-малка отколкото другаде и тука са го предшествували войнишки обучения, левове на калпаците, ексцентрични униформи на въстаниците25, изпращания борците на позициите със сълзи, с китки и песни от страна на възхитените моми и невясти, и "честито ти", и ликувания, и всеобщо пиянство от безумен ентусиазъм!

Както и при разбунтуванията на другите места, турското население в първия миг изтръпнало, обхванато от някакъв панически уплах, за да се смени тутакси със самоувереност и със фанатически бяс и жажда за безпощадно изтребление на българите. Свирепите нагони особено оживяли в дивото и природно зверско мохамеданско население в Родопите. Тук са били сборни пред Батак, в многохилядна дрипава и обръжена сган, мюсюлманите от Енимахле, от Барутина, от Беглика, от Чепинско, под главното началство на Барутински Ахмедага, полицейски началник на всички доспатски села. Както узнаваме от книгата на г. Манчов – две господствующи и еднакво силни чувства са тласнали тая полуразбойническа сган към опустошението на Батак: ненавистта против гявурите и лакомията за грабеж и обир. Последното ясно се види от снова, което е ставало преди изтреблението на батачани: предварително били им са обирани или чрез мъки изтеглени всичките пари и нанизи, били им са свалени всичките дрехи от гърба, най-напред са щадили срамежливостта на жените и им са оставяли ризите, но скоро и тях ги карали да събличат и да лягат съвсем голи на дръвника. Унижението е надминувало ужаса. Страшната погрешка на предаване оръжието си, без да спаси Батак, направила е агонията му по-зла и е отнела на гибелта му оня печат на героизъм, който прослави Перущица.

На едно място стражарът ме спира.

– Тук беше мостът, гдето турците колеха на дръвник батачани... Около триста души мъже и жени са посекли тука с топор. По-напред са ги събличали голи да се не опръскат дрехите. А джелатите се превързали с червени престилки, взети от батачанки, и тяк да ги не омаца кръвта... Триста глави са паднали тука, реката се зачервила и чак в Пещерата видяли как е кървава...

Аз с трепет си спомням, че тоя ужасен мост е същият, за който говори Мак Гахан. Питам какво е станал.

– Отвлече го по-лани реката... Ето тука са пък трапищата – те още личат – гдето са били заровени главите и труповете... А там при Богдановата къща има други дупки... Когато дохождаха англичаните подир два месеца да изпитват, конете им потънали до колене в меса и трупове26. Един грабна една китка руси косии от главата на дете и една детинска ръчичка и ги скри в джеба си... Той плачеше, като дете... Той по-после в Смесената комисия, когато турците искали да уверяват, че убитите са само бунтовници, той извадил косицата и ръката, турил ги на масата и викнал разярен: "На бунтовник ли са тия? А? Кажете, на бунтовници ли са тия?

Аз се спрях и мислено виждах моста, под който Стара река влачи плачевно шумящи вълни; спомнях си всички потресающи ужаси, неми страдания, безмълвни и покорни умиралки под топора на няколко стотини батачани. Тук се е извършил последният акт на баташката кървава драма; първият й е имал театър Богдановата къща, мястото на която водачът ми посочва през реката. И там и тук страдалците доброволно, покорно, мълчаливо са слагали главите си под топорите; нито плач, нито молби, нито съжаление за живот! Нечеловеческия ужас е бил сковал устата, затъпил чувствата, унищожил съзнанието на нещата, ужасна хипнотизация на смъртта въз жертвите си, които я чакали и приемали с някакво тъпо и сънливо хладнокръвие, което би било сюблимен героизъм, ако да не извираше из паниката. При Богдановата къща, например. Там топорът се непрестанно вдига и сваля, главите отхвъркват, сподирени от горещ чучур кръв, и други глави се намещат на дръвника. Някои го даже прегръщат с две ръце, като любовници и прилепят по-добре вратовете си, за да олекчат работата на острилото... Всеки е чакал с безмислено спокойство и с мъртвешко лице реда си. Като му додел, бързо се събличал, хвърлял дрехите и парите си на башибозуците, ням и блед като стена, сам е оттеглял обезглавения труп към грамадата други и му е лягал на мястото, под удара на топора. Тая страшна нечувана и хипнотическа готовност за смърт са споделяли на равно мъжете и жените – последните си имали особени дръвници. А тука – за дръвник е служил самият мост, и когато главата падала в реката, трупът падал в нея от другата страна.

Тук, обаче, страхотата на сцените се е осветлявала от неизразима, ужасяюща трогателност в раздялата на майките от децата им. Често тия мънички създания са обхващали майките си на самия дръвник със сърцераздирателни викове – "мамо, мамо!" като са искали с ръчиците си и с тялото си да запазят от топора нещастните жени, които са им отговаряли само със сухия и безмислен поглед на отчаянието.

Но имало е и майки, у които материнската любов е надделявала над вцепенението от ужаса, и един път сграбчили децата си, като с железни ръце не ги изпущали вече и издъхвали заедно под ударите на касапина. Други, които децата са преварили, спущали се безумяли към окървавените им останки, грабвали им главите, и подобно тигрици кръволочни, смучели им горещата кръв.

Настръхналите джелати тях не са чакали да легнат на дръвника, а са ги насичали тозчас!... Отчаянието, което е вдървявало едни жени, придавало е неимоверна енергия на други: тая енергия се е пробуждала, особено когато се е касаело пред самия дръвник да защитят честта си. Защото, уви, на тия страховити касапници, не липсваше нищо, което би могло да ги направи и омерзително гнусни. Имало е опити за изнасилване по-хубавите, например, при Богдановата къща... Но тогава тия жени, които на дръвника са чакали, като полузаспали агнета топора, са се преобръщали на лъвици и са се борили с злодейците отчаяно, догдето са ги заставили да ги съсечат, за да им оставят само безжизнен труп... Но не всичките млади жени са били така щастливи... Много са били закаляни подир изнасилването... А сума хубави невести и моми били откарани по харемите. Една от жертвите, Райка П-ва след няколко месеци, като се почувствувала майка, в следствие на такова насилие, нямала кураж да посрещне неволния си позор и се обесила на една ела по полите на Карлъка!

 

 


25 Авторът на "Възстанието и клането в Батак" охотно и не без хумор се простира върху тоя предмет (стр.57). Ние превеждаме целия къс, за да дадем по-ясно понятие за възбуждеността на една епоха, в която ставало нужно аксесуалните, или баналните неща да излазят на първия план, без да се е чувствувал от никого комизмът им, който сега тъй бие в очите ни.

"Вънкашната форма", казва авторът на горната книга, "е първата слабост на человечеството. Тя се видяла като първа наобходимост в очите на всеки, който могъл да носи пушка на рамо – както задълженото преобразование в новия живот. Наред с пушките, пищовите, захванали да се влечат бързо по улиците ягнешки, ярешки, овчи и коэи кожи, които с неимоверна скорост са се преобръщали на високи, макар и прости калпаци, много по-страшни от най-страшните казашки – и са се натъквали на главите. Но това само не стигало. Всеки виждал, че за новия войнишки живот турските потури не са сгодни; – пък и за самото тържество – неприличии. Случайно тия нужди и нови желания намерили до нейде удовлетворението си. В селото имало няколко склада от шарени влашки човали, които се отворили, разграбили и раздали на жените да ги преобръщат на панталони, прилични на попските, като чиста народна форма. Още в същия ден мнозина излезли на назначените позиции с тия дрехи, шарени като дъждовници с калпаци от цяла овча или козя кожа! Тая външна премяна се счела от самите селяни за такава необходима, че един сиромах, който най-напред си бил продал воловете, за да си купи пушка, като нямал с какво да си промени формата, и като не можал да свари влашките складове взел та си заклал едничкото свинче, одрал му кожата, обшил я с шила и я надянал на гла вата си!"

26 Мак Гахан.

 


напред горе назад Обратно към: [В недрата на Родопите][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух