напред назад Обратно към: [В недрата на Родопите][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XXVII. Училището


Моя ход из тая улица стана кръстов ход за моята страдающа българска душа. Няколко крачки от мястото на отвлечения мост, стражарът ми посочи една нова още двукатна сграда, бялата мазилка на която огрозяваха и браздяха дълги кални ивици, следи от дъждовни води. Сякаш това здание беше плакало с мътни сълзи. То е училището. То е построено на мястото на изгорялото училище "Св. Кирил и Методи." Това сега е затворено – децата са в разпус. То седи така глухо и печално с плакалите си стени, със зяпналите си, като от ужас, прозорци, с усамотението си в пустясалата местност, щото произвежда тежко впечатление на един гроб, издигнат над една смърт. Аз се питам какви страшни призраци трябва да заоблачават всеки час ясните души на децата, събрани да се учат възмястото на една човешка касапница, въз пепелището на един пожар, изял двеста живи хора? Какво ще бъде възпитателното влияние въз тях на това зловещо място: дали малодушие и трепет ще всели в душите им или нравствена сила, бодрост и готовност да се борят и жертвуват за свободата – чрез спомена на страшните жертви, принесени ней от бащите им и майките им? Дали тая идея е ръководила батачани при избора мястото за новото училище, или това е работа на нуждата или случая? Във всеки случай, голяма недогадливост! Горялото училище Батак трябваше да запази, като една своя светиня, каквато му е и черквата. Нека то да стоеше в своите развалини, да го бият ветрове и дъждове, нека съвсем се сипеха одимените му останки, но техния прах щеше да бъде прах за поклонение... Нам не стига, че сме разрушавали старите си паметници – ние драговолно чистим и новите си исторически паметници... Колко по би говорило на душата ни какъв-годе обгорял остатък от стената тука, нежели това бездушно ново здание!

Първото училище било също двукатно, но здраво, красиво, обширно. Четиристотин деца са го посещавали, а в един от първите дни на май 1876 г. в оградата му са тъпкали не само ученици, а и старци, млади мъже и булки, и моми, и деца, едвам избягали от потъналите си в пламък къщи и от ножовете на пощтръклялите и препълнили селото башибозуци. Когато тия последните не оставали ни един жив човек по махалите и улиците, те се събрали на големи и шумни пълчища около тая сграда – прибежище и гробница тяхна.

Ужасна била обсадата на това приспособено за защита място, още по-ужасна била гибелта на беззащитните затворници. Цели дни и цели нощи, заглушавани от псувните и заканите на хилядната сган, трепани един по един от куршумите им, които им пращали през прозорците, те гледали с настръхнали коси пожарите около тях и страшните огнени езици, придружавани със зловещи пръщения, които се издигали в небето и осветлявали гибелта на Батак, и тяхната. Тя наближавала неотвратима, с всеки час, с всяка минута. Никаква надежда не могла да съществува ни за спасение, ни за борба. Обсадителите, обезпечени против каквото и да било съпротивление, катерели се по прозорците и кълцали с ножовате си ония, които могли да застигнат. Най-после направили юруш на вратата, която извътре подпирали с рамената си клетите защитници. Тя отстъпила на напъна и им дала вход в училището. Първите, които им са се изпречили били учителят и свещеникът... В продължение на няколко часа тук е произхождало, при един адски вик и рев, немилостива сеч. Грамади тела, заляни в блато кръв; повечето в конвулсивни гърчове на мъките и смъртта, са се валяли по пода, тъпкани от убийците и от правите още жертви в безполезното им бягане от ударите на първите. Това е било ад!

Кога башибозуците по мръкнало оставили школото, придружени само с няколко жени – да ги изнасилват, и от няколко деца – да ги потурчват, там не останало вече ни едно живо същество. Но не! Двесте души хора още останали живи там, скрити под пода, (в празднината на дюшемето). Тия нещастници, няколко часа били неми слушатели на писъците и демонската врява на клането над тях и около тях. Може ли да си представи човек по-нетърпимо положение, по-звярско напрежение на нервите? Когато усетили, че башибозуците си излезли, сладък лъч надеждица изгрял в душите им; те помислили, че провидението ги е спасило. Това било лъч и той траял един миг. Башибозуците знаели присътствието на тия хора под пода, а това им дало идея и желание да внесат разнообразие в делото си: те тозчас се върнали със сандъци газ, разляли го по дъските и го запалили. В една минута рухнало цялото училище. С изключение на неколцина, които изкъртили дъски, за да избягнат пламъка – та да паднат тутакси под ножа и куршума – всички скрити изгорели живи!

Цяла нощ пожарът на училището пращял в небесното пространство, дори до престола на бога, заедно със своите страшни огнени езици и вопъла за отмъщение на няколко стотин человечешки жертви – живи и мъртви – които продължавал да изпепелява...

О, и господ чу тоя път...

 


напред горе назад Обратно към: [В недрата на Родопите][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух