Обратно към: [Хъшове][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Владиков и Говедаров (влазят от дясно)

Говедаров. Аз пак ти казвам, Владиков - необмислено си постъпил. Преди самия екзамен напущаш университета.

Владиков. Че е неблагоразумно - признавам; но аз постъпих честно. Не можах аз да мисля за наука и обезпечение кариера, когато на Балканския полуостров се решава съдбата може би на отечеството ни. После да ти кажа ли? И съвестно ми беше да остана в Москва, когато в Русия всичко е обърнало очи и чувства към Сърбия: графове и аристократи и самите ми професори тръгват.

Говедаров. Това е право. Такъв ентусиазъм не е бивал.

Владиков. Говедаров, ще те помоля нещо. Яви ми името на онова лице.

Говедаров. Не мога, Владиков. Писах ти и по-преди, че не мога. Аз съм дал честно слово и ще пазя тайната на лицето.

Владиков (тържествено). Слушай, Говедаров: кога се записах в университета, аз бях в страшно положение. Шест месеца прекарах в такива лишения и сиромашия, каквито още нито хъш е теглил! Здравето ми се повреди, аз се обезсърчих; реших да напусна... Тогава именно приех писмото ти, в което ми обаждаше, че занапред ще хода в Государствения банк в Москва да изтеглям всеки месец петдесет рубли! Такава сума за един студент е цяло богатство! Добрият и охолният живот ме спаси. Но кой ми направи това добро! Не знам и досега. Ти само това ми откри, че той бил един добър славянин, който желаял да остане неизвестно името му.

Говедаров. Да. И аз му дадох своето честно търговско слово.

Владиков. Знам. Но сега ти нямаш право да утайваш. Аз трябва да знам името на великодушния си благодетел. Говедаров, чуй молбата на един човек, когото смъртта очаква може би след няколко дена!

Говедаров. Ти ми правиш една молба в една тържествена минута. Да ти обадя: твоят благодетел е една девица: Евгени Добревич!

Владиков (като треснат). Евгени!

Говедаров. Тя е тука.

Владиков. Да?

Говедаров. Желаеш ли? Ела да те заведа да се видите. Тя е в градината... и да се извиня. (Завлича го отляво.)

Обратно към: [Хъшове][Иван Вазов][СЛОВОТО]