напред назад Обратно към: [Майска китка][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Пътешествието


От моя нèхар и покой,

като се бях отрекъл вече,

другар желаях да съм твой,

за да пътуваме далече.

 

Но мойто сърце в тоя час

изпадна пак в недоуменье:

другар не щъ ти бъда аз,

адио! Тръгвай си без мене.

 

Цалувките и жалний вик

на мойто либе сладкодумно

побъркаха внезапно, в миг,

туй намерение безумно.

 

Очи му днеска по-пламтят,

не ще ги никога забрави,

и жалостта му тоя път

по-привлекателно го прави.

 

То ме притиска до гърди

и във небето ме заклина,

ту че го мразя ме беди,

ту моли ме да не замина.

 

О, как да мисля аз за път,

като го гледам че въздиша,

и тия сълзи, що текът,

да тръгна без да ги обриша?

 

Да опустеят тез места

и таз омразната чужбина,

що потопиха в жалостта

днес моята безценна Рина.

 

И ти, о друже, кой не знайш

любов какво е, а най-паче

не се е случвало да трайш

пред либето, което плаче -

 

на добър час! И тая страст

пази се да не те смущава

и от която нивга аз

не искам, друже, да оздрава.

 

1874

 


напред горе назад Обратно към: [Майска китка][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2020, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух