Обратно към: [Мирко Бръмбаров][СЛОВОТО]

– Какво става? – попита Елица и се намести на стола. Имаше бадемови очи и голяма, искряща усмивка. Щом се усмихнеше, заприличваше на някакво северно бижу. Такава беше красотата й, неорганична.

Зеленото кожено манто отиваше на русата й коса. Нямаше защо да бърза, но предпочете още да не го съблича. Валеше дъжд и капките по стъклото навън приличаха на малки, прозрачни космически кораби, които кацат и пъплят по прозрачното си космическо летище.

– Какво става? – първа заговори тя.

– Нищо. – отговори мъжът отсреща. Гледаше съсредоточено пред себе си и запали цигара. Беше нисък, с дълга чуплива коса и космати вежди.

– Нищо. – повтори още веднъж той и млъкна.

Елица мразеше това негово мълчание. Предпочиташе присъствието да бъде облечено с думи, така както дървото е облечено с листа. Мразеше голите дървета, мразеше зимата, мразеше и дъжда. Затова мълчанието на Петър я правеше неспокойна. Но се стараеше да не го показва, превръщаше тревогата си в нещо, което не може да се види. Тревогата е като ручейче – тече накъдето го насочиш, докато е малко.

– Нищо ли не си открил още? Кажи ми какво имаме досега?

– Три сгради в центъра на града с подходящи вътрешни комини.

– Какви комини?

– Големи, здрави тухлени комини.

Тя не разбираше, но и не бързаше да пита. Въобще, откакто дойде от Кнежа в София преди седем години това беше едно от първите неща, които научи. Хората не обичат да ги питат. Първата й работа беше в една пицария. Пицария на голям булевард. Вечер ставаше красиво навън и това като че ли й стигаше. Тогава пицариите не бяха толкова, колкото са сега.

После работи във видеоклуб, там смените бяха следобед и нощем, можеше да гледа филми когато нямаше работа. Елица обичаше филми, но никога не се увличаше, защото още тогава инстинкта й говореше, че не това е най-важното, че филмите всъщност ядат времето както зрителят – солетите. А който яде много солети, после съжалява защото губи форма и се връща в изходна позиция, там, откъдето е дошъл, като в „Не се сърди човече”.

– И какво, ще го завържеш за комина и ще чакаме да го удари гръмотевица ли? – попита тя с лека усмивка. След малко щеше да започне да си сваля грима и бе осеяла масата пред себе си с памучета и шишенца.

– Не, ще го обесим вътре.

Жълти зловещи пламъчета проблеснаха в очите й. Никога не би се сетила сама. Опита се да си представи обесен в комин

...Мракът е влажен и мирише на мухъл и дим, две жълтокафяви листа от топола са залепнали на главата му... но мисълта й все бягаше настрани към някакъв образ на ято гарвани върху покрива на стара сива къща. Петър продължи:

– Има две места и двете са в центъра.

– Не ме интересува къде са! – настръхна тя – Ти си луд!

– Ти си луд! – повтори още един път Елица – още първата зима ще го открият.

– Няма – все така спокойно говореше той. – Тези комини не се ползуват отдавна, ползували са се преди да има парно.

Тя сложи длани върху бузите си, но бързо, с досада ги махна. Щеше да си размаже лицето с тези влажни ръце. Тялото й беше пламнало изведнъж в скъпите си дрехи. Искаше й се да му каже нещо много гадно, почти толкова, колкото лепкавият облак воня изпускан в небето от небесния анус на някоя къща-мъртвец в центъра на София. Вместо това пусна телевизора. Когато беше нервна или пускаше телевизора или правеше кафе, което оставяше на печката в кухнята и никога не пиеше.

Елица не беше глупава.

Животът е тетрис, мислеше си тя. Когато вадиш или поставяш тухличка

или обесен в комин

обесен в комин, чиито обувки са се втвърдили и почукват лекичко по тухлите...

винаги знаеш какво ще стане и всеки, който твърди обратното е лицемер. Или лъжец – ако успее да накара друг да повярва в случайността и да остане затрупан под купчината срутили се тухлички. Като малка понякога се забавляваше на морския бряг, затрупвайки някоя буболечка с малко пясък, после с нетърпение чакаше тя да изпълзи обратно на повърхността. След това усложняваше задачата с повече пясък. Накрая натрупваше цяла купчина и тупваше с ръце отгоре. Когато й омръзнеше да чака, ставаше и започваше да прави друго. След време разравяше мястото и като не намираше нищо вътре с радост си мислеше, че буболечката отдавна е излязла и избягала. Сега денем се занимаваше с бизнес, а нощем предпочиташе да мисли, че целият тетрис си е само неин.

Елица беше умна. Знаеше, че колкото и отдавна да е преминал през собственият си ад никой не се е отърсил от него напълно. Ето защо не се заблуждаваше, че той вече не съществува. Споменът за малкият селски град я преследваше като дрислива кокошка – мръсен, отвратителен и жив. Затова в сърцето й нямаше страх. Щеше да извади една много важна тухличка без грам страх. Не че не обичаше Ариф. Обичаше го... разбира се че го обичаше. Просто, като всеки човек, обичаше повече себе си и затова действаше овреме. Ариф щеше да изчезне.

С него бяха заедно от четири години, запознаха се във видеотеката. Ариф беше сириец и обичаше русите жени. Заради него Елица за пръв път в живота си бе щастлива, че е руса. Вместо да гледа филми Елица предпочиташе интернет романтиката. Така филмът си беше само неин, контролираше го със студените си пръсти, режисираше го от началото до края. Ариф беше най-големият й успех, дори триумф. Въпреки, че и той като повечето араби имаше доста братя и братовчеди, сега, след четири години тя беше съдружник, а не някой от тях. Заедно създадоха фирмата, двата златарски магазина и ресторанта. Г-н Ариф Шеки Баад сега обаче трябваше да изчезне от света, защото от три месеца чукаше една туркиня, племенница на много богат бизнесмен от Истанбул. И двамата мъже знаеха български, но напоследък говореха помежду си на арабски. От месец насам Ариф източваше много пари и подготвяше да пренесе бизнеса си там. Това е. Всичко бе само въпрос на време. Но все още имаше какво да се спаси. Все още Елица беше съдружник.

– Виж какво, оценявам труда ти и това което правиш, но не искам да усложняваме нещата.

Петър обясняваше качествата на различните алпинистки клинове и кой бе най-подходящ да се забие между тухлите. Направени са да издържат и по-тежки тела, казваше той.

– Не е лесно да изчезне човек. – тихо започна Петър след кратка пауза. Тихо – относително казано. Елица не можеше да знае тихо или не, защото не чуваше гласът му. Така си представяше тя – тихо, твърдо, понякога дрезгаво или несигурно. Понякога думите нямаха плът, бяха просто безцветни букви. Общуваха чрез чат в Интернет. Пръстите им тракаха по клавишите и образуваха несъществуващи призрачни гласове.

– Измисли друго. – написа тя бързо без дори да си направи труд да започне с главна буква.

izmisli drugo – така написа тя на латиница, от което космосът стана още по-черен и дълбок.

– Какво значение има? – попита Петър

– Искам да измислиш друго – настоя тя.

Въпреки че наистина нямаше никакво значение.

Капките все така неуморно разбиваха облите си телца върху стъклото, а нощта, студена и глуха поглъщаше светлините на булевардите, звуците, колите и хората и всеки полъх в опустошителният си есенен мрак.

След две седмици имаше нов план. Коминът

Паяк плете паяжина в дупка и се пази от гарвани, врани...

беше забравен. Този път Петър беше блестящ. Ариф наистина щеше да изчезне – това бе и целта, в края на краищата.

– За всичко – започна да й обяснява той – ще се погрижи майстор Бонго. Няма по-сигурно изчезване от това, което предлага той.

Но Елица не го слушаше много добре, очите й разсеяно блуждаеха по екрана, бързаше за среща с една приятелка, с която ходеха по магазините за дрехи втора употреба покрай Халите. Можеха да ровят с часове в контейнерите с нахвърляни дрехи. Понякога имаха страхотни попадения. Но истината бе, че го правеха заради ниските цени. Елица умираше да обикаля битаци, въпреки че имаше предостатъчно пари. Обличаше нещо старо за да не я забележи случайно някой и се смесваше с тълпата. Мисълта, че не е една от тях обаче, направо я възбуждаше. Както и ниските цени.

След няколко дни Петър отново я намери. Поиска половината от парите и насрочи ден следващата седмица. Сряда. В четвъртък турците и всички останали ще започнат да търсят Ариф, телефонът му няма да отговаря, ще изчакат до понеделник, след което ще започнат да го търсят по всички възможни начини. След още две седмици ще бъде обявен за общонационално издирване.

Това е. С това този филм ще свърши.

Бъди спокойна – за кой ли път нареждаше Петър – майстор Бонго е сигурен човек, на него може да се разчита. Още повече, щом вече бързаме.

Добре, щом казваш... – потракваше в отговор тя. Въобще не й пукаше какъв човек е тоя Бимбо или Банго. Всъщност напоследък не й пукаше за нищо. Искаше само по-скоро да дойде четвъртък сутрин и всичко да свърши. Неистово й се искаше да запали колата и да замине някъде дотогава, на някоя забутана хижа в Родопите, да речем, но това би било непростима глупост. Вместо това ще си седи тук, пред очите на всички, със скъпият си парфюм и скъпият си телефон, който постоянно вади и забравя навсякъде, даже щеше да внимава много да не започне да пуши повече през тази последна седмица. Никаква промяна в дневният график. Парите по сметката на Петър внесе в брой. Никаква следа. Стараеше се да мисли само и единствено за работата и имаше защо. Когато видя последните банкови извлечения от сметката на фирмата косите й настръхнаха, но не направи или каза нищо, само съжали че е закъсняла толкова. Всякакви мисли за покриви с гарвани по тях и за обесени в комин се бяха изпарили от главата й. Не, всъщност в един момент се сети за комина, но тъй като се бе научила да не съжалява за неща, които не може да промени остави тази си мисъл в небитието. Цифрите бяха наистина ужасни. Те решаваха всичко.

Притеснява ме само намесата на трети човек, това е. Знаеш...

Той е сигурен, не му е за пръв път – побърза да отвърне Петър и кой знае защо изпрати заедно с думите си едно усмихнато човече. Сигурно това трябваше да я успокои окончателно.

... знаеш, че колкото повече хора участват, толкова повече рискът нараства и става огромен.– довърши Елица. Не го написа много добре, но бързаше преди Петър да я прекъсне отново.

Споко. – пак изпрати усмихнатото човече той. Какво смешно имаше, мамка му?

Всъщност той не е трети човек, в буквалния смисъл на думата.

Какво значи това?

Ами... той няма да види с кого работи.

Как така? – колкото и да се сдържаше досега, все пак се наложи да попита – нали каза че той ще върши работата, как беше, Бимбо ли..?

Бонго.

Добре, Бонго.

Работил съм с него и преди. Той е най-сигурният вариант, просто не може да работи сам, затова почти никой не знае за него. – Петър се закашля и оправи косата си. После, не толкова притиснат от мълчанието на жената отсреща, колкото подтикнат от него се усмихна мазно и продължи:

Хората, които карам при него са с черна качулка на главата и той не може да ги види. Майстор Бонго е пещар в Крематориума на Централните гробища. Работи и частно, като всички. Но с това занимание, определено се крие повече от всички други!– Петър се смееше и натрака още куп човечета по екрана, които също се смееха, пулеха, намигаха и се търкаляха напълно щастливи в дигиталният си възторг.

Но това повече не дразнеше Елица. Трети човек

Но всъщност не–трети

правеше така, че някой да изчезне, без да знае кой. Това я устройваше напълно. Петър, почти предугадил мислите й, щом спря да разправя гадости за гадния си живот на душевадец отговори на незададения все още въпрос.

– Между другото, аз стоя при майстора вътре до затваряне вратата на пещта. Не че някога е искал да свали качулката... но просто така, за всеки случай...

Действай тогава. – написа кратко Елица, бутна клавиатурата пред себе си и стана от стола. Не изключи компютъра си, не го докосна повече и излезе от стаята без да се обръща. След половин час щеше да изключи сам.

Съблече се, загаси лампата и си легна в тъмната, хладна спалня. Преди да заспи се замисли как така Петър ще намери Ариф, след като той почти не се прибираше и като не можа да измисли нищо си каза, че не бива да превръща чуждите проблеми в свои. После сънува някакви едри, жълти цветя, а после се събуди.

Сряда бе ден като всички останали, дори сутринта мина през Орлов мост по-бързо от обикновено. После дойде четвъртъкът, постепенната суматоха, много гласове и лица, Елица обаче беше търпелива като змия – пресушаваше спокойно блатото на всяко любопитство, така като змията пресушава топлината на камъка, на който е легнала. Защото нов филм вече беше започнал. Или по-скоро нови серии, тъй като фирмата оставаше, въпреки всичко. Колко е хубаво, че въпреки всичко, животът винаги продължава, си мислеше тя и със задоволство отбелязваше как на десетия ден нещата далеч не са такива, както на първия. София бе започнала да се облича в новогодишни украси.

В края на месеца изтичаше срока в който трябваше да плати останалите пари на Петър. На два-три пъти, когато вратата на офиса й се отваряше по-рязко, така както отваряше Ариф, се замисли дали все пак да не поиска някакви гаранции от дългокосия. После обаче забравяше, потънала в декемврийските си грижи. А те, като че ли с всеки изминал ден ставаха все повече, защото напоследък не й оставаше време дори за „тайното” й пазаруване, какво остава за друго. Все пак намери време, разбира се, беше малко преди Нова Година и обиколи битака, а после Женския Пазар и ламаринените магазинчета наоколо. Затръгва си без някакви особени покупки, а времето беше толкова хубаво и тихо, че не й се тръгваше. И тогава Елица направи нещо, което не бе правила никога досега, въпреки че винаги й бе било крайно любопитно – паркира колата си на първото свободно място, което видя и слезе, подмамена от тълпата, долу на канала на Сточна гара. Днес там имаше пазар. Мястото наистина беше ужасно, защото освен всичко останало долу имаше и едно момче със заешка устна, което продаваше банички от тава, окачена на врата му. Елица направи няколко крачки, като за да избяга от вонята на зелената вода, спря се, за да не настъпи пръстите на куцо циганче, което предлагаше химикалки и балони направо на земята и реши, че този път наистина е прекалила. По-нататък се продаваха обувки и възглавници втора употреба, както и крадени автомобилни гуми. Когато се обърна и тръгна обратно един глас съвсем наблизо я накара да спре, без тя самата да знае защо.

– Б`орис! – провикваше се дрезгаво някой. – Б`орис, ела бързо!

Точно така го произнасяше. Елица погледна натам и видя младежът, който викаше. Беше мургав и къдрокос, а до него стоеше бледо, слабо момче на абитуриентска възраст. Явно търсеше нещо, а мургавият знаеше точният продавач. След малко едър циганин с черно кожено яке се отдели от тълпата отсреща, прескочи на една крачка канала и се приближи към тях. Поогледа се бързо, бръкна в джоба на якето си и извади оттам златен пръстен. Елица замръзна. Това беше пръстенът на Ариф.

Няколко секунди стоя неподвижно, после приближи рязко, избута абитуриента и с прегракнал глас попита мъжа с черното яке:

Колко искаш?

В очите му се появиха присмехулни искри, но лицето му оставаше непроницаемо. Каза цената тихо, тя извади пари веднага и протегна ръка напред, в свитата длан стискаше двайсет лева повече, в последният момент разбра, че това е грешка, потръпна и понечи да отстъпи. Погледите им се срещнаха и Елица усети, как онзи се загледа в ръката й. Там, под сините банкноти имаше пръстен-близнак на неговия, само че в дамски вариант. Едрият циганин обаче не я остави да се отдръпне, посегна бързо към парите, но точно тогава изпусна пръстена. Втурна се да го търси веднага, приличаше на мечок, докато лазеше по земята с този огромен черен гръб, а пръстенът, все едно бягаше оттук, се търкулна и падна в канала. Мъжът бръкна мигновено във водата и извади нещо лъскаво, но го захвърли ядосано обратно, притича няколко крачки по-надолу и в един по-плитък участък бръкна отново и този път извади пръстена. Елица стоеше на мястото си без да мърда и й се струваше, че сега гледа някакъв чужд, страшен филм.

Ето. – дойде задъхано мечокът. Държеше високо пръстена и се усмихваше тънко с белите си зъби.

Бяха ги поръчали от Сирия преди три години. Дойдоха в една тъмносиня кутийка.

Само ще си го измиете – закашля се Бо`рис, обърна запотеното си лице към пръстена и духна силно в него. Хвръкнаха капки и мъжът в черно й го подаде.

Докато си тръгваше на Елица май забеляза някаква черна, платнена торба отсреща на земята, от която се подаваха ръждясали гаечни ключове. Но това беше съвсем нормално – тук, долу, всичко изглеждаше черно, само тя стоеше някак странно руса в пълзящото множество около канала. Затова и побърза да излезе, въпреки че никаква тревога не й личеше. Прибра се и поля цветята. Същата вечер се видя с Петър, дългокосия в чата.

Какво става? – започна както винаги той.

Нищо. – отговори тя с пръстите си от истински лед и се прозина, защото вече беше късно.

Нищо. – повтори жената и се зарадва, че не го е питала за гаранции. После отиде в другата стая, съблече се и легна в хладната спалня. Хората не обичат да ги питат, си помисли бавно тя и заспа.

Обратно към: [Мирко Бръмбаров][СЛОВОТО]

© Мирко Бръмбаров. Всички права запазени!