напред назад Обратно към: [Мирко Бръмбаров][СЛОВОТО]



Частна фирма


- Хм, значи искаш да прибереш отпадъците, а? - мъжът, който зададе въпроса беше около петдесетгодишен, абсолютно гладко избръснат, охрана на фирмата. Въртеше една поизгризана химикалка в ръцете си и гледаше към Арсений. А Арсений имаше раздрънкана каручка и едно конче. Обикаляше района около Кремиковци и каруцарстваше. Ето сега, например, щеше да изкара десетина лева, ако този го пусне до подобната на сиво - черен цирей купчина боклук. Подсмръкна, позаглади татарския мустак и каза:

- Аха. Боклука да прибера, да не ги викате тия от "Чистота" - та.

Охранителят постави химикалката върху един стар вестник в ъгъла на масата, размърда дебелата си, люспеста опашка под стола и отговори с малко слузест, но иначе твърд глас:

- Добре, сега ще се обадя на шефа.

Арсений преглътна с надежда и се отдалечи от кабинката на пазача. В каруцата, свита седеше Фатиме заедно с шестгодишният си син. Току що навършила двайсет и една години, дъщеря на една от многобройните лели на Арсений, тя отскоро обикаляше заедно с братовчед си и помагаше при товаренето. Когато той искаше да отиде някъде - пазеше каруцата. А малкия - просто нямаше кой да го гледа, затова го влачеше със себе си. Да се учи. Фатиме беше красива - с бяла дантелена блузка и зелено шалче.

Шефът не се появи навън, но предаде волята си по телефона. Пазачът излезе, потърка ръце и се опита да си извади цигара. Не успя, почти смачка пакета и се отказа. Времето беше студено вече, ноември месец, а Арсений все още ходеше с красивият си, червено - син анцуг. Вятътът довяваше някъде от полето пушек, и мъжът отвреме навреме душеше въздуха, вдишваше дълбоко, веднага след това правеше бърза серия от многобройни къси и насечени вдишвания и издишвания и после пак отново... Дали лилавите облаци миришат на нещо?

- Ето сега ще вдигна бариерата и вие ще влезете - започна пазачът - боклукът го виждаш къде е, искам да свършите по най-бързия начин и да изчезнете.

Очите му бяхя жълти, а лицето - с цвят на миналагодишно кисело зеле, забравено в някоя стара и вмирисана каца. Арсений кимна и тихичко изскимтя от удоволствие. Завъртя се чевръсто и тръгна към каруцата. Там каза две - три думи на Фатимето, тя се раздвижи и сбута сина си, май полузаспал. Каруцарят хвана повода на кончето и го поведе към бариерата. То стъпваше внимателно, защото краката му бяха смъртоносно криви, а и отгоре на всичко беше толкова слабо, че ребрата и гръбнакът му изпъкваха, все едно беше скелет на някой праисторически хипохипус. Дори мухите не искаха да го кацат. Пролетта Арсений го беше купил, или по-скоро отървал от някакъв дебел селянин с 48 зъба в устата, който от яд, че не може да го продаде, щеше да го застреля до една джанка. Минаха бариерата и стигнаха до боклука. Слънцето трябваше да залязва вече, но нещо не му се залязваше и затова се стичаше капка по капка някъде върху "Люлин". Разпадаше се на парцали върху пепелявият град, все едно беше прокажено. Оня, жълтоокия стъпваше тежко върху масивните си крака и идваше насам. Фатиме работеше бързо, навеждаше се и се изправяше като пружинка и обираше по-малките и леки неща заедно с момчето. Каруцата започна да се пълни. Охранителят застана до коня и пусна гладкият си глас:

- И да не ми ритате кучетата, ей! Само да чуя квичене - мисли му! - обърна се към Арсений. Глутницата помияри ги следваше с пресипнал лай още от бариерата - и те бяха като хората - настървяваха се едно от друго. най-отпред, със свити уши и с концептуална усмивка, налиташе една черно - бяла кучка. Понеже хората размахваха ръце с разни предмети, кучката все още се пускаше само на коня - изрод. Вече два пъти го беше захапала за предният ляв крак и олюпеното му копито червенееше, прогизнало в кръв. Конят обаче не помръдваше, а само леко се поклащаше като сглобяема фигура. Арсений не отговори на предупреждението и пазача, останал доволен, най-накрая великодушно викна на кучката:

- Бегай ма, марш оттука!

Тя с неохота се откъсна от шугавия крак на изчадието и се затича назад. Спря обаче на двайсетина метра и продължи да лае оттам. Така направиха и другите от колектива.

Фабриката произвеждаше нещо от желязо, метални изделия, отъвтре се чуваше грохот и дрънкане на машини. Дворът беше ограден с панелни плочи, набити донякъде в земята, а върху тях имаше У - образна шина с опасана бодлива тел около нея. Отвсякъде ограда, само откъм входа - бариера. Арсений погледна назад, въздухът се трансформираше в пурпурен здрач и беше вече лепкав и притихнал. Една сойка литна някъде откъм тополите, танцуващите им листа и помахаха, летя сякаш цяла вечност и най –накрая се гмурна в бъзовите храсти, досами оградата. Видя човек със сини дрехи. Май му се стори познат, ами да, това беше бай Лозан от тяхното село(т. е. квартал)явно работеше тук и бе излязъл навън да почине. Пенсионер с гъста бяла коса и големи ръце. Седна върху едно потрошено европале и надигна шише с вода. Пиеше бавно и спокойно, на големи глътки, както пият само старите хора видели много работа през живота си. Старите земеделци - нищо, че сега са във фабрики.

Пазачът понечи да тръгне, но не беше толкова лесно да минеш покрай Фатимето набързо. Когато си до нея, все едно стоиш под разцъфнало ябълково дръвче, не ти се иска да отминеш просто така. Загледа я с безмиглените си сливови костилки, а тя - хоп, притича от другата страна на каруцата. Отгоре оставаше малко място, май трябваше да се идва още веднъж. Охраната си тръгна бавно, пътьом улови във въздуха едно врабче и го пъхна в джоба на ватенката.

Каруцарят усети подръпване на дрехата си, обърна се и видя, че малкия го гледа напрегнато.

- Бате... - започна той с пресипналото си гласче - виж... Заведе го малко по-настрани от боклука, където под едни стари найлони имаше парчета желязо, ръждясали от дъждовете. Арсений се огледа, не видя никой, наведе се и без да казва дума, започна бързо да ги хвърля в каруцата. Сърцето му думкаше - има - няма, това са поне двайсет кила старо желязо. Отвреме навреме спираше и душеше въздуха по онзи тревожен начин, пръхтеше, но не спря докато не прибра и последната синя стружка. После понатрупа боклуци отгоре и викна Фатимето. Разбраха се като разтоварят боклука, тя да остане да пази желязото, а той да се върне с малкия и да довърши работата.

Момчето се размрънка, че е гладно. Отпред на каруцата имаше найлонова торба, в която Фатиме беше турила за него едно кисело мляко и баничка. Кучетата пак ги наобиколиха, но този път не лаеха. Онази, черно - бялата, даже се опита да завърти опашка. Детето взе в дясната си ръка баничката, дополовината увита в розово найлонче и започна да яде. Майка му седеше до него, а Арсений подкара четирикракият урод. Кончето отвори уста, изпъна келявата си шия и тръгна. Доближиха бариерата, сега охраната трябваше да вдигне червено - бялата греда. Бай Лозан все така седеше върху дъските и смучеше омачкана "Шипка". Позна Арсений, но му говореше без да се усмихва, както обикновено правеше друг път. Гледаше някъде настрани. Пазачът излезе и вдигна бариерата. Докато минаваха покрай него, земноводният му глас изкорми Арсений:

- Я спри за малко.

От задната част на каруцата се подаваше съвсем малко края на един прояден винкел. Онзи пак се опита да си извади цигара и пак не успя. Тогава хвана винкела с два пръста и го изтегли навън. Арсений беше скочил долу и преглъщаше на сухо. Опита се да се усмихне:

- Ааа, тия боклуци... решихме и тях да ги товариме, нищо не става от това - гнилоч!

- Нищо не става, а? - лицето му беше почервеняло - Пускам те вътре, а крадеш метал, а? Ти знаеш ли, че това се събира и се връща за скрап?

- Абе... нали уж боклук бе, чорбаджи... - опита се да звучи невинно Арсений. Вътрешно обаче му идеше да побегне без да се обръща.

- Ти си боклук бе, еей! - ревна пазача и го хвана за полупрозрачния вече анцуг - Ти си боклук, това тук струва пари, а ти не струваш нищо!

Щом спря да говори, замахна с дясната си ръка и удари един много плътен шамар на Нищото. Отдръпна се и го загледа изпитателно в очите, готов да се отбранява, ако онзи му отвърне. Но той не му отвърна, беше като хипнотизиран, в шок. После, окуражен от залитането на каруцаря продължи да го удря яростно и премерено, докато Арсений не падна върху омасления чакъл. Черните камъчета, остри и странно топли, миришеха на нафта и на прах. Охранителят отстъпи една крачка назад, подпря се удобно на яката си опашка и нанесе страхотен шут в корема на падналия човек Детето се разрева. Това привлече вниманието на защитника на частната фирма, тънките му устни се бяха разтворили, а шията му, точно под ушите, пулсираше учестено навътре - навън. Той викна към каруцата:

- Млъкни бе, копеле ниедно!

Онова се разрева още по-силно. Държеше в едната си ръка нахапаната баничка, в другата неотвореното още кисело мляко и ревеше с отворена уста. Фатиме гледаше към охранителя, ядно промърмори нещо, после скочи и отиде да вдига Арсений. Той пък едва дишаше, закашля се дълбоко, но все пак започна да се посъвзема. Фатиме го подхвана през кръста, нищо не говореше.

- Млъкни ти казах бе, лайно мръсно! - охранителят тръгна към каруцата с поприведена глава. Детето, естествено не млъкваше. Ревеше така, че вече започваше да се захласва. Стигайки до него пазачът го перна с опакото на ръката си през устата. Недосдъвканото парче баничка, което заради плача момченцето така и не успя да преглътне, изхвръкна от устата му и като бяла пеперуда, кацна върху гърба на коня. Беше омазано с детска слюнка бяло парче тесто, с тънки, червени жилки кръв по него. Кръв покапа и от долната устна на детето. То изпусна киселото си мляко, кофичката се спука на нещо и се разтече надолу, по прогизналите, кални кашони, по фасовете и по мазните хартии - космически бяло - по празните бутилки от ракия и обелките от банани, станали вече тъмно кафяви и лепкави. Арсений се втурна напред, по-бърз дори и от Фатимето и раздруса жълтоокия за ватенката:

- Остави детето бе, мръсник! Остави детето, че...

По прозорците се бяха насъбрали хора. Всички гледаха внимателно, чуваха всичко и не дишаха.

- Какво "че", бе? Какво ще направиш, бе боклук? Ще ме пипаш, а? Е сега вече ще те смачкам! - очите му бяха станали още по-зли, вече изпадаше в ярост. Извади пистолет и го показа на Арсений.

- Какво ще направиш, а? Ей, помияр ниеден, ей сега ще те заведа отзад и ще те застрелям като куче!

Хвана, вцепенения от вида на пистолета Арсений за ревера на анцуга и го смъкна на земята. После заби черното дуло в шията на каруцаря. Натискаше го така, че онзи изкриви глава и изцъкли поглед. Арсений не шаваше, Фатиме не шаваше, дори и детето беше спряло да плаче. След няколко секунди пазачът отдръпна оръжието изпод скулата на жертвата си, а там, бяха останали черни следи, сигурно от смазката на желязната правда. Бай Лозан се беше прибрал вътре.

Оня прибра пистолета и пусна треперещият мъж. Човекът стана, поотупа се и отиде до каруцата. Лицето му вече беше подуто, утре щеще грозно да посинее. Гледаше надолу.

- Айде марш оттука, една стотинка няма да ви дам! И гледай още веднъж да ви видя наоколо! Нали вече ме познаваш - нещо лигаво и остро прошава иззад тънките му устни - знаеш, какво те чака. Ама внимавай, че другият път може да не съм на кеф, пък ако е през нощта - първо стрелям, после говорим!

Арсений не отговори, заоправя отново оправените вече каиши около коня и се качи на капрата. Като мина покрай кончето, охранителят го изрита жестоко точно по нахапаният, кървящ крак, така че добичето отвори уста в беззвучен стон още преди да беше потеглило. Сигурно го заболя ужасно, защото силна конвулсия го разтърси от муцуната до проскубаната опашка. Нещо зеленикаво потече от задника му, размириса се на лошо. Арсений плясна леко с юздите и каручката бавно потегли. Малко по-надолу се разминаха с един бял мерцедес. Той се обърна и видя как пазача тромаво, но услужливо побърза да отвори вратата на лъскавата кола и отвътре изпълзя човек с тъмен костюм и трудноподвижен, плочест врат. Пазачът приведе глава в поклон и любезно предложи врабчето от джоба си на своя бос. Какво пък, в будката имаше пълно цяло чекмедже. Онзи отвори уста и започна да го поглъща възпитано, без да бърза. Извади кутия цигари, но дори не опита да бръкне, а изтърси няколко въху капака на мерцедеса. Когато преглътна и последното перце си взе цигара с език, едно мълниеносно изстрелване и вече я премяташе между двете му остри връхчета. Беше против правилника, но покани и охраната. Той стори същото, радвайки се, че поне сега не му се налага да ползва твърдите си, триъгълни нокти.

Каручката се отдалечи, пък и Арсений повече не искаше да гледа. На небето се бяха натрупали облаци, всеки момент можеше да завали. Фатиме прибра недоядената баница обратно в розовото пликче, завърза дръжчиците му и прегърна малкият си син. После, с цялата възможна нежност на вселената, избърса леко кървящата устничка и го целуна по челото. Малкият въздъхна и се сгуши в нея, а тя докато го люлееше в прегръдката си, тихичко запя.

 


напред горе назад Обратно към: [Мирко Бръмбаров][СЛОВОТО]

 

© Мирко Бръмбаров. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух