Обратно към: [Мирко Бръмбаров][СЛОВОТО]

Неделята била прекрасна. Не много топъл ден, но без вятър - спокоен и отпуснат, като щъркел, кацнал на корубата на някоя стара, прастара върба. Било сигурно към края на август, когато усещаш че лятото вече почти ти се изплъзва, но всичко си е още по-старому. Слънцето е все така топло, утрините - все така свежи и не е необходимо голямо усилие за да се направиш че не забелязваш ятата птици, накацали по жиците привечер. Миълта, че стрелката на часовника донася есен се пропъжда лесно, като мисълта за първите бръчки по огледалото.

В такъв ден четиримата тръгнали на разходка, някъде из западните части на Балкана. Били с кола, " червена", както съвсем точно по-късно я описа Антоанета и решили да карат нагоре, по коларския път, докато си намерят място за спиране. Незнам точно как са се разбрали за това място, защото Антоанета и Марина харесват ниските, тучно - зелени части край Искъра, а онези, Лазар и приятелят му сигурно са искали да ходят нагоре в планината. Карали по тесния, черен път и си представяли, че червената кола е каляска, а осеяната с камъчета ивица земя по която се движат, ще ги отведе накрай света. Антоанета казва, че хубавото на горският път е че никога не знаеш, какво има след завоя." Защо?" - питам я аз тогава - "след всеки завой ли има нещо?" " Да, след всеки! " - ми отговаря ниската жена с кестенява коса и бадемови очи, в чието сърце седи автомобилен състезател. Не се съзтезава обаче с другите, а само с часовника си.

Като карали нагоре срещнали един косач, напълнил каруцата си със сено, бавно да слиза към селото. Той бил с избелели, сини дочени панталони и бял потник, вървял до кончето и държал юздата. Марина решила да се пошегува с него и помолила Лазар да спре колата. Решила Марина да го попита през прозореца колко е часа, защото нямал часовник, и тя си помислила, че ще се притесни, още повече като види белите зайчета играещи под тънката и блузка. Когато се привел селянина към прозореца на колата, подпрян с едната си ръка на покрива, Марина го попитала за часа с онзи леко разсеян женски поглед, който като нищо може да те вкара в беля. Оня обаче я изгледал с нещо повече от съжаление, почти презрение, заслужаващ всеки излязъл уж в гората, пък търсещ часовник.

"Дèте" - започнал косача с изпотеното лице - "защо ти е часа, не виждаш ли къде е слънцето?" - и си отминал достойно. Тогава и Марина и другите разбрали, че да се опитват да се шегуват така, с онези, неносещите часовници, е все едно да излязат на някоя ливада и да стрелят с пистолет по летящи пеперуди. Продължили нагоре и спрели на една полянка, отстрани до Искъра. Там тревата била тлъста, тъмнозелена, а досами реката един черен кръг показвал мястото на което други преди тях са палили огън. Марина изскочила от колата, едва изчакала гумите да спрат да се въртят и вече била вън - дълбоко вдишвайки влажния, сладък въздух. Изтичала до една трепетлика, хванала я, завъртяла се плавно, а с другата си ръка посочила на Лазар своята мраморната шия и въздъхвайки, казала:" Целуни ме тук." Лазар, кой знае защо, вървял бавно към нея, сякаш чувствал, че скалите отгоре го гледат, чуват как подрънква връзката ключове отдясно на дънките му, следят всяка негова крачка, или пък четат мислите му. Затова и съвсем бавно се приближил до чакащата Марина, поставил ръце на рамената и, и я целунал отляво по шията. Приятелят му през това време се правел че не гледа, онова което скалите гледали, а Антоанета тръгнала нагоре по реката. Представям си само за какво е мислела тогава тя. Нежна и романтична душа, сигурно е оглеждала брега и е търсила някакви белези, останали от древни времена. Вглеждала се е в големите речни камъни и си е представяла, как тези изгладени от течащата вода гранитни парчета помнят някой хайдутин или пък хански воин спрял наблизо с коня си за да пият вода. Сега тя не ми казва, но сигурно е търсила знаците, които времето оставя след всеки свой завой и които никога не изчезват, дори и след много, много години.

Когато се върнала на полянката, Марина и Лазар били облегнали гърбовете си един в друг, а другото момче - приятелят на Лазар седял на тревата и драскал с някаква пръчка попясъка набрега. Антоанета едва познавала този човек, мълчалив повечето време, съсредоточен, вглъбен, може би, решила тя, защото днес за втори път излизали заедно. Отначало ходели само двете с Марина на "съзерцателни екскурзии", както тя ги наричаше, говорели за различни неща, за това например, колко е здрава пружината вътре в човека, която го кара да върви напред, и други такива тъжни разговорчета, докато един ден Марина не довела със себе си Лазар." Моето питомно животинче с което се разтоварвам" казала тя на Антоанета." Моята жива връзка с Майката Природа" - смеели се двете свръхинтелигентни създания от женски пол, но все пак тайно, защото в очите на другите(и най-вече на Лазар), Марина трябвало да остане завинаги жената с виолетовия поглед и черна коса - леко пухче от глухарче. Антоанета пък - нейната приятелка с бадемови очи и вечният гердан от дървени топчета, които като нишка мъдри индийски слонове бавно се движели в подножието на два величествени върха.

Така обичали двете приятелки в свободното си време да се наслаждават, да се правят на жени, да се развличат с простосмъртните, да мечтаят и в същото време всяка една от тях, свръхтайно, да завижда на обикновените си посестрими. Дълго време излизали тримата, нищо не можело да попречи на Антоанета да съзерцава съвършенството на природата, затова и тя нямала нищо против Лазар. Дори разговорите станали по-интересни - предизвикателството да погледнеш света през очите на някой друг, различен от теб. Много е важно - твърдял Лазар - къде разговаряш с някого. Има асансьорни разговори, коридорни или автобусни, а има купанджийски, кръчмарски или автомобилни. Сегашните разговори бяха от тези, които се водят пред лицето на хилядолетна варовикова скала, перфектна форма, изящен рисунък върху синьо - бялото платно на планинското небе. Антоанета се приближила до двойката и седнала на тревата." Дали реката знае, че днес е неделя?" - попитала тя просто така. Марина поела веднага топката и и отвърнала:" Разбира се, че знае! Виж, колко отчаяно бързо тече, колкото се може повече днес, защото утре е понеделник. Заплахата е огромна, изходът - неминуем, никоя капчица вода не иска да преминава своят път точно в понеделник." "Защо пък?" - заинатил се Лазар - "какво му е на понеделника?" Марина се заела да му обяснява спокойно и уверено, както се обяснява на дете, например, откъде се взима хляба." Днес" - започнала тя - "е неделя и денят е направо прекрасен. Сега сме тук, аз и ти и реката ни очарова, както и върбите на отсрещният бряг, както и заливчето и скалите, всичко. А утре, всичко това ще изчезне и то не за друго, а само защото е понеделник. Съществуващото ще се превърне в несъществуващо, красивото ще се превърне в незабележимо, а мечтата ще се превърне в отчаяние." "А има ли друг начин?" - горчиво попитал започващия вече да затопля Лазар.

"Има" - отговорил отдалече приятелят му, станал от мястото си и хвърлил пръчката в реката. Приближил се, седнал при тримата и казал:" Като убием понеделника! "

При тези думи Марина се разсмяла тъй сладко, че Лазар усетил тръпката, преминаваща от нейния гръб в неговия и внезапно му се приискало да я сграбчи, да започне да я целува, да разкъса фината и, лесна за разкъсване блузка и в момента в който този божествен смях секне, да се излее в нея, да се скрие някъде там, вътре и да остане така завинаги.

Антоанета попитала:" Тогава, ако понеделника го няма, как ще усещаме изцеждащата се капка по капка наслада на неделния следобед?

"Ами - отговорил с въпрос приятелят на Лазар - ако на света има само два вида дни, кой тогава ще е понеделника?"

"И все пак... ние помним прекалено много." - казала Марина, без смях обаче." Затова може би, незнам как бих могла да убия понеделника." "Аз знам как да го сторя! " - изплъзнал чевръсто гърба си иззад нейният Лазар и я прегърнал отзад." Когато заровя главата си под косата ти - шепнел той на Марина - "забравям за понеделника! "

"Забравяш за кое?" - дяволито го попитал приятелят му, а Марина отново започнала да се смее и галела Лазар по главата.

Тогава романтичната и нежна Антоанета направила едно сравнение:" Ако животът ни е път през снеговете, неделята е топлата барака в далечината, към която всеки гледа. Веднъж стигнал до нея обаче, тя започва да се разпада и ти трябва да тръгнеш към следващата. Затова" - романтиката на Антоанета се превърнала в безумно остър бръснач - "без понеделника не може."

"Може." настоял отново приятелят на Лазар." Може, но трябва много, много, ама адски много да обичаш неделята. Трябва да я обичаш толкова, че да си готов на всичко за нея.! "

Марина като чула, че някой някъде обича нещо адски много, толкова, че е готов на всичко заради него отстранила ръцете на Лазар от раменете си и се изправила. Направила няколко крачки напред, обърнала се и отново седнала на земята. Нищо не казвала, само се загледала в клоните и като всяка жена замечтала да бъде неделя за някого, за някого, който толкова обича неделятя...

"Абе неделята е лесна, дай да видим как ще оправим понеделника" - проговорил със сух глас Лазар. Усетил той някакъв студен полъх, усетил почти подсъзнателно, как Марина се затваря в себе се като роза привечер и как насочва реките на сърцето си другаде.

"Аз ще го оправя моя понеделник, но твоя няма да мога." - вперило очи в него момчето.

"Добре, кажи ми как, може и да те последвам..." - иронично вдигнал вежди Лазар

"Няма да ти кажа, а ще ти покажа" - натъртил на последната дума младият мъж."Може би точно сега е моментът" Антоанета усетила, че става нещо, опитала да разведри ситуацията и предложила да пият кафе от червения китайски термос, но вече било късно. Макар и спокоен, конфликтът бил между мъже." Между мъжкари" - се бе изразила по-късно Марина. Кой би отстъпил в това положение? С тези две женски наоколо? Никой разбира се. И Марина го знаела отлично.

Приятелят на Лазар се изправил, погледнал Антоанета, която била затаила дъх, после Марина, отвърнала му с безсрамен поглед, сто процента женски, и тръгнал бързо към дърветата нагоре по брега. Някъде там намерил стеснение на реката, по-плитко място - нагазил във водата и започнал да стъпва внимателно по дъното за да премине от другата страна. Мястото го виждах после доста пъти, наистина не е дълбоко, но заради стеснението на речното корито, течението е доста бързо, почти отнасящо. Затова ми е чудно как, по думите на Антоанета, младият мъж не паднал нито веднъж във блъскащата го вода, не загубил дори равновесие. Докато се изненадат напълно
(...Какво прави тоя???... )
човекът вече бил прекосил реката. Марина гледала като Атина Палада подвигът на простосмъртния, въпреки че, знаела, разбира се, че не е в нейна чест. Антоанета се притеснила обаче и пратила Лазар да го повика обратно. Лазар се бил притеснил още повече, но нали играта вече била започнала, не му се искало да го покаже. Затова след подканата на Антоанета не чакал, ами скочил и се втурнал към мястото, където преди малко приятелят му преминал реката. Докато стигне обаче до там и докато се развика на онзи да спре, той вече изчезвал сред дърветата на отстрещния бряг. Виковете на Лазар били напразни, момчето не се върнало, а на Лазар му се струвало, че все още няма достатъчно основание да нагазва в кафявата река. Затова се повъртял малко, извикал още няколко пъти и тръгнал обратно. Върнал се при жените, промърморил нещо от рода на:" Ей сега ще се върне, спокойно...", но тъкмо тогава Марина посочила нещо на другия бряг, във високото и скочила на крака. Отсреща, по древната бялосива скала се катерел и пълзял нагоре приятелят на Лазар. Бавно, но упорито и неотклонно, човешката фигура се движела към върха, обрасъл с мъх и храсти. Тримата като че ли чакали нещо и гледали почти хипнотизирани нагоре. А там, един човек се бил изкачил на върха на скалата, разтворил ръце, сякаш прегръщал вятъра. После, странно как вятърът утихнал, само бученето на реката нарушавало несъществуващата всъщност тишина. И все пак, това бучене не можело да заглуши гласът на младият мъж." Ето го - крещял той - краят на дуализма. Толкова много обичам неделята, че мисълта, как със същите устни, докосвали се до нея си принуден да рационализираш понеделника, който всъщност мразиш до смърт, ме кара да го убия. Да убия понеделника! " В този момент зад един от речните завои водата подхвърлила нагоре един дънер, въртяла го и го плискала и тримата долу не знаели къде да гледат - към убиеца на дни или към черната, грозна коруба гмуркана от водите като някаква огромна, мъртва риба. Вече съжалавали, въпреки че и те не знаели точно за какво - може би се чувствали виновни, че човекът е решил да убие понеделника по по-особен начин, или пък съжалавали себе си - неспособни да се откажат от своите понеделници, решили завинаги да останат с тях, все пак. Антоанета ми разказа, как в онзи момент треперела, усещала нещо тежко във въздуха... но само смътно. Марина, малко по-бърза в усещанията си, гледала нагоре, после се обърнала загледала се в гората и тихо, без никакъв звук заплакала. А пък Лазар се ядосал много, започнал да ръкомаха, да подскача по брега и също да крещи, само че отдолу нагоре. Неговите крясъци ту изплували, ту се скривали под мътната вода, като онзи дънер, а думите на приятелят му летели от скалата силни и леки." Ето как ще убия понеделника! " - извикал за последен път той, а гласът му отекнал из речната долина, правещ от разпилените навсякъде скали свои вечни съучастници.

После момчето направило това, което казва - убило понеделника. Когато тримата се прибирали с червената кола на Лазар към града, Марина седяла отзад до Антоанета и накрая на някакво село(може и да е било онова на косача... ) видяла един стар трактор със засъхнала жълтокафява кал по огромната му задна гума. Видяла как се е напукала калта, но също как се е напукала и гумата и разбрала, че лятото вече е свършило. Тогава се навела към Антоанета, сложила глава на приятелското рамо и една бистра, топла сълза прошепнала въпросът и:

"Какъв ден сме днес?"

Обратно към: [Мирко Бръмбаров][СЛОВОТО]

© Мирко Бръмбаров. Всички права запазени!