Обратно към: [Мирко Бръмбаров][СЛОВОТО]

В чинията имаше десетина парчета месо украсени с магданоз - малки, зелени оазиси върху златистата панировка. Момчето ги гледаше и недоверчиво бърчеше нос. Както на повечето деца на тази възраст, яденето му се струваше тежко занятие. Беше пъвокласник и ходеше в едно много далечно училище, някъде в Драгалевци, всъщност не ходеше сам, а с придружителка, наета от взискателната му майка. В края на миналото лято, тя бе организирала истински конкурс за избор на придружител и дамата, която сега седеше точно срещу мен, го бе спечелила с безмилостна преднина. Носеше черна дреха, черни панталони и почти черно червило. Кожата на лицето и беше бяла, по-скоро бледа, изглеждаше студена и далечна. Никога не би седнала на такова място, не и тя, но не искаше с отказа си да предизвика неприязън у детето. Всеки ден слизаха точно тук от синьо - белия микробус и малкият завистливо гледаше към лепкавите кифли и малките бутилки швепс, които бяха основната консумация в заведението. Не че нямаше други неща - в една стара закусвалня има какво ли не - просто миризмата на закуски и може би напуканите и полуизтрити рисунки на анимационни герои, правени с обикновена блажна боя в далечното минало, привличаха детето неудържимо. Като истински педагог обаче, жената в черно не правеше подаръци. На четвъртия ден се разбраха, че ще влязат за малко вътре, но - никакви кифли. Условието да седне до глуповатия вълк от "Ну погоди" на витрината беше:" да не се ядят боклуци, а някаква по-свястна храна" Това говореше придружителката на детето, подръпвайки го за ръката и обяснявайки му за хиляден път какво ще стане, ако яде кифли и майка му разбере.

Бях ги виждал няколко пъти на спирката, нея - достойно изправена и винаги съвсем леко повдигаща горната си устна, все едно дори жълтеникавата ламарина на трамвая мирише на неподчинение и него, малкият мъж, с голямата бризентова раница на гръб. Сега за пръв път ги виждах в закусвалнята. Започваше да вали поредният киселинен дъжд и като обикновено в такива случаи, побързах да се скрия някъде. Докато чаках на опашката, те вече бяха седнали, но без нищо пред себе си. Никога досега не бях виждал меню тук, но ето че дамата в черно държеше в ръцете си малка, черна папчица. Явно днес беше ден за чудеса. Когато дойде моят ред, уважих любимата си бира и без да знам защо, тръгнах към тяхната маса. Те вече бяха получили поръчката си и сега дамата оглеждаше приборите. Проследих изражението и и си помислих, че тя никога не би се докоснала до нещо повече от минерална вода (не и на такова място... ), но сега не можеше да остави малкия просто така, затова след кратко, но унищожително проучване поръча два пъти от най-доброто. Шунка пане. Седнах, без да питам дали може. Погледът и ме перна, но аз гледах гърлото на шишето твърде съсредоточено. Там, точно под кръглото удебеление на върха, леко се виеше хмелна мъглица. Нашата покривка, впрочем както и повечето покривки наоколо, не бяха много за гледане, затова след като си сипах в чашата, насочих погледа си най-невинно нагоре, към стената, където измежду пластмасовите флорално - фруктални барелефи, висеше портрет на Тодор Живков. Цветен, със стъкло отпред, оплюто от легионите мухи минали оттук, всеки път си казвах, че няма да го гледам и всеки път го поглеждах.

Придружителката сложи олио и оцет на салатите и започна да прехвърля от мини шницелите в чинията на детето. Напомни му с коя ръка се държи вилицата, след което постави две парчета и на себе си. Малкият започна да човърка из салатата и да гледа настрани. Накрая, все пак, започна да яде. Режеше внимателно розовото месо на малки парченца и дъвчеше със затворена уста. Като започна третото парче, видя че отвътре не беше розово, а жълто и спря.

- Какво е това? - попита детето и насочи кафявите си очи към жената.

Отпих от бирата, не издържах и се наведох към него:

- Месо. - отговорих на въпроса му шепнешком

- А защо тогава е жълто? - съвсем уместно, след кратко колебание, попита отново момчето.

- Защото е от лешояд, не е шунка... - продължих да шепна аз - не е обикновено...

- Какво е лешояд? - остави вилицата малкия и забрави за придружителката си в черно.

Навън киселинният дъжд се лееше с пълна сила, пляскаше с моравите си струи по ламарините на колите, а те се гърчеха от болка, неспособни да избягат без някой да съживи глухите им мотори. Потреперих и отново заразглеждах биреното шише.

Афигонии бяха единствените цветя, които растяха на острова. Листата им бяха месести, заоблени накрая, като пръсти на великан, сочещ морето. Поки кацна на тревата и се замисли. Всъщност цветята бяха огромни, по-високи от човек - затова, може би"великан" бе първото нещо изплувало в съзнанието му. Въпреки, че имаше много други растения, афигониите бяха обитателите тук. Те населяваха острова, изпълваха го с присъствието си, с дебелите си, корави стъбла представяляващи някаква междинна форма - полу - целулоза, полу - дървесина. Осъзнаващо се цвете с нежни розово - бели цветове, което си мечтае да се превърне в дърво.

Смущаващото бе, че всички са еднакви. Колкото и пъти да погледнеше някое от тях всеки път имаше чувство, че вече е виждал точно това цвете. Той сгъна криле и пусна мисълта си да се рее над водата. Вдишваше соления въздух и вместо да не мисли за нищо мислеше и си спомняше едновременно...

Преди много години, когато беше съвсем малък, живееха в една пещера, от сенчестата страна на планината, майка му дълго време не смееше да го пуска да лети, защото каменната им дупка беше много високо и ако нямаше достатъчно сила да се издигне обратно, щеше да загине някъде долу, самотен и безпомощен. Носеше му храна в кривата си човка, оставяше я пред краката му и отново отлиташе навън. Поки виеше раираната си, черно - бяла глава и покрякваше от удоволствие. Обичаше да яде всичко, гълташе лакомо късовете месо, не отказваше и малко перушина или пък козина. Когато поотрасна, започнаха истинските празници. Ако имаха късмет, намираха нещо по-голямо и баща му, като най-силен, хващаше здраво с краката си находката и се издигаше високо, високо в небето. После, достигнал пределна височина, разтваряше ноктите си и обядът им летеше свистящо надолу, към някоя равна скална плоча. Там започваше пиршеството. Поки подскачаше и пърхаше щастливо, пъхаше главата си колкото се може по-дълбоко в разкашканата плът, обожаваше чувстсвото да има топла храна по врата, а най-големият деликатес си оставаше мозъкът - мазен и жълтеникав, стичащ се от потрошените от падането кости.

Бирата привършваше, но не ми се искаше да вземам нова - беше станало хладно. Малкият побутваше едно колелце краставица и мълчаливо правеше от салатата си малка пластика. Ето сега, доматите са заоблени хълмове, тук таме по тях се вижда зелена магданозена растителност, а краставиците са горите - диви и живи. Това беше само част от гледката, която може да се види от небето, от много високо, от някъде където е толкова далече, че освен теб, няма никой. Каква ли тишина е там?

Жената - придружител се опитваше да отреже с ножа си парченце от жилавата питка, накрая все още бореща се с природната си деликатност, остави меките алуминиеви прибори и си отчупи с пръсти. Сигурно щеше да разказва на най-добрите си приятелки за този тежък педагагическо - жертвен епизод, по-скоро етюд от тежката и дневна програма, май наистина нямаше търпение да предостави разтърсващият си разказ за невзрачната(ужасна, отвратителна, неописуемо долнопробна, О, боже! )закусвалня на изтънчените си слушатели. Или пък, омерзена до краен предел, ще се опита да забрави всичко това - покривката, с прогорени дупки и мазни петна, мръсната мозайка, лепкавите столове и дори портрета на Тодор Живков и някой ден, седяща в поредния Виенски салон ще потреперва вътрешно, когато някой случайно започне да говори за кошмари. Може пък и да е права, но на кой му пука? Дъждът продължаваше да вали.

Обичаше да яде и с времето започваше да яде все повече и повече. Щом видеше нещо мъртво - веднага му се нахвърляше и започваше да го поглъща. Започна да развива сетива за разпознаване на умряла материя. В началото разчиташе само на очите си, кръжеше на места, на които обикновено се умира и никога не изпусна нищо годно за изяждане. по-късно, с луда радост установи, че наоколо има много умрели неща. Видя ги и ги заобича. Обичаше и баща си и майка си, обичаше ги много, с ноктите на краката си, с четинестата си брадичка потопена в Топлото, с врата на ивици мушнат навътре, с небцето си - главният сетивен орган за любов и щастие. Обикна и вече празната каменна бърлога, сега там нямаше нищо, беше мъртва и затова я погълна бавно и нежно.

Поки разтърси перушината си и застана с гръб срещу вятъра. И тук, на острова, имаше какво да се яде. Само трябва да се поразтърси малко. Но тъй като беше уморен от дългия път, реши да поседи още на брега, да си почине добре, да не бърза.

Научи се да бъде точен, взискателен към себе си и методичен. Изобилието от храна беше на границата с Абсолюта, но вместо да се разврати, той стана още по-стегнат и отговорен. Огромният апетит изразяваше не друго, а огромни възможности и той трябваше да им вдъхне живот по най-добрия начин. В началото кръжеше около села със затихващи функции, усещаше някак си, кога притихват съвсем и бързо и мощно ги поглъщаше. После дойдоха заводите, социалните проекти, два - три мавзолея, дори успя да погълне един учебник по история. Често, кафявият му гръб можеше да се види върху Кулите на мълчанието, където хората поставяха върху решетки мъртвите си идеи. Той изяждаше полуразложената им плът, а костите, вече свободни, можеха да паднат в ямата на небитието необезпокоявани от която и да е земна или небесна стихия.

Детето вече беше приключило със салатата и сега пиеше швепс. Жената в черно започваше да става нетърпелива. Подкани го веднъж, но то не и обърна особено внимание. Пиеше си портокала с такова изражение, че направо усетих, как възпитателката започна да се ядосва. Само вътрешно, разбира се. Външно, вместо гняв имаше тъмнокафяво червило.

- Хайде Флорентин, мама ни чака! Следобяд ще дойде г-н Златев, а ако вземе със себе си колежката с Антонио ще бъде много приятно - кафявото червило се разтягаше и свиваше - вие двамата така хубаво играете на "Монопол"!

Флорентин се замисли, но още не му се ставаше. Предпочиташе да се прави че яде, пред перспективата да поздравява много учтиво г-н Златев и да играе с онзи тъпак, Антонио. А пък и у тях със сигурност няма месо от лешояд. Знаеше си, знаеше си, че тази закусвалня е страхотна! Хвана ножа отново и упорито продължи да реже парчето в чинията пред себе си.

Когато по-едрите неща свършиха, Поки започна да си отделя повече време за размисъл. Кацваше върху някое старо, изсъхнало дърво и преди да го глътне, гледаше залеза и се питаше дали има нещо, което да не може да бъде глътнато. Събратята му наоколо пощеха белезникавите си кореми, оригваха се гнусно, после се смееха с кикотещите си гласове. Но Поки беше сериозен. Някъде на изгрев слънце успя да глътне цялата планета, заедно с безмозъчните си роднини и инжектиран със звездна сила, полетя напред. Космосът не е шега работа - усети го по вибрациите на минаващите покрай него метеорити - успя да прилапа няколко, а те като разбраха какво има на пътя им, отклониха траекторията си и полетяха някъде настрани. Той можеше да ги догони разбира се, какво си въобразява тази прашна купчина камъняци, но не искаше да си губи времето. Съвсем малкият му малък мозък изпращаше импулси, че почно пред него, само на няколко светлинни минути разстояние има умираща планета. Поки имаше добри запаси и търпеливо продължи да пляска с големите си крила напред. Така всъщност пристигна и тук, на острова. Афигониите го посрещнаха и всяка една от тях му сочеше едно и също.

Флорентин въздъхна и се отказа от борбата с храната. Възпитателката най-после се отпусна и въздъхна облекчено. Подаде му салфетка и почти направи опит да се усмихне. Момчето взе салфетката и извинително каза:

- Ох, не мога повече...

Тя обърна разтворена длан към него и благо отвърна:

- Не се безпокой, то тук и без това... - много искаше да продължи, но се сдържа.

- Ако искаш, ти ми дояж лешояда - искрено и предложи той.

Всички гледахме към парчето, което не беше розово като шунката, а жълто.

- Какъв лешояд, Боже господи!? Та това е паниран кашкавал!

Изгледа ме с неземно отвращение и този път не издържа, бръкна в чантата си и извади кутия цигари. Взе си една, запали я нервно и издуха дима право срещу мен, със сила. Детето, разочаровано започна да си облича якето. Навън дъждът вече спираше, може би докато си допуши дългата цигара и щеше да спре съвсем, кой знае, пък и на кой ли му пука? Киселината беше изгорила няколко странстващи кучета, но общо взето, всичко беше по-красиво от преди. Плочките по тротоара бяха загубили мрачният си вид и сега грееха прясно лъснати от силният химикал. Излязох и видях как жената с детето спират такси. Аз пък, тръгнах в обратна посока, където по-надолу по улицата имаше една стара кооперация с малка, сбутана обущарница на партера. Винаги като идвах отсам, си казвах, че няма да гледам към грозно оголения калкан и винаги гледах нагоре, към него. Затова и видях напуканият комин, може би за последен път, тъй като съвсем наскоро, някой си беше отхапал от него.

Обратно към: [Мирко Бръмбаров][СЛОВОТО]

© Мирко Бръмбаров. Всички права запазени!