Обратно към: [Мирко Бръмбаров][СЛОВОТО]

Когато вратата на капана се затвори с трясък зад мен, оглушителният звук от металните челюсти премина през сърцето ми като куршум през ябълка. Скочих, огледах се, после пак подскочих - всичко си беше по-старому, само отзад вече не се веждаше небето, а тежка, безнадежно здрава метална врата. Някъде бях чувал, че животът на паниката бил кратък, но сега разбрах, че след краткият си външен живот паниката приема друга форма и започва друг живот - - не по-малко интензивен от онзи, първия, който ме караше да се блъскам в стените, сякяш можех да ги съборя или да мина отвъд. Сега вдишвах паниката и тя навлизаше все по-дълбоко в кръвта ми. Като че ли клетката беше някакъв концентратор на страх, събираше всичкия страх от пространството наоколо и го държеше вътре в себе си, така че аз да бъда удавен в него. Минаваха часове, а нищо не се случваше. Започна да се стъмва, всички обичайни звуци се чуваха прекрасно в клетката, минаваха и отминаваха през нея, а аз оставах вътре. Тогава реших да изляза от вцепенението си и да се разходя. Влязох по-навътре, където висеше онова НЕЩО, успяло да ме накара в един или два момента да мисля САМО за него. Проклинах целият свят - първо измамата, после капана и накрая себе си. Защото не бях навън, а вътре. Защо бях повярвал на едно фалшиво обещание? Защо има такива ужасни, зловещи лъжи? После се приближих съвсем, усетих мириса на самото сърце на измамата и изненадан от способността си да бъда тъй перверзен, си помислих, че всъщност този мирис далеч не беше лош. Замислих се и след малко осъзнах, че не мисълта ми е перверзна, а просто мирисът наистина бе приятен. А и как иначе щях да се стремя към него? Въпреки това, нямаше нещо толкова успокояващо и различно, което да заглуши тежкият удар на вратата зад гърба ми. Обиколих още няколко пъти помещениего и тогава ми хрумна най-завладяващата, но и най-глупашко - краткотрайната идея. Разбира се! Трябва да изследвам клетката сантиметър по сантиметър, всяко кътче, всяка пора или дупчица в стената може да бъде вратата към моето избавление! Гледах пода, ъглите, душех дупчиците в стената, завиждах на прашинките полепили се по външната страна на метала - в момента те бяха свободни и при някой полъх можеха да се откъснат от стената на зловещия затвор и да отлетят далече... В мига, в който отчаянието ме накара да се опитам да прегриза метала, разбрах, че е време да спра. Тялото ми бе реагирало на това безумно препускане напред - назад по най-обикновения начин - както би го сторило, ако бях тичал навън с моите приятели - сякаш не усещаше безсмислието на тези, може би, последни напъни, сякаш не усещаше близката си гибел. Надеждата живя, както гори суха брезова кора - бързо, силно и безнадежно. Докато успокоявах дишането си мислех, колко голяма част от надеждите водят безнадежден, но бурен живот - семена, носещи се по вятъра. Вече беше станало съвсем тъмно, само надушвах и усещах решетката навсякъде около мен. Изтряскването на вратата още звучеше в главата ми, една атомна гъба, разсейваща се постепенно, но жива в други, по-обширни пространства. Като уж затихващи по сила, но всъщност увеличаващи се по големина водни кръгове от паднал в дълбокото камък. Седнах на пода, прегърнах коленете си и отново изпаднах във вцепенение.

Без да знам как точно стана, започнах да си мисля за различни хубави неща. Спомнях си мигове на възторг, най-интензивно изживяваните удоволствия, до които някога бях се докосвал. Всъщност, зад привидното вцепенение се бях вглъбил в другото си "аз". Колкото по-далече ме отнасяше то, толкова опиянението беше по-голямо - опиянение от това, че така бях далече от клетката, но все пак не толкова, че да престана да усещам невидимата нишка държаща дори и съзнанието ми зад студената метална решетка. Черното облаче в прекрасното синьо небе не можеше да изчезне. Черното облаче, което въпреки всичко, в крайна сметка постепенно щеше да се превърне в смъртоносен ураган. Докато мислех за себе си, отъждествявах живота в мен със собственото си "аз" и се надявах, че все нещо ще се случи и ще бъда спасен. Докато мислех за любимата си, образите на безкрайните летни дни, нопоеният с цветен прашец и пчелно жужене въздух, нейната фигура, нашите очи, всичко, което не можеше да се опише с думи или да се види ме караше да мисля, че това тук не съм аз. Съществото, свряно в абсолютнота категоричност на металният затвор, сърцето отмерващо, вероятно, последните си удари, умът - безпомощно озъбен срещу Нищото - всичко това не бях аз. Представих си, че прегръщам Нея - олицетворението на Любовта и протегнах ръце настрани, а после напред. Мигът на движението сигурно е бил съвсем кратък, но напълно достатъчен за мен да повярвам, че духът ще се материализира. Дъските на пода миришеха на прах, онази миризма на прах, която само дърво пълно с години може да излъчва. Нелепо е да прегръщаш дух с ръце, но как, по дяволите, можех да го разбера докато не си отворех ръцете? Това е. Тук съм, в клетката, по-точно в някакъв капан, защото сам влязох. Нищо не можеше да ми помогне. Надеждата, че размножавайки личността си ще мога, хитро някак си, да се спася, потъна, като последното дърво от разбития сал на корабокрушенец - бавно и неотклонно надолу, постепенно изчезвайки в тъмносинята дълбина, превръщаща се още по-надолу в сляпа чернилка.

Все още замаян се изправих и погледнах към Това, което висеше от тавана и което ме бе примамило вътре. Приближих се и изведнъж почувствах, как цялото напрежение досега, целият страх, който като мрачна грамада ме бе мачкал, ВСИЧКО - след секунда щеше да се събере в една точка и да експлодира навън под формата на истеричен, ужасяващ смях. Но всъщност се засмях съвсем малко, някак сухо. Това, което висеше от тавана и чийто мирис ме бе подмамил, в действителност беше парче храна. Обиколих го няколко пъти и не вярвах на очите си. Аз, чийто дух само допреди малко летеше свободно, аз, който исках да прегърна видение и се молех на звездите да предадат любовта ми на Нея, където и да се намира тя, се бях хванал в капана за парче храна. Сърцето на измамата.

Много отдавна е нощ. Стана студено, решетките сякаш задържаха и студа вътре, не само мен. Чуват се много стъпки наоколо, но за съжаление нищо не мога да видя. Въпреки това, усещам как стъпките забавят ритъма си стигайки до клетката, стоят миг или вечност безмълвни и после отново тръгват нанякъде. Надалеч. После започнах да усещам и погледите. Това са погледите на моите себеподобни. Гледката на себеподобен в клетка е толкова хипнотизираща, че те не могат да не спрат и да не гледат. Не могат да пропуснат може би смътно предусещаното щастие - УБЕЖДЕНИТО, че те са от другата страна. Свободни и живи. Кой би пропуснал да се убеди по толкова безспорен начин в това, че е добре, въпреки всичко? Разбира се молех за помощ - разбира се - напразно. После само седях в тъмното, заспал съм по някое време, будих се дълго или пък спях кратко - имаше период, в който не правех разлика между сън и желязна реалност. Отдръпнах се от стената - беше прекалено студена - след като я усетих така дори и в това полусънно състояние. След няколко мига се стреснах, осъзнал, че реалността взима вече много сериозно надмощие и повече не мога дори да се правя, че не я забелязвам. Вече не ми пукаше за спомени - просто не исках да ми е студено. Преместих се в средата, седнах на дъските, които преди няколко часа бях прегръщал, но сега те бяха само корави, гадни дъски. Разсъних се и след две - три протягания разбрах, че съм гладен. Да, усетих глад - най-лишеното от романтика чувство. Колебанието беше кратко, отидох при висящата храна и започнах да ям. Отнякъде се сетих, че имало някакви животни, които докато движат челюстите си не виждат и не чуват - нещо повече - те дори съсредоточават сетивата и инстинктите си само в това. В монотонното движение на долната си челюст. Сега и аз бях такова животно - посветих се изцяло на дъвкателните движения. Изядох почти всичко и докато го правех, бях убеден, че това е правилното нещо, коетоТРЯБВА да правя. Да ям. Да ям. Сякаш храната можеше да промени нещо. Сякаш звукът от дъвкането и преглъщането можеше да заглуши онзи зловещ часовник, отмерващ секундите до приближаващата развръзка.

Зората настъпи изведнъж. Сетивата ми се бяха изострили до краен предел. Дневната светлина, идваща отгоре, се отразяваше в металните части наоколо и така те изглеждаха още по-ужасни - някаква тъмна тайна извадена на светло. Шумовете започнаха да се усилват, но наблизо нямаше никой. Другите си бяха отишли още през нощта. Чувствах, че скоро ще се случи нещо - все пак не можех да стоя тук безкрайно. Очаквах някой да дойде. Очаквах ужасна смърт. Бях чувал какви ли не смразяващи разкази за мъчения, различни инквизиционни изобретения и техники. Спомних си ги всичките. Фантазията ми работеше на пълни обороти. Очаквах почти всичко, само не и това, което всъщност се случи. Когато този Някой дойде непозната досега, бясна сила ме накара да изтичам в противоположния край на клетката и да започна да дишам ужас. Всичко бе забравено - и спомените и мислите за вечния живот и дори любовта. Сега други емоции бяха взели безспорен връх. Сега бях във властта на най-силното чувство на този свят - страхът. Мятах се по стените готов за яростна отбрана. Очаквах вратата да се отвори и...

Но вместо това клетката се издигна някъде нагоре, към небесата, а аз като че ли бях по-лек от прашинка. Имах срещу себе си хилядократно по-голяма сила. Смазваща сила, която обезсмисляше всяка съпротива. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам. Някак си знаех, че всичко ще свърши много скоро и колкото и да беше абсурдно, тази мисъл, мъждукаща отвъд хоризонтите на съзнанието ми, до известна степен ме успокояваше. После пак решех да се боря. Хвърлих се отчаяно срещу вратата, а тя ми се присмя - желязна и невъзмутима. Заедно с болката в ръцете от удара по метала, почувствах отвътре, от стомаха, че смъртта е близо. Винаги съм бил любопитен, какво ли е това чувство, има ли го изобщо, или е част от някаква злокобна фантазия. Има го. Аз го изживях интензивно, като че всички останали ми жизнени сили бяха впрегнати в усилието да направят зловещият пейзаж на смъртта в съзнанието ми още по-жив и реален. Нещо като топка електрически ток образуваща се в корема и разпространяваща се после по цялото тяло, до последната клетка.

Последните мигове са лепкави и разтегливи - едно сбогуване на мрачна и ветровита гара. Стисках решетките със всичка сила и не мислех за нищо. Чух, как вик излезе от устата ми, тялото ми беше крайно напрегнато - повече от всякога - такова безумно напрежение, което не ти оставя даже дъх... Приближаваха ме до вода. Клетката започна да се потапя и потъна мигновено. Рязък студ ме обкръжи от всички страни, затворих очи, после ги отворих отново - всичко наоколо беше бяло и мътно. Не можех да дишам. Задържах дъхът си, след няколко секунди той сам излезе, бях учудващо спокоен." Е, то било лесно" тъкмо си казах, когато тялото ми се разбунтува за последно. Опитах се да разкъсам дробовете си, за да се освободя от неописуемата болка, да направя нещо... После стана тъмно.

Обратно към: [Мирко Бръмбаров][СЛОВОТО]

© Мирко Бръмбаров. Всички права запазени!