Обратно към: [Мирко Бръмбаров][СЛОВОТО]

My head's in Mississippi...
ZZ - Top

Задната седалка на жигулата не е като задната седалка на шевролет, още повече, че този вид шевролет, за който мечтаехме ние, отгоре на всичко беше кабрио. Модел 1968, с широки, никелирани лайсни и с огромни гуми с бял кант отстрани. А вътре - ние, пътуваме от Ню Йорк само на запад, към брега на океана. Пътят е прав като лъч и най - накрая, където се вдига към небето, въздухът трепти и изкривява леко иначе перфектната визия. Единият от нас кара, задължително с тъмни очила, а другият седи на задната седалка и пие уиски от шишето. Разбира се, в колата има и две сладки мадами по къси панталонки.

- Ето това се казва пътуване, а? - обръщам се аз към спътника си, който държи волана с едната си ръка, а с другата започва да рови из джобовете си. Най - накрая, вместо кутия "Лъки страйк" вади синьо Виктори. Дянко е запален блусар - точно като мен, колега още от първи курс и неуморен купонджия. Такава беше и целта на пътуването ни - отивахме на купон в една вила, доста далеч от София, някъде из Севлиевския балкан. Тръгнахме много рано, още не се беше съмнало, но през лятото това е удоволствие.

- И трябва да има яка музика в колата - продължава мислите ми Дянко - да дъни здраво Мъди Уотърс... Як блус, това му е майката.

- Или пък Миднайт Ойл, а? - подклаждам огъня аз и се отпускам замечтано назад.

Представата за шевролет, носещ се из прерията и скални орли прелитащи над някой далечен хребет ме завладя напълно.

- Как може да има хора, които, като се качат в кола да са способни да слушат нещо друго? - този въпрос беше повече реторичен и затова си отговорих сам почти веднага:

- Това е, защото със сигурност не знаят за какво става дума...

Понеже не бяхме в шевролет и нямаше мадами, седях отпред. Пресегнах се и включих касетофона. Досега от приказки, май бяхме забравили най - важното. Сега вече освен нас, в жигулата беше и китарата на Б. Б. Кинг. Най - добрият възможен спътник.

Докато тежкият ритъм бавно си пробиваше път през гръбначният ми мозък и ме владееше изцяло, си мислех как музиката може да променя, това което виждат очите. Сега виждах измъчените, отчаяни лица на берачите на памук от безкрайните полета на Джорджия, евтината самоделна цигара на някой хобос, облегнал се на прашен сандък върху раздрънкан платформен вагон, с радост присъствах на нощните госпъли край Мисисипи, където едри негърки пееха със затворени очи, гърлените им гласове замечтани и свободни летяха над Голямата река, Бащата на Водите, не, по - скоро майката, тя беше тяхна майка, както на всички други преди... Песните им хранеха сърцето ми, зареждаха разколебаната батерия на вярата, вадеха от душата ми сърцевината на живота - способността да обичаш, способността на любов. Гледах в прашната, поизкривена жабка на жигулата, а всъщност се уголемявях, уголемявах се безкрайно, бях и там и тука, искаше ми се да ги прегърна всички, така, както може човек да прегръща само своите братя.

Това, което беше останало от нощта, се разпиля покрай тъмните утринни дървета и се превърна в глутница сенки, бягящи все по - навътре в гората. На пътя, освен Пътят и нас, нямаше никой. Бръкнах в малката, брезентова торба и извадих едно почти пълно шише водка. Много рядко пия сутрин, но изглежда сега случаят беше такъв.

- А така, брат ми, само така - люсни му една водка за закуска, хич да не ти пука! - Дянко се оживи и се размърда на седалката - и аз така, понякога, сутрин удрям по едно за настроение, имаме до нас едно кафе, нали знаеш...

Не знаех, но явно с жеста си спечелих докрай симпатиите му. Обикновено за сутрешното пиене не се говори. Наближихме един десен завой, по вътрешната му страна имаше пясък и затова Дянко намали. Аз все още разсъждавах на блус - теми. Чудех се дали, ако Б. Б. Кинг беше използувал друга марка китара, а не "Люсил" щеше да се получи същият звук. Продължавах да отпивам от водката и не след дълго, бутилката вече беше преполовена. Сега вече звучаха Кили Дейвис и Мърфи Дън - "Всичко, което ми трябва е слънцето на Аризона". Уж аз пиех, а пък Дянко го хващаше. С всяка изминала минута говореше все повече и повече, даже на моменти звучеше малко превъзбудено. Дори без капка алкохол, се чувстваше абсолютно в свои води, когато започваха вечните мъжки разговори след втората чаша - жени, музика, коли, щуротиите от едно време... Сякаш вътрешно вечно си беше в състояние "след втората чаша". Може би и затова не му обръщах много внимание, а използвах ритъм - енд - блуса като тежък камък, с който успешно да се потопя в дълбочините на собствените си мисли. Точно от това ме беше страх - вместо да ме "освежи", водката ме натъжи. Кофти настроение. Сещах се за мои си глупости от преди много години, и не знам защо, мрачното ми настроение се разпростираше като атомна гъба. Дянко говореше за някакви момичета от Студентския град, там било страхотно, казваше той(и други са ми го казвали), колкото повече жени на едно място, толкова по - добре, нали? И то купонджийки дето ще ти скрият шапката - продължаваше неуморно Дянко - ние само си мислим, че сме много отворени, ония да ги видиш, батко... Не бях запознат в детайли, като него, с темата "Студентски град", въпреки, че въпросът ме интересуваше. Затова реших, че най - добрият начин да избягам от атомната гъба, която всеки момент щеше за ме затрупа, е като му обърна малко внимание и разбера, защо "само там е купона". Струваше ми се, че водката в никакъв случай не е 40 градуса, защото почти не я усещах. Слушах внимателно разказа на Дянко за някакви оргии, много дескриптивен беше, но така и не разбрах, защо никога "не повтаря екшъна" с едно и също момиче. Хем ми беше чудно, хем се успокоих малко, защото си казах, вече развеселено: "Аха, редовна си е водката, почна да ме хваща, май! "Дянкова работа - обичал да ги сменя всеки път.

Наближавахме Ботевград. В далечината, отдясно на шосето, почти слети със силуетите на храстите, се виждаха две човешки фигури. Слънцето вече се бе издигнало достатъчно високо, за да ни блести в очите. Слънцето на Ботевград, не на Аризона. Боровете отстрани му се радваха и му махаха с върхарите си.

- Ето сега, например, тия там какви мислиш че са? - продължи летящо женската тема моят шофьор. Знаех много добре какви са, но тъй като исках да съкратя максимално моята част от диалога, казах нарочно:

- Е, какви са? Стопаджии някакви... - Дянко се изсмя и заклати чорлавата си глава -

- Аха, стопаджии... Стопаджии, друг път! - лицето му беше станало червено, като на човек спечелил най - накрая на ротативка. Сега вече аз навлизах в свои води - влизах в любимата си роля - да се правя на луд:

- Що бе, батко, ти пък откъде знаеш, че не са стопаджии?

- Ха, ха - знам ги тези неща много добре - надушвам ги - облещи се срещу мен той и продължи: - Така, както Стиви Рей е надушвал, че Мисисипи е жена и затова и е свирил по такъв начин.

Стиви Рей беше един от любимите ми китаристи и сравнението на Дянко направо ме остави без думи. Защото и двамата знаехме за какво свирене става въпрос.

... Аз идвам, майко Мисисипи...

И двамата се разсмяхме, а аз си казах, че все пак, колегата ми е голям пич. Вече наближавахме фигурите, те се открояваха, можеха да се видят съвсем ясно и чак тогава изведнъж разбрах, че Дянко беше намалил скоростта поне наполовина. Отпих и се провикнах като доволен каубой.

- Я виж тази стопаджийка със жълтата блузка какви крака има! - обърнах се към спътника си, но той като че ли не ме чуваше, беше вкаменил поглед напред и направо"миришеше" на адреналин.

- Тръгнала на стоп, пък с такава къса пола - я си представи, че и се случи нещо? - беше ми весело, от лошото настроение не бе останало и косъмче. Колата намаляваше още и още и когато минавахме покрай двете момичета, сигурно се движехме с не повече от 10 км/ч. Едната, с жълтата блузка, беше много млада, на не повече от седемнайсет, носеше съвсем къса басмена поличка и обувки с високи токчета. Косата и беше не много дълга, изрусена, така че отдалече това бъде първото нещо, което може да се забележи. Момичето беше красиво. По особен, некултивиран начин, с красотата на свежо минзухарче, расло някъде по хълмовете. Усмихваше се и изглеждаше чудесно, малка червено - розова черешка на върха на тортата. Провикнах се отново и започнах трескаво да въртя ръчката на прозореца. Исках да го отворя бързо, така че като минем покрай тях, момичето да може да ме чуе и види. За разлика от шевролета обаче, прозорците на жигулите не са автоматични и понякога имат упорит нрав.

Ффак!

Прозорецът се отвори донякъде, нататък отказа да помръдне въобще. Можех да подам навън само ръката си, нищо повече, и то само до лакътя. Все пак, стигайки до момичетата успях да помахам и да изрева едно: "Ееей, бееейбии... ", дори премрежих поглед и направих с устните си знака за "целувка". Също като в рекламата на Route 66. Те се разсмяха и също извикаха нещо в отговор. Само че не можах да разбера добре какво. Другата, с тъмносин лъскав анцуг и зеленикави маратонки, даже затича няколко крачки след колата и махаше с ръка.. Беше завързала косата си на конска опашка. Въздъхнах, искаше ми се да се обърна и да ги погледам още малко през задното стъкло. Бяхме отминали доста - около петстотин метра, когато Дянко изведнъж удари спирачки.

- Имаш ли нещо против... - леко колебание - ... да закъснеем малко за купона?

ървоначално гледаше надолу, а после ме погледна направо. Тук трябваше да си сваля черните очила "Рей бан" и да му отговоря с плътен глас: "Момчетата ни чакат в Санта Фе, човече! Какво си мислиш, че искаш да направиш? "Обърнах се и видях, как и момичетата се поколебаха за малко, поговориха си нещо и изглежда се разбраха, защото тръгнаха по края на шосето към нас. Първа вървеше онази с късата пола.

Но вместо това, аз отпих поредната си глътка и се ухилих, точно като Мики Рурк, когато е пиян:

- Май имаме проблем, а? Май някой трябва да гръмне с пушката много здраво? - изгледах го от главата до петите абсолютно нагло, но той не се притесни ни най - малко. Пък и защо да се притеснява - присмял се Бийвъс на Бътхед! Всъщност истинският въпрос, който трябваше да се реши, беше този, за моето присъствие. Или по - скоро за необходимото ми временно отсъствие. Обаче аз вече доста бавно загрявах, заради факин дринкс, разбира се.

Двете черешки наближаваха, не се виждаха особено ясно, но все пак се виждаше, че горното копче на жълтата блузка се беше разкопчало.

... Аз идвам отдалече, бейби...

Това, за което ме беше истински грижа бе останалата в бутилката водка и вокалите на Кеви Уейн. И нямах абсолютно никакво намерение да си развалям удоволствието. Затова, се обърнах към Дянко, повдигнах веждите си и казах леко завалено:

- Аз ще чакам тука.

Отдясно, разделена с две - три трънясали хълмчета от шосето, започваше гората. Млади борове, които един ден също ще махат на слънцето със зелените си смолисти ръце. Сега обаче, още се свиваха като млади кучета пред по - големите и по - тъмни исполини. Парчето на Уейн свърши, сега щеше да започне отново Стиви Рей. Удоволствието от слушането на любимата музика включва и сладкия миг, когато знаеш, че след секунди ще започне някоя страхотна песен. Такава, която би могъл да слушаш постоянно поне десет пъти един след друг.

... Сутрин, когато всички се събуждат

ще дам сърцето си на сивият орел

за да настигнем отново нощта...

Все едно искаше да извади сърцето си със безумната си китара, кучият му син! Гоу он, бро!

Момичетата бяха на десетина метра от колата. Късата поличка се усмихваше несигурно, приятелката и беше по - отворена, мина напред и се поклащаше като вървеше. Лъскавият анцуг обливаше гърдите и, като два обли, гладки речни камъка в извиващ се бързей и продължаваше да тече надолу, към по - спокойни и дълбоки вирове. Дянко облизваше побелелите си и без това устни и се опитваше да се усмихне. Така искрено го правеше, че ми стана смешно. Все едно да се усмихва куче, което във вълнението си да е послушно е седнало едвам - едвам за да получи кокала си. Трепери цялото, трепти направо, още малко ще се пръсне и е толкова съсредоточено, че хич не му е до усмивки. Но се усмихва, разбира се. А как иначе?

- Колко? - пита късо и напрегнато той. Онази с червеникавата коса и анцуга го поглежда насмешливо, а малката с хубавите крака мълчи. Сега знам точно как се чувства Дянко - като Уди Харелсън във "The cawboy way" - там момчето, посещавайки за пръв път през живота си един нощен клуб, за пръв път през живота си оставя развоя на събитията изцяло на женското благоволение. Е, на Дянко едва ли му е за пръв път, но сега дори за него е различно, сега и аз съм тук.

- За какво бе, готин! - почти шепне по - голямата и го гледа право в очите. После и тя облизва устните си. Стиви Рей продължаваше да звучи от колата, но сега малко по - различно.

Силата му беше изчезнала някъде. Дянко уточни нещата с червенокосата, парите предварително, но взе другото момиче и двамата тръгнаха към гората. Въпреки високите токчета, малката се движеше отлично, не залиташе и не си кривеше краката. Това бяха най - здравите и същевременно тънки глезени, които до този момент бях виждал.

... Абра я пирея, абра я совея

най лицу беса

манге чавея...

... Ете време, капучас...

Възхитих и се истински и и подарих една въздишка. Другата до мен усети и се засмя. После се приближи и попита, пак с онзи глас:

- А ти бе, душа, не искаш ли жена? - Парфюмът и беше много особен, тежък несъмнено, като че ли имаше едва доловима нишка на нещо познато, но недосегаемо. На челото си, точно над дясната вежда имаше белег. Също и на долната устна, към края на устата. Не носеше нито синджирче, нито някакви други накити. Усмихна ми се и започна почти беззвучно да си тананика някаква песен.

- Я по - добре ела в колата да седнем и да послушаме малко музика, докато нашите хора дойдат - Момичето беше страхотно, напарво миришеше на секс, но бях прекалено пиян за каквито и да е "излишни" движения. Мисля дори, че тогава нямах особено голям избор - можех само да се тръшна на седалката и да продължа да летя със сивия орел. - Много си готина, обаче аз съм ужасно пиян. - Мисля, че тя разбра и седнахме на задната седалка като истински приятели.

... кайме туге арафа

дали си го камавес

манге леко теявес...

Какво можех да кажа? Просто седях и се правех, че слушам Тайлър Кийт, гледах ръцете на младата жена до мен и най - умното нещо, което ми хрумна, бе да я питам как се казва. Тя ми отговори, че се казва Златка и че гледа две деца. Така каза, не: "Имам две деца", а: "Гледам две деца". На три и на пет. Пръстите и бяха грубовати, дебели, с много къси нокти (маникюр) лакирани в кървавочервено. Златка се усмихваше, запали си цигара, а аз се стараех да бъда учтив с нея, въпреки, че тя едва ли разбра тези напъни, не и пукаше въобще от мен. Нали не съм клиент, гледах я вече с други очи, въпреки многото водка. Мислех за децата и - как довечера ще се прибере у тях и как те ще започнат да ровят в чантата и - както всички деца по света. После сигурно ще ги целуне и ще побърза да им приготви нещо за ядене. Което преди това ще е купила с нейните пари. Не знам защо, си представих, че живеят в нисичка стая и че на масата имат календарче - иконка. По - голямото сигурно кашля и като се засмее, смехът му не е детски, а възрастен.

Сигурно са минали три или четири песни, когато от гората се чу писък. Докато осъзная това и разбера какво става, момичето изскочи от колата като див звяр, щеше да изкърти вратата, след секунди само тичаше с всичка силе нагоре по поляната към рехавата борова горичка. С малко закъснение и аз усетих, че става нещо гадно. Излязох от колата и също се затичах нататък. Онази обаче тичаше като луда, трябваше да се напрегна докрай за да започна да я настигам. И незнам дали щях да я настигна въобще, ако не се беше подхлъзнала и паднала до една трънка. Това ми даде време, тя стана и вече тичахме заедно. Аз дишах тежко и шумно, а тя хлипаше. На входа на горичката видяхме приятелката и с жълтата блузка. От блузката не бе останало много, поличката липсваше въобще, също и едната обувка. Долната устна на момичето беше като че ли обърната наопаки, кървавата слюнка все не искаше да се отдели от разкъсаната плът и се поклащаше преди да покапе по гърдите. Там, лъскавото червеникаво змийче спираше за малко, объркано от настръхналата кожа. После продължаваше бавно надолу, оставяйки след себе си блестящата си диря. Очите и бяха сухи. Не плачеше със сълзи, празният и поглед не излъчваше нищо. Само тихо, почти беззвучно стенеше на пресекулки. Понеже беше само с една обувка, вървеше накриво - куцайки или по - скоро залитайки. Тази с анцуга също изписка, плесна се с две ръце по бузите и каза бързо нещо, което аз естествено, не разбрах. Втурна се към нея и я прегърна. Сега вече и двете жени заплакаха. Иззад бровете се чу пращене. Малката затрепери и понечи да се отскубне от ръцете на приятелката си. По босият и крак се бяха полепили борови иглички.

Приближих се и видях силуета на Дянко, който идваше насам и чупеше клонки по пътя си. Рошав, пораздърпан, с широко отворени очи и долна челюст издадена напред. Като лудо животно. В дясната си ръка беше стиснал обувката на малката и я размахваше яростно. Въпреки, че бях застанал на края на горичката, точно на пътя му, не мисля че ме виждаше. Онези двете бяха клекнали малко по - назад до един храст и трепереха, горките.

- Ела тука, маа! Защо бегаш, а? Ела тука, маама ти...! - Дянко ревеше пресипнало. - Чуваш ли какво ти казвам! Ела тука и кажи...

Малката се надигна, задрапа към следващия храст, подхлъзна се, но успя да се подпре на ръката си и пак тръгна. Няколко крачки по - нататък падна отново и извърна главата си назад. Сега вече Дянко не можеше да не ме види, сблъскахме се до последния горски бор. Той не срещна погледа ми, беше навел глава, и се опита да ме изблъска от пътя си. Това, обаче не беше толкова лесно и той го почувства мигновенно, когато излетя назад и се удари в най - близкото дърво. Гледаше ме мътно, леко приведен, ръцете - разперени. Все пак, усети че е дотук и обърна палачинката:

- Къде е оная, бе брато, кажи и да дойде! - гласът му сега беше много по - различен - омекнал, гузен, несигурен. - Само това да каже, мамка и...

Двете приятелки зад мен чуваха идеално всичко, но стояха като хипнотизирани и чакаха да видят какво ще стане. Усещах погледите им върху гърба си, върху тила си. Не помръдвах. Дянко, окончателно омекнал, се беше свлякъл в основата на дървото и продължаваше да нарежда, мрънкайки:

- Защо не го каза, какво толкова! Защо започна да се инати? Ако беше го казала, нямаше така да стане, мамка му! - Едва сега ме погледна, отдолу нагоре, при това с цялата си убедителност. Прецених, че повече не е опасен, обърнах му гръб и тръгнах към момичетата. Доближих ги и клекнах до тях. Малката беше в плачевно състояние - пребита, с кървящо лице, изподрана ужасно - направо смазана. Гледаше ме прямо, в погледа и обаче нямаше нищо. Погалих я по главата много леко, не се отдръпна, пак продължи да ме пробожда с кафявите си очи. Имах чувството, че държа в ръцете си изпотрошена птица, паднала от някъде много високо, от друг свят. Очаквах емоции, но бях забравил, че едва ли има по - силна емоция и на този и на другия свят от избавлението. А то е прозрачно и леко като въздишка.

Дянко продължаваше да мърмори нещо, вече се бе надигнал. Пооправи си дрехите и тръгна надолу към шосето. Но все пак трябваше да мине близо до нас.

- Кажи ми какво стана, какво толкова му направи на тоя идиот? Кажи ми, моля те, трябва да знам! - почти бях убеден, че малката няма да помръдне кървящата си уста, но тя се закашля и каза:

- Тъкмо почвахме... вика ми - "кажи, че ме обичаш" - мисля си, че нещо се бъзика и се смея... - едното и око вече беше почнало да се затваря от кръвоизливите.

- "... Казвай, че ме обичаш... казвай, щото ще те издъня... "аз пак се смея, ама после се уплаших де... започна да ме блъска... какво ше го обичам, нали предварително се разбрахме, гледай какво ме направи... ама... - едвам преглътна и се задави на последната дума.

Тук не издържах и станах. Причерня ми пред очите. Някакви птици крещяха от дърветата, но аз ги чувах изкривено, ужасно. Дянко се изнизваше покрай нас наведен, изглежда беше чул думите на момичето, защото вдигна глава и се обърна към мен:

- Защо да не каже, бе? Какво и струва, нали и без това е от магистралата, на нея точно какво и костваше? Ама това е - женски инат...

Той дори спря и отправи недоумението си към жертвата. Аз бързо застанах пред сгънатата на две девойка, а тя настръхна, сви се още повече и отговори с една страховита, сочна псувня на родният и език. Пламъчета проблеснаха в очите му, но за съвсем кратко. После отмина.

Изчаках го да стигне до колата и помогнах на малката да стане. Приятелката и я подкрепяше, но в този вид, без пола и без една обувка тя не можеше да се движи. Отидох до дървото, където бях блъснал Дянко и намерих другата обувка. Сега трябваше да потърся и поличката. Не търсих дълго - малко по - навътре в гората видях мястото на "срещата". Намерих и полата, сцепена наполовина, но все пак беше нещо. Занесох нещата на момичето и едва сега забелязах радост у него. Изчисти си крачето от бодличките и се обу. После започна да се бори с полата, добре че по - голямята я държеше. Оправиха се и прегърнати се затътриха надолу по склона. Аз гледах най - здравите и изящни глезени, единият доста поодран, и не помръдвах. Когато най - сетне излязох от вцепенението си, видях долу в тревата нещо. Докато малката се бе обличала, отнякъде беше изпаднала личната и карта и една снимка. На малкото, цветно фото се усмихваше лице на голямо момче с катраненочерна коса, малки мустачки и дебели устни. Обърнах снимката, имаше детински наивно посвещение в любов. Пак погледнах лицето - замечтан поглед, копнеж... Извиках след двете момичета. Не знам дали чуха, но аз се затичах към тях. Настигнах ги и запъхтяно подадох снимката на малката. Щом я видя, тя разтвори обезобразените си устни в най - искренната усмивка на света.

... И си ли ту манге

со туте вакерее!

И си ли ту манге?

Со туте вакереее!

Прибра снимката в сутиена си и отново се подпря на другата, със синкавия анцуг. Заклати глава и и прошепна:

- ... Ама аз нищо не му казах, како... да знаеш... ни - що! Гледай какво ме направи...

Бях изтрезнял окончателно. Болеше ме глава, бях жаден. Двете тръгнаха назад по пътя, дори не се обърнаха след мен. Не успях да кажа поне нещо, а много исках, но и аз не знаех какво. Гледах ги как се отдалечават и помислих, че дори не разбрах името на малката хубавица. Помислих си, че все пак ще стигнат някак си до вкъщи, децата на Златка ще я чакат, ще бърникат по джобовете и, но този път - напразно. А иконката на масата няма да е обикновена, нее, на нея Богородица вместо смирените си, благи черти ще има голяма, начервена обилно уста, широко разтворена във формата на буква "О". Като на надуваема кукла, а младенеца ще е предварително състарен, ще кашля и детският му смях ще звучи прегракнало и стържещо, като на някой който познава живота много добре.

Дянко седеше зад волана и пушеше. Трябваше да се върна в тази кола и да продължим пътя си. Обърнах се и тръгнах. На около двайсет метра преди спрялята кола видях една локва, до храста близо до който бях минал нагоре към горичката. Как не съм я забелязал тогава? Сега вътре се къпеше един врабец, пърхаше със малките си крилца и се обвиваше във воал от водни пръски, булото на ситните капчици го отделяше от целият останал свят, караше слънцето да слезе в локвата и да го благослови с дъгата си. Не му пукаше на врабеца от нищо, дишаше с отворена човка и сигурно след малко щеше да излети нанякъде, малкият сив орел къпещ се в Ботевградското слънце, дано вземе сърцето ми със себе си, та да мога поне веднъж и аз да полетя.

Аз идвам майко Мисисипи...

Обратно към: [Мирко Бръмбаров][СЛОВОТО]

© Мирко Бръмбаров. Всички права запазени!