Обратно към: [Мирко Бръмбаров][СЛОВОТО]

1.

Безкрайножълтите очертания на здрача пълзяха тихо по прозорците на къщите, облизваха булеварда и като че ли предвкусваха пирът на мрака, защото не бързаха, изчакваха притихването преди стъмване да отмине от само себе си, като последна въздишка на обречено жертвено животно, каквото всъщност беше денят. Преследваха пешеходците, подскачаха по колите и се провираха между несигурно потрепващите листа на дърветата, но не можеха да влязат в малката обущарница, тъй като там отдавна светеше. Една зацапана крушка висеше на твърд кабел с раздърпана платнена оплетка и светлината й превръщаше накацалите навсякъде по тавана паяжини във воали на мизерията. В обущарницата нямаше кой знае какво, а изглеждаше претъпкана. Два големи рафта, разкривени безобразно, побираха всички налични обувки - и готовите и онези, които очакваха реда си. Под рафта, от лявата страна, лежаха захвърлени няколко чифта, непотърсени никога от никого. Едни дамски, бежови, с кожена панделка отгоре, някакво сабо и " ловджийските" - високи, груби обувки с капси и свинска четина. От дясната страна също имаше рафт, а в средата, в дъното на стаичката, беше загнездена ниска, дървена маса изпоцапана с лепило. Там, на малко столче, седеше обущарят. Имаше груби мустаци, носеше дебели, криви очила закачени само на едното му ухо и безформена синя престилка. Понякога виолетовите му очи издаваха напрежение, но по-често беше спокоен. Спокойствието живееше приятно тук - въпреки железният пулс на трамвая и тлъстата върволица от хора навън, живееше заедно с дървоядите в най-скришните дъски и, разбира се, заедно с великолепната Анна, на хладното дъно на прозрачният й дворец. Тя бе наистина великолепна - ту пъстра, ту снежнобяла, игрива, неподвижна, замислена, не, не - вглъбена, бърза като мълния и същевременно печално кротка. Анна можеше да разказва приказки, да "играе" приказките, задаваше въпроси и след това се наслаждаваше на мълчанието, тъй както индиански вожд се наслаждава на залеза или на реещ се в небето самотен кондор. Плачът й бе непоносим, смехът й бе неустоим, нейните воали, прозрачните й ефирни устни... тя беше Спасителка по време на Дъжд и същинско чудовище, когато трябваше да се разделят.

Обущарят стана някак схванато и доближи лице до аквариума. Едър пясък, камъчета, водорасли, един по-голям камък с широка овална дупка в него (любимото място на Анна) и три малки раковинки кацнали на дъното. Мина отляво, там където бълбукаше помпичката и продължи да търси нещо с поглед. Най-сетне отиде отзад, за да провери и последното скришно място, когато вратата се отвори. Човекът, който влезе беше висок и дебел мъж, над трийсетте и първото нещо, което видя беше попрегърбеното тяло на обущаря с аквариум отгоре, вместо глава. Посетителят поздрави тихо, пристъпи една крачка напред и остана там. В ръцете си не носеше нищо. Мина доста време, но никой от двамата не помръдваше. Навън вече бе станало тъмно.

Пръв заговори новодошлият. Размърда се, пъшкайки и около него замириса на скъп мъжки парфюм.

- Днес имах много заплетен случай...- той сви дясната си ръка в юмрук и я поднесе към устата си. Проблесна платинена бутониера. Очите му бяха воднисти, като корема на жаба, но въпреки това внимателни. Покашля се и продължи:

- Дойдоха двама души от Холдинга и ми наредиха да защитавам един чистач. Единият от двамата обаче ме гледаше особено. И сега не знам какво да правя.

Тишината, временно избутана настрани от гласа на адвоката, отново зае мястото си в тясната обущарница. Отнякъде се чу тиктакане на часовник. Въздухът се втвърдяваше страшно бързо и вече беше започнал да лепне.

- Трънков - изведнъж избоботи аквариумът - не сега! Трябва да донесеш подарък на Астролога.

- Никога не си бил недоволен от мен - намръщи се Трънков.

- Не на мен, на Астролога - с тежък глас повтори аквариума.

"Хитър, алчен старец!" - с яд си помисли Трънков, но тъй като беше притиснат ужасно, не промълви и дума. Втренчи се пред себе си, постоя малко така, после като че ли се сепна и усмихнат мрачно, се раздвижи. Преди да излезе, помаха на двете виолетови актинии, които го гледаха от задната страна на водата, затворена в стъкло.

2.

На другият ден валеше дъжд. "Бизнесът си е бизнес" казваше си Трънков и гледаше през запотеното стъкло на кафенето, как водните пръски мокрят хляба в торбата на една старица. Тя стоеше на светофара и чакаше да мине отвъд. Трънков пиеше кафе, а му се пиеше уиски, правеше се че чете вестник, въпреки че дори не можеше да се намести удобно на стола. Радиото над красивото момиче на бара отмерваше I'm sober Miss Jackson, а в ушите на адвоката тежко звъняха камбани и един плътен попски глас неуморно повтаряше: "Во имени раба Божиего Богдана новопредставленного, Господу помооолимсяаа..."

Богдан Трънков - юрист, адвокат, синьо ауди сто, около двайсет хиляди долара в банков влог, мезонет в "Младост"1, нощно изпотяване, вода в лявото коляно. Обичаше да пие уиски и да обикаля нощем из София. В момента обаче минаваше десет сутринта, той беше на "Дондуков" и му се гадеше. Погледна надолу към ръцете си, това което беше забодено между пръстите на дясната все още беше цигара. Да вкараш чистач в затвора си е чисто самоубийство, но да пренебрегнеш препоръка на Холдинга - нещо много повече. Реката, течаща покрай тротоара носеше листа, мъртви цигарени кутии и удавени пластмасови чашки.

От масата, на която седеше адвоката обущарницата се виждаше много добре. Спомни си как бе дошъл за пръв път тук. Лола го доведе една зимна утрин, беше много студено, всичко наоколо скърцаше и звънтеше в леденият въздух. Влязаха приведени през малката врата и вътре ги посрещна дружелюбна топлина, мирис на кожа и лепило, примесен с миризмата на нафта от малката печка в ъгъла. Лола пърхаше наоколо някак виновно, а обущарят май не й обръщаше никакво внимание. Килимче с усмихнато слънце висеше зад гърба му, той седеше облегнат и дъвчеше кибритена клечка. Трънков тогава го досрамя да каже откъде познава Лола, въпреки че то си беше ясно.

Намери я една нощ някъде около Халите - малко, настръхнало цигане с пресипнал глас и зацапани гащички. Хареса му смехът й, хареса малките й ръце с почти по детски късо изрязани нокти, затова накрая й даде една визитка - ако не иска да виси по улиците, да отиде в този клуб в "Надежда" и да каже на човека от визитката, че Трънков я праща. След месец се обади в клуба - тя беше там и вече не беше Лалка. Тъмночервена коса, големи очи и съвършени, като големи захаросани ябълки гърди, тя все още нямаше двайсет години. Ходеше отвреме навреме да я вижда, тя му се хвърляше на врата, радваше му се и все измисляше по някоя щуротия, като тази с обущаря.

Постоплиха се малко и онзи промърмори нещо на Лола. В началото Трънков си помисли, че е нещо на цигански, но после му се стори прекалено необичайно и се заслуша.

......valetudo, uxor, mors, pietas...

Мъжът нареждаше нещо под носа си и то май беше на латински. После стана и съблече престилката си. Обърна я наопаки и я облече отново. От обратната страна тя не беше синя, а блестящо черна, с изрисувани звезди и комети по нея. Трънков си спомни, че го досмеша в този момент, но се сдържа само заради Лола - тя беше много сериозна, а това не се случваше никак често. После, някак междудругото, обущарят спомена, как навремето, като дванайсетгодишен, адвокатът не е могъл да не падне от училищната ограда, защото тухлата, отчупила се тогава под краката му вече е била изронена от дъждовете достатъчно, броят на децата преминали преди това по нея - точно определен и просто след 7214 крачки тя се кърти. Въпреки печката, на Трънков тогава му стана хладно изведнъж, не за друго, а защото цялата случка оживя отново в ума му. Десен крак, ляв крак, (беше със кецове)тухлата предателски потъва в дълбокото, сриване и в следващият момент той лежи на земята сгърчен, като настъпен червей и сълзите му капят по опиканият от котки смрадлив плочник. Гласът на обущаря беше малко глух, или може би ушите му бучаха, каза му още да не се стиска, ами да вземе да подари на портиерката на входа едно букетче зюмбюлчета, докато не е станало късно, тя много обича зюмбюлите и наистина, когато го направи, женицата се зарадва много, направо не го очакваше. Преди това въобще не я забелязваше, не се поздравяваха дори, а след една седмица тя, когато го срещна долу, пред вратата на блока, му каза, че видяла някакви хлапетии да човъркат нещо по предната гума на колата му. Трънков провери и видя, че предна дясна е останала само на секретния болт. Предна дясна. Оттогава, адвокатът който винаги носеше хубави обувки, взе да посещава обущаря на "Дондуков". Нямаше нужда да се изисква мълчание от него. От всички хора на земята, адвокатите мълчат най-добре.

Дъждът продължаваше да се излива. Реши да стане и да провери дали най-сетне катинарът от вратата на дюкянчето не е махнат. Докато излизаше, барманката му се усмихна, макар че нямаше нищо смешно. Трънков въздъхна дълбоко и разтвори чадъра си.

3.

До делото оставаха само две седмици. Вървеше по торотоара замислен, почти не заобикаляше плитките локви и гледаше отсреща. Катинар на вратата нямаше, дори му се стори, че е леко открехната. Пресече, приближи се и когато понечи да влезе, видя че вътре има друг човек освен обущаря. Тъй като стоеше с гръб към улицата, не можеше да се види нито лицето му, нито какво прави. Но пък се виждаше много добре дръжката на пистолета в десният джоб на якето му. Трънков спря и се огледа. Във вътрешният джоб на неговото яке имаше две хиляди долара, на пачка от банкноти по двайсет. Случаят беше особен и Астрологът трябваше да остане предоволен. Беше затворил вече чадъра си и капките заудряха отмъстително по главата му. Когато човек стои под дъжда прилича малко на гола жена - уж очите крият нещо, но иначе всичко останало е ясно. Това чувстваше в момента - голота. Помисли си за Лола - сигурно се е чувствала така през цялото време- дори и преди да се съблече. Знаеше, че е грешка да мисли за нея по такъв начин, най-голямата грешка е да се мисли за тях по такъв начин, защото те бяха проститутки, нищо повече, но сега моментът просто беше екстремен. Странно как професиите разделят хората. Или пък ги обединяват? Онзи вътре вдигна ръка за довиждане и се обърна да си ходи. Разминаха се на вратата и за момент на Трънков му се стори, че е виждал това лице някъде, тези малки маймунски очички и белезите от едра шарка по бузите... Обърна се назад и го погледна отново - мъжът с черното яке блуждаеше с очи към спирката на трамвая и чоплеше зъбите си с дългия нокът на малкия си пръст. После тръгна към една черна кола, паркирана по-назад. Вече нямаше никакво съмнение - това беше лицето от досието, това беше Чистачът. Адвокатът влезе в обущарницата съвсем замаян и както винаги, още с влизането бе пронизан от погледа на ухиленото слънце.

- Носиш ли подаръка? - вдигна въпросително към него очи обущаря.

Мъжът се усмихна и кимна, въпреки че му идеше да изреве като звяр. Тогава онзи се наведе зад тезгяхчето и извади две консервени кутии, после отново обърна синята си престилка наопаки и я превърна в звездна мантия. Изсипа от едната кутия внимателно нещо в шепата си и пак замърмори онези латински думи. За пръв път Трънков щеше да присъства на сеанс на живо. Беше прекалено неспокоен за да запази приличие, приближи се и надзърна в ръката на майстора. Там имаше няколко миниатюрни яйца. В другата кутия яйцата бяха по-големи, сигурно от гълъб. Всичките бяха оцветени ярко. Обущарят се приближи да аквариума и започна да пуска яйцата едно по едно вътре. После, взе изпод масата си едно шишенце и изсипа съдържанието му във водата. Тя стана тъмносиня, но се запази все така прозрачна. Очите му бяха придобили онзи тревожен вид, който плашеше Трънков повече от всичко. Прочисти гърлото си и заговори:

- Покажи се, кралице моя, ти, повелителко на звездите, сърце на дъгата, покажи се и лети, сестро на Нут, прелестна Иксиан, арамейска принцесо...плувай, слънце на слънцата, сияй, хубавице неземна... - обущарят бе започнал да се задъхва, а Трънков имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Яйцата бяха започнали бавно да потъват, но точно на средата на аквариума спряха и сякаш увиснаха над пясъка. Тогава, от арката на големият камък изплува Иксиан и бясно се завъртя около малките си планети. Те се съживиха, като разбутани билярдни топки и започнаха да блещукат. Обущарят хапеше мустаците си и повтаряше като луд " Меркурий е в квадрат с Венера, Сатурн е в опозиция, ужасно, ужасно...какво да правим?...", а Иксиан ту се втурваше сред звездите, ту застиваше като статуя - арамейската принцеса Великолепна роса. Адвокатът беше чувал от Лола, че занаятчията има голяма дъщеря и точно сега, като го гледаше опулен срещу аквариумния космос му хрумна идиотската мисъл, дали дъщеря му прилича на него. Идиотските мисли са най-упорити. "Риби в осми дом, как е възможно, какво става, вече три прави ъгъла... сега, сега, сега, не чуваш ли бе, човек?"- сигурно на него говореше, а той, вместо да слуша, си представяше дъщеря му с мустаци.

- Да, какво, какво? - изхриптя гласът на адвоката и той се наведе към обущаря.

- Вади подаръка сега... дано поне Юпитер се смили...

Трънков мушна ръката си в джоба и напипа опакованата с ластик пачка. Извади я и я подаде на обущаря. Той се изцъкли и закри лицето си с ръце.

- Какво е това? Къде е подаръка? - очите на стареца щяха да изхвръкнат.

- Това са две хиляди долара, ей, старец! -просъска адвоката.

- Поднеси ги тогава... - с гробовен глас отвърна обущарят и се обърна към аквариума.

Там, Иксиан очакваше подаръка си в пълно вцепенение, едва докосвайки с края на своя воал Плутон. Сигурно само един луд можеше да направи това, което направи Трънков в следващият миг. Той се приближи до двореца на Великолепната роса и започна да сипе отгоре долари. Мръсните хартийки бяха толкова много, че закриха цялата повърхност на големият иначе аквариум. Трънков сипеше банкнотите и се смееше, някои от тях започнаха да кръжат в безмълвния Космос, обвиваха планетите и цялата Слънчева система в метеоритен доларов дъжд. Иксиан в началото не можеше да повярва на очите си, а после събрала в себе си целият Божествен гняв на Вселената, изведнъж почерня напълно и просто побутна лекичко Плутон, така че той да застане точно на четвъртият прав ъгъл спрямо асцедента на Богдан Трънков.

Три седмици след този ден, обущарят седеше все така облегнат на слънчевата усмивка и замислено почукваше един разклатен ток на дамска обувка. Инцидентът, при който загина адвоката бе наистина ужасен - един оранжев камион на "Чистота"-та с повредени спирачки летеше по наклона на "Раковски" и просто го премаза, долу на светофара, мина през него и всички останали пешеходци чуха онова ужасно изхрущяване, което се помни така мъчително дълго.

Майсторът си извади нова кибритена клечка и я постави на мястото на старата в устата си. Дали ако му беше казал да целуне Лола в онази зимна утрин, щеше да се сети какво да донесе на Иксиан? Едва ли. Дали ако... не, не, не би направил такова нещо никога. Да пренебрегнеш желанието на Чистач си е направо лудост, но да лишиш Великолепната роса, Прелестната Иксиан от най-голямото й удоволствие - нещо несравнимо повече.

Обратно към: [Мирко Бръмбаров][СЛОВОТО]

© Мирко Бръмбаров. Всички права запазени!