напред назад Обратно към: [Мирко Бръмбаров][СЛОВОТО]



Q-check


Днес можеше да бъде най-щастливият ден през живота ми. Карамфилите стояха прекрасно в синята ваза, Мортимър – грозният ми хамстер, тичаше като луд в безсмислената си люлчица и се зъбеше гнусно. Какво ли не опитвах, дори му пусках музика и щом Лунната достигна емоционалната си кулминация, нарочно измених курса на модула и го завъртях така, че на предното стъкло да се вижда ZH-12 Тюркоаз, защото прилича малко на Луната. То и аз вече съм забравил как точно изглежда тя, но все пак, съдейки по музиката, би трябвало да е жълта и нежно окосмена, като корем на сазарианка. Сазарианските жени са най-нежни в цялата светла част на Вселената, въпреки своите четиринайсет носа, но твърде малко мъже го разбират.

Ако бях в лошо настроение, щях да отрежа парченце от синият, пъпчив киберморков за многократна употреба и с голямо удоволствие да подхвърля на Мортимър само холограмата му. Или пък да монтирам тайно Пси-лампа под хамстерската, грапава къщичка и да пусна вътре две зуански мравки. Малки, но свирепи животинки, които се хранят с мислите на жертвата си, докато не я превърнат в зародиш. Не че хамстерът е титан на мисълта (въпреки способността си да приема команди по телепатия), но пощурели от вибрациите на Лампата, която всъщност ги убива, зуанските чудовища ще гризат жадно и неуморно дори най-малкото хрумване на Мортимър. Накрая, докато стои вцепенен и немигащ, просто ще го полазят и ще се сбогуват с него.

Но аз не бях в лошо настроение. Напротив, всичко вървеше както трябва, модулът работеше безпроблемно и пътуването беше направо приятно. Туристическите пътешествия, въпреки че са ограничени в определени зони и на практика представляват купуване на пароли, носят в себе си безспорно очарование. Когато навлезеш в пределите на Зона, трябва да предоставиш паролата си веднага, в противен случай Системата няма да изпрати обработеният логаритъм за траектория на маршрута на модула и на практика оставаш загубен, заровен под хиляди галактики, безнадежно откъснат от дома. Затова никой турист не си и помисляше да се приближи до Операторска Суборбита просто така. Или пък до някоя от забранените Зони, за които пароли не се продаваха. Аз обаче, като пенсиониран учител по четириизмерен шах не бях обикновен турист, най-малкото защото можех да управлявам модула и ръчно. Винаги съм твърдял, че конструкторите на логаритми са нереализирали се играчи, успели да достигнат едва до средните нива на триизмерният шах. Повечето бяха от Палоя, ниски, детеподобни старци с жълти лица и пенлива кожа. Бяха толкова умни, че никога не можеха да изпитат възторг – една от най-важните способности на истинският шахматист. Ставаха конструктори на маршрути, прехвърляха тонове комбинации и варианти, но тайно си мечтаеха един ден да извършат някоя глупост (което беше невъзможно...) защото бяха толкова умни, че подсъзнателно дори усещаха, как понякога портичката към незвестното се открехва от не от друго, ами от някоя глупава, глупава, глупава глупост, обаче понеже бяха толкова умни... и т.н.. Ръчното управление в никакъв случай не е по-сложно от движението на Коня, обкръжен от невидимите бездни на вражеските капани. Той трябва да се гмурка, да бяга, да се притаява и да напада, понякога около него е мъгливо, а друг път – измамно бистро. Но при управлението на модула нямаше такива опасности – единственото, което трябва да правиш, е да помниш точното цифрово съответствие на диспозицията на зависимостите на различните логаритми поне до седмият знак след запетаята и, разбира се, да се пазиш от метеорити. Засега обаче нямах намерение да се впускам в нерегламентирани приключения. Мисля, че онова гаднярче Мортимър, изчерпва докрай всякакви желания за авантюри. Имах още поне пет пароли за различни зони, в две от които не бяхме ходили никога.

Миналата седмица посетихме Мох, последната планета в маршрута на зона F - красиво, розово място с изкуствено слънце трето поколение. Предполагам, че не е особено консервативно за един стар учител, но според мен, изкуственото слънце е нещо наистина прекрасно. Може прецизно да се регулира излъчването, избегнати са всякакви ненужни ерупции и освен това възможните цветове на светлината са далеч по-многобройни от тези на обикновените звезди.

Промъквахме се бавно към следващата зона и всеки момент очаквах от кристалите на Системният блок да изплува палойски глас и да застърже: „Z-check, моля въведете парола. Z-check, моля въведете парола...“ Пламтящи парчета от разкъсан метеорит летяха някъде далеч вляво от нас, ZH-12 Тюркоаз беше изчезнала отдавна от погледа ми и вместо нея на стъклото се настани една мъглявина, която все повече ми заприличваше на седмият нос на Озила – моята сазарианска любима. Въздъхнах сподавено и посегнах към монитора. След миг на екрана се появи образът на тъй скъпата за мен ъглеста глава с изобилие от разнообразни по форма и големина носове, с двата зелени участъка показващи зрялост ( при съвсем младите сазарианки тези участъци са кафяви) и сладкият, жълтокосмест корем.

- Озила, скъпа... - проговорих аз за пръв път от две седмици и стиснах с надежда сензорната част на визуализационният кристал. Чу се леко пращене и образът на монитора се размърда. Заради огромното разстояние, сигналът от Сазария не идваше в нормалната си додекаедрична форма, а леко накъсан и накъдрен, като смъртно наранена синусоида. Това, което виждах досега, беше последният кадър от предишната ни среща. Имаше връзка и картината се промени.

- Будиш ли ме, красавецо мой, или сънувам? – Озила се усмихна с лявата си уста и примижа. Мълчах и се наслаждавах на прекрасното й лице, а люспите по врата ми поруменяваха от удоволствие. Исках да измисля нещо много подходящо, за да я зарадвам и да я накарам да се усмихне и с дясната си уста. Но явно съм мълчал прекалено дълго, защото накрая тя не издържа и пробълбука:

- Тук ли си, проклетнико?

- Не съм там, а тук – дори и след толкова продължително мислене, подобно уточнение ми се стори съвсем уместно.

- Тогава защо не те виждам? - изгледа ме свирепо Озила и се почеса точно по нос номер седем, (любимият ми...) заради който не издържах и я потърсих през раираната им сазарианска нощ. На тяхната планета двете главни удоволствия са сънят и спането. Понякога, когато сазарианките тъгуват, обичат да играят със своите хамстери като залепват със слюнката си очите и ушите им и оставят на клетите създания единствено единственият им нос. Типично женски начин да организираш любов, поклащах глава аз и само можех да си представям, какво би си помислил Мортимър за това, при положение че не беше с толкова широки разбирания като моите, може би просто защото дори не умееше да играе нищо повече от обикновен шах.

- Виждам нещо отвратително...- накъсано долиташе гласът на Озила – нещо ниско, с много бръчки... - пращенето се усилваше и връзката стана доста лоша. Сигурно заради забавянето с паролата, сега вместо красивото ми лице, Озила виждаше някой палойски конструктор на маршрути. Набрах кода и зачаках да чуя преглъщащият звук, с който Системният блок приемаше импулсите, пратени му от Операторската суборбита.

Връзката се оправи и този път видях Озила такава, каквато беше в момента – със синя копринена рокля на звезди и холограмен воал от искрящи кварки. Видя ме и ми изпрати целувка, т.е. целувки и с четирите си прекрасни розовочервени устни. Подейства ми ободрявящо и внезапно ми се прииска да съкратя максимално пътешествието си. Наистина, какво са шестотин и петдесет хиляди светлинни години, щом можеш да виждаш така добре любимата си? Но все пак, тъй като пътувах вече месец, направо ми се искаше да се метна в монитора. Озила продължи с целувките, даже започна да танцува бавно и да съблича някои движещи се части от роклята си. С един процент от мозъкът си усещах, че още не съм чул преглъщане от Системният блок и че това не е редно, но с другите три от общо включените в момента, мислех за съвсем други неща, разбира се. Въпреки безбрежните си умове, в момента палойците нямаха никакъв шанс да нарушат връзката ми с Озила, защото бях заклещил една стара паничка за вода на Мортимър между кристалите на блока. Едва ли го пише в някой от учебниците им, ха, ха, но освен стабилна връзка с готината Озила, това означаваше и че ще трябва да управлявям модула ръчно. Което пък означаваше, че ще трябва да включа поне още шейсет процента от мозъчният си капацитет ( давам всичко от себе си, единствено когато играя шах във висшите нива. А четвъртото измерение направо е изтъкано от всякакви подлости...). Но в името на едно хм... съвсем близко киберобщуване си струваше, всеки би ви го казал. Естествено, че можеше да стане и утре, в безопасност, но просто сега беше моментът, това е всичко. Не се поколебах и миг повече, затворих очи и пуснах голям сноп енергия от диафрагмата си нагоре. Тези тръпки са много особени, все едно те вали дъжд отвътре. Постоях малко в пълна тишина и превключих командният лост.

Модулът се разтресе и в главата ми изведнъж нахлу всичко онова, което досега бе стояло затворено в кристалите на Системният блок. Пробягах с поглед по данните за диспозицията на зависимостите, пипнах тук таме по нещичко и започнах страховито да се съсредоточавам върху тялото и дишането на Озила. Просто не можете да си представите, как диша в определени моменти една красива жена с четиринайсет носа. Невероятно е! Беше останала само по холограмният воал и сега се опитваше да го разтегне надолу по тялото си, но той все някъде се късаше и разтваряше, неспособен да скрие всичко. Останах насаме с нея цели три часа. Щяха да са повече, ако не ме бе стреснал тревожният писък на Мортимър. Ментален, не звуков. Забранил съм му да издава каквито и да било аудиотрептения, защото се стряскам, пък и обичам тишината. Познавам дали телепатичният сигнал е от него, по вкуса на гнила гъба, който усещам в устата си, стотни от секундата преди да видя мисълта. Хиляди пъти съм му казвал да се отучи да мисли за любимите си гнили гъби постоянно, или поне най-малкото, когато иска да говори с мен, но той е такава лакомия, че едва ли някога ще съумее да го постигне. Мисълта му беше, че се намираме в непознат район. “Непознат за теб, не означава непознат и за мен, мръсно животно!“ – му отвърнах надменно аз и все така продължавах да медитирам около гърдите на Озила. Но Мортимър настояваше. Трябваше да сляза под нивото на удоволствието и да остана с Озила само на ниво внимание. Погледнах навън – районът наистина бе непознат. Макар и с нежелание, изпратих една последна многопластова целувка на Озила и се съсредоточих върху положението на Коня. А то беше доста странно. Явно се намирахме в някоя праисторическа част на Вселената, защото светлината се състоеше от обикновени фотони и логиката на координатните изчисления показваше съвсем ясно, че е по-добре да се движим праволинейно – така, както някога в дълбока древност са се движили дедите ни. Бях чувал, разбира се, за подобни аномалии, но честно казано, в първият момент се смутих. И то не толкова от ситуацията, колкото от необичайното поведение на Мортимър.

Движехме се плавно, наоколо нямаше много звезди, но цифрите на пулта показваха, че съвсем скоро Времето ще започне да лепне по модула и да се разтяга, като дъвка от жлъчен секрет на сазарианска маймуна, което беше сигурен белег, че сме попаднали в хронотресавище. Понякога, за да изминеш дори и най-краткото разстояние в такова тресавище са ти необходими дни и месеци. Затова, реших да действам своевременно. Включих останалите трийсет и един процента от мозъка си и се подготвих за интересна партия. Чудно защо, Мортимър ту се блъскаше в клетката си, ту изпадаше в ступор, но най-чудното бе не това, че не искаше да говори (той си е темерут), а това че въобще не долавях (нито?) дори полъх от миризма на гнила гъба. А това можеше да означава само едно и именно то ме тревожеше най-много

Обърнах модула към най-голямата звезда в плеядата и се отпуснах назад в креслото си. Затворих очи и започнах да проектирам стереометрични комбинации на късове Време в пространството пред себе си. Най-важното бе да се измъкнем от хронотресавището по най-бързият начин. Пирамидата с изящна талия беше събота, кълбото – сряда, а глистовидният паралелепипед – четвъртък следобед. Разглеждах внимателно всичко, докато ги подмятах насам-натам из въдуха и мислех, кой ден да избера. За утре, понеделник, нямах шансове, защото беше прекалено близо и освен това се бе разпръснал на екстраполати от трийсет и трети порядък, при това извън стереометрията. Избрах събота, защото образът на Озила все още беше пресен в съзнанието ми и се заех да направя наколко снимки на интересното тукашно слънце, което междувпрочем беше толкова нестабилно и извън всякакви стандарти, че можеше да се разпадне всеки момент. Обиколих го няколко пъти и продължих нататък. Моментът за активиране на пирамидата наближаваше и, ако не бях сбъркал, скоро двамата с Мортимър щяхме да продължим пътуването си необезпокоявани от нищо. Щом собственото квазарно тегло на секундите, минутите и часовете започна да вибрира, грабнах пирамидата и я пъхнах в процепа на кристала, там, в Системният блок, където доскоро беше заклещена паничката на хамстера. Именно тогава, след блесването на ярката, свръхчестотна искра, съвсем нормална в такива случаи, се случи първата гадост.

Не биваше да избирам събота. Най-общо казано, не биваше и да се заглеждам по жени докато шофирам, оттам тръгнаха всичките ми проблеми. Ако не бях се заглавичквал с Озила, щях да въведа паролата навреме и сега щях да си дремя най-спокойно, нейде из сводестите преходи между галактиките на Зона Z. Вместо това, обаче... Попаднахме точно в най-отвратителната част на хронотресавището. Движението ни се забави дотолкова, че ако продължаваше така, скоро трябваше да кацнем някъде. Пробвах и нещо, което не бях правил никога досега – превключих отново на автоматичен режим и моментално палойският конструктор на маршрути почти проплака с изцъклени от ужас очи:

„Q – check, Q – check, Забранена Зона, върнете се веднага!!! Положение – неконтролируемо! Степен на опасност – 990, степен на опасност – 1340, степен на опасност –1921, Q-check, Q – check, положение – критично, степен на опасност – 1608, 1203, 1288, 1999...“

Слушах ужасните цифри и започвах да се потя. При степен на опасност над 300, сигурността на модула не е гарантирана, над 500 – просто няма никаква сигурност. Надявах се, че палойците ще намерят начин да ме изтеглят, пък дори и това да ми коства солидна глоба. Но вместо това, последните думи, които чух от далечната Операторска суборбита бяха:

„Долавям зловещи вибрации, убийствени трептения... препоръчителна е тотална изолация на Зона Q!“

Това беше. Мониторът угасна и ние с Мортимър останахме съвсем сами. Въздъхнах и включих сензора на Системният блок, за да разбера какво точно имаше предвид палоеца преди малко. Наистина, долавяха се вибрации, наистина – доста противни. В началото не можех да разбера произходът им, но като пресметнах крайните експоненти, разбрах, че това са звукови вълни. Вибрации от някаква музика или танц. Докато настройвах сензора, Мортимър се скапа окончателно. Попитах го как е, но той не ми отговори, беше замръзнал в единият край на клетката си и не мигаше. Явно най-тежката ми тревога се бе превърнала в реалност. Всичко, което виждах и усещах, говореше за липса на всякаква мозъчна активност у клетият хамстер. А причината за това, можеше да бъде само една – в момента, зуански мравки разкъсваха Мортимър на парчета.

Модулът се рееше над някаква смотана планета, вибрациите ставаха все по-силни и плътни и изглежда идваха точно от там. Но сега не мислех за тях – търсех трескаво Пси-лампата, за да разбера какво точно е станало, докато съм бил с Озила. Нямаше я под клетката на хамстера, нямаше я даже и в Командният отсек, намерих я там, където я бях поставил още в началото на пътуването ни. Недокосвана. Предназначението на зуанските мравки е да унищожават ненужната информация, подтикнати от регулираното излъчване Пси. Понякога, лекарите лекуват с тях пациенти, които имат проблем със забравянето. Селекционират се изкуствено и има контрол върху притежаването им. Грабнах лампата и побягнах към предната част на модула. Намерих Мортимър почти озъбен, с празен поглед и струйка слюнка по левият край на муцунката му. Какво ставаше, Пси-лампата през цялото време е била изключена, по дяволите! Вибрациите вече бяха започнали да се оформят като звук. Бум – та-та, бум – та-та, бум – та-та, които не го е преживял, едва ли може да си го представи. В главата ми нещо започна да прещраква и побързах да променя настройката на сензора, така че да не усещам повече убийствените трептения. Но те не спряха. Промъкваха се през сонарната антена, лазеха по корпуса, лижеха стъклото ми, като невидими пламъци. Въпреки започналото главоболие, трябваше да проверя какво става с проклетата лампа, за да спася Мортимър. Лампата видимо не даваше признаци на живот, но явно имаше нещо. Ако при скокът във времето бе получила някакъв дефект, трябваше да я включа и да изолирам моментално активната й част. Сега съжалявам, че тогава го направих, но нима съм имал друг избор? Щом включих лампата, се случи най-лошото.

Тя зажужа и въпреки усилията ми да дезактивирам генерирането на лъчите Пси, жужеше все по-високо и по-силно. Накрая се изкашля и влезе в резонанс с вибрациите от планетата, над която кръжахме. Жестокото прозрение ме зашемети, като голям амонячен шейк рано сутрин. Вибрациите на планетата, всъщност бяха звуков образ на Пси-лъчите. Ето защо зуанските мравки са се нахвърлили върху Мортимър! А сега, поставени в резонанс от лампата и звукът Бум – та-та, те започваха да мутират пред очите ми и за няколко секунди станаха огромни, мазни чудовища.

Ето защо загубих тази партия. Опитах се да спра лампата и да сметна най-кратката траектория за излизане от това проклето хронотресавище, но вместо това, нападнат от мравките, започнах да се замислям дори и върху такива елементарни задачи, като мултиплицирането на подходяща логаритмична зависимост в някое двайсет и няколко разрядно следствие. Да изяждат мисълта ти е смъртностудено занимание, в древността се е случвало само на компютрите. Нямаше кой да управлява модула, а аз се смеех ли, смеех. Беше ми някак мъгляво и страшно, но кой знае защо се смеех, като пълен идиот. Ами да, така стана всичко – модулът сигурно е кръжал над ужасната планета в Зона Q, кръжал е безпомощно, докато най-накрая се е приближил достатъчно, за да влезе в нейната орбита. Последното нещо, което си спомням от Командната кабина, беше че гоня парченце от киберморкова по пода с олигофренски смях, а по-голямата от зуанските мравки пикаеше направо върху главата ми.

Събудих се в някаква джунгла. За щастие, при падането свирепите зуански зверове се бяха разпукали като гнойни циреи, но радостта ми не бе пълна, защото чувах ясно силни гласове и отново онзи, ужасният звук. Ако бях със всичкият си, сигурно щях да умра на място, но тъй като мравките изгризаха мислите ми, вече не ми пукаше особено. Останах само с критичните шест процента, които включваха генетичната памет, инстинктите и малко спомени. Запромъквах се из зеленищата, за да потърся Мортимър. Видях го на края на гората и се приближих до него. Но не можах да го заговоря, защото някъде отгоре една гигантска зуанска женска с открити почти до горе долни пипала, докато се поклащаше в ритъмът на гнусният звук, изведнъж ни видя, изпищя нещо и побягна. Блесна светлина и Мортимър, геният на телепатията сред хамстерите, или по-скоро обикновеният гризач, който бе останал от него след мозъчното убийство, побягна, грабвайки пътьом една мръсна троха в устата си.

Не знаех, че зуанските мравки могат да говорят, нито пък че ги има някъде във Вселената в естествен вид, но какво значение имаше всичко това сега? Никога нямаше да мога да поправя модула, не и с тази безмозъчна глава и настина, ако бях се спасил навреме, днес щеше да е най-щастливият ден от живота ми. Съвсем несъзнателно, внезапно изпитах желание да се скрия от светлината и се стрелнах в най-близката канализационна шахта. И тъкмо навреме, защото огромната зуанка ме замери с поставката на долното си пипало, в разрез със всички галактически конвенции за опазване на живота на видовете и отново изкрещя: „Уу, гледай тая тлъста гадина, как бързо пълзи!“. Не разбрах какво точно има предвид, но в канала намерих нещо наистина интересно. Оказва се, че дори и тук, на такава вражеска територия има наши братя! Вярно е, че са още твърде далеч от цивилизацията (и как не, с тези зуански мутанти наоколо...), но с малко повече късмет, някоя нощ, ако сънувам Озила, мога да я помоля да ме подсети за една формула. Сигурен съм, че разбиването на зуанските мравки беше нещо съвсем елементарно, просто в момента съм толкова тъп, че едва запомням имената на всички братя и сестри от тази мизерна планета. Но ако моята любима ми прошепне нещичко...бих се потрудил малко, за да направя един ден това място истински вълшебен рай за нашият меден месец! Това му е хубавото на четиризмерният шах – понякога Офицерът е толкова упорит, че става почти невидим...

 

 

28.5.2003 г. 19:21:04

 


напред горе назад Обратно към: [Мирко Бръмбаров][СЛОВОТО]

 

© Мирко Бръмбаров. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух