напред назад Обратно към: [Мирко Бръмбаров][СЛОВОТО]



Тихата вишнева песен


 

1. 

Време беше любимата игра да започне. Тежките пердета поклащаха сатенените си кореми, оцветени в турскосиньо и зелено, пред мътното стъкло на прозореца, а двата шнура отстрани едва докосваха с разкошните си пискюли пода, надменно висейки на милиметри от червеният килим. Таваните бяха високи и мрачни, изливаха сенки надолу по стените въпреки големият стъклен полилей, който светеше тук дори и през деня. Може би защото стаената в него светлина никога не излизаше навън докрай, а оставаше само неизпълнено обещание. Всички висулки приличаха на Стела на една огромна капка, леден къс, процедил се като сталактит от процеп в сенките и замръзнал така в безвремието. Горната част на прозореца бе отворена и ветрецът успяваше с края на пръстите си да докосне стъкълцата и да ги накара да се събудят. Стела се размърда, все така взряна в затворената светлина, стана и оправи синята си рокля. Приближи се до масата и протегна ръка към главата на грифона, с която се отваряше чекмеджето. Какво ли не би дал той, за да забие иглестите си зъби в тази бяла длан, но се овладя, остана спокоен и ням, с тихата си полирана усмивка. Вътре, разпилени лежаха фигурите. Тя започна да ги вади една по една, като внимателно ги редеше върху масата. Всички имаха корони, не само Царицата. Нейната, разбира се, беше най-пищна — върхът й представляваше шестоъгълна тераса, оградена с фина сребърна дантела, завършваща отгоре с перли. Руса коса се спускаше надолу върху небесносинята й рокля, а в лявата си ръка Царицата държеше къс, остър меч. Стела я вдигна до очите си и прокара пръст по върха на короната. Винаги нея слагаше първа на дъската. Всички имаха корони, дори и Пешките — като зверчета от едно котило. Заставаха една до друга, в началото нестройно, сред глъч и смехове, но бяха готови всеки един момент да образуват идеална редица. Не се чувстваха самотни, въпреки че квадратите бяха доста големи. Последен дойде Царят — с черен фрак и пурпурно наметало.

След като всичко беше готово, Стела отново седна, но вече можеше да помисли и за украсата. Бе започнала да става нетърпелива — преглъщаше нервно и поглеждаше към бюфета. Там, зад ореховите вратички, имаше прекрасни неща, украшения, пред които тя затаяваше дъх. Бледорозови рози, малки прасенца, сърца и пеперуди, една цяла градинка със арки и часовникова кула по средата, на върха на която имаше жълта камбана. Бе сигурна, че Станислав няма да закъснее, но все пак, по-добре беше да го изчака. Много по-добре е, когато двамата поставяха украсата. Последната игра завърши преди четири дни и днес бе първият ден, в който можеха да играят отново. Всеки от тях трябваше да даде съгласието си за нова игра, но можеше да поиска това да стане и след седмица или две — едното правило изискваше да са минали три пълни дни от края на предишната игра. Понякога дългогодишните играчи наистина удължаваха срока между партиите до няколко седмици, но Стела и Станислав бяха прекалено млади — просто не можеха да чакат толкова. И двамата винаги посочваха четвъртият ден, защото това беше другото правило. При определяне на денят за следващата партия важеше анонса на онзи играч, чийто срок беше по-отдалечен във времето. Анонсирането беше еднократно и необратимо. “Затова — помисли си Стела — истинско щастие е, че и двамата имаме такъв апетит за игра”. Тя постави хладни длани върху бузите си и затвори очи. Още малко търпение. Внезапно скочи и изтича към огледалото. Там взе някакво шишенце от масичката под него, отвори го и отцеди няколко капки върху гърдите си. Отмятайки назад тежката си руса плитка, Стела се втурна обратно към креслото и погледна часовникът над бюфета, който сочеше точно два. От коридора се чуха стъпки.

Преди много години, в малко село, живяла една жена на име Касир. Дълго време не можела да има деца и постоянно сънувала един и същ сън — как сутрин става, отива на полето, върви дълго, дълго и стига до едно дръвче. Дръвчето било вишна, но тъй слаба и немощна, че в рехавите й клонки нямало нито един плод. Тогава жената отивала до близкото поточе и с шепи носела вода, за да полее вишната. Водата обаче, въпреки цялото внимание на жената, винаги някак си изтичала между пръстите й, така че щом поднасяла ръце към полуживото дръвче, от тях си отцеждали само няколко капки.

Минало много време, но веднъж, една пролет, като ходела по полето, Касир наистина видяла дръвче. Не си спомняла някога да е виждала нещо в полето и затова се затичала нататък. Дръвчето било вишна, а клонките му приличали повече на съчки. Наоколо, разбира се, поточе нямало, но тя решила да се върне обратно и да донесе стомна с вода от кладенеца в двора си, за да го полее. Докато крачела замаяна обратно, все я глождел страхът, че после няма да може да намери мястото. Затова, често спирала и се обръщала назад, мъчейки се да запомни всичко по пътя. Като се върнала задъхана със стомничката, всичко си било пак там, сякаш винаги го е имало. Тогава тя, разплакана, коленичила до вишната и започнала да я полива, но не направо, а в някакво непонятно умиление, първо миела внимателно ствола на дръвчето. Над главата й студеният вятър тревожел тъничките клони, мартенските облаци бързо прекосявали ниското небе, а на нея не й се искало водата да свършва така изведнъж, както в съня. Започнала да идва всеки ден, след време дървото се покрило със зелени плодове и вече не изглеждало тъй жалко. Малко след това, точно когато вишните започнали да розовеят, срещнала на връщане от полето един човек с червеникава коса. Той погледнал вишната, погледнал и нея и се усмихнал. После измъкнал от дрехите си голяма кесия и извадил отвътре една сребърна монета. Подал я на жената и казал:

— Не идвай повече тук, вземи монетата, свари я и изпий водата.

Тя искала да каже нещо, но не могла да откъсне поглед от кесията на червенокосия. Не била пълна, но като че ли монетите вътре мърдали, пъплели, увивали се една в друга. ” Сигурно затова кесията е толкова голяма — да не избягат...” — помислила си жената и най-сетне откъснала очи от кожената торбичка, за да погледне към това, което й подавал непознатият. Посегнала и взела, като насън, зеленясалото сребро.

— Какво ще стане с мен после? — изпъшкала Касир.

— Мисли за това, което ще стане с теб сега! — отговорил мъжът и си тръгнал...

Вратата се отвори и влезе Станислав — блед, с разкопчана риза, нетърпелив. Усмихна се на Стела и приближи второто чекмедже. Там също чакаше грифон, но без да се усмихва — нямаше защо да го прави. Фигурите започнаха да изплуват една по една от виолетовото дъно и щом бяха подредени по местата си, Станислав застана до креслото на партньорката си и й подаде ръка. Тя се изправи, лицата им се доближиха и между тях нямаше друго освен нетърпение. Чувстваха се така леки, безплътни, сякаш само сладостната топка на очакването, свила се под гърдите им, ги задържаше да не се отлепят от земята и да полетят. Колко прекрасно е да играеш! Отидоха до бюфета все така хванати за ръце и започнаха да вадят украсата. Пръво по-малките неща — малките шоли с розите, прасенцата и червените пеперуди. Стела нежно поемаше в дланите си различните творения и ги пренасяше към масата. Започна да украсява първо Пешките — поставяше внимателно крачето на всяка купичка в короните им и после отново поставяше фигурата на мястото й. Имаше толкова красиви неща, на няколко пъти сменяше една украса с друга, защото единственото което искаше, бе фигурите на Станислав да са прекрасни. Той също не изоставаше — обикаляше масата трескаво, напрегнато, погълнат от издигащото се великолепие — поставяше своята украса върху нейните фигури. Когато всичко бе готово, те почти задъхани седнаха един срещу друг и притихнаха, сякаш в очакване на някакъв последен знак, че играта може да започне. А играта, както винаги, започваше с леко замайване. Дъската мълчеше като грифон, а пръстите на вятъра съвсем тихо се откъснаха от висулките над главите им и те потънаха отново в стъкленото си спокойствие. Стела взе Коктейла от шунка, който стоеше точно в средата, на d2, премести го две полета напред и вдигна поглед към Станислав. Той имаше тъжна, чуплива коса и сенки около очите. Черните кичури, падащи над бялата му риза, разтапяха сърцето й до светла безпомощност. Днес започваше шейсет и първата им партия и Стела си помисли, че никога няма да се насити да го гледа. Понякога имаше чувството, че тя е направила и тази украса.

Така й казал тогава Учителят, защото такова било учението му. Някои си мислели, че се е обесил, други вярвали, че още много отдавна самият Пилат наредил да бъде убит, но истината била, че той бил жив. Обикалял неуморно, навред разпръсквал сребърните си монети, а те все не свършвали. Богат бил Учителят и нямало в него никаква алчност — на всеки с готовност давал утеха. И защо не — чудотворното сребро никога не свършвало — две монети да има в торбата, оплитали се една в друга, отърквали се, облизвали се взаимно, безпощадно и неуморно, и на другата сутрин били вече двайсет. Затова Учителят бил щедър и давал — кой би могъл сам да носи такъв товар?

Щом се прибрала вкъщи, Касир се захванала с домашната си работа, като нищо да не е било и понеже щом свършила, й се сторило още рано, седнала на двора да рони царевица. Дошъл здрачът, а после и вечерта, а тя все така продължавала да рони. Пръстите й били почти разкървавени, когато най-сетне решила да се прибира, за да спи. Духнала свещта, легнала и стиснала очи. Тъкмо когато щяла да заспи обаче, нещо я прерязало в корема, тя скочила, трескаво разпалила позадрямалото огнище и сложила отгоре малкото гърне с вода. Като кипнала водата, хвърлила вътре монетата без да гледа, но дори парата не успяла да стопли пламналите й допреди малко, подпухнали пръсти. Изпила по-късно мътната вода и заспала.

На сутринта валял дъжд, затова нямало нужда да ходи при дървото. Валяло и на следващият и на по-следващият ден, дъждът спрял чак след седмица. Преди хората, които срещала по пътя си, често я питали как е вишната. Как да е? — мислела си жената —...Никак... Докато гледала как последните дъждовни капки се оттичали от клюмналите божури в градината, тя дори не била сигурна има ли на света нещо друго освен тях, имало ли е въобще вишна. Пък и вече никой нищо не питал...

На другата годна Касир родила момченце, но със слепени пръсти на ръцете, като лопатка. На върха на дългата длан израстнал един единствен голям, сърповиден нокът.

Станислав се надвеси над дъската, вдигна Филето от патица с портокал от b8 и го премести на c6. Месото беше златисто, сочно и лежеше върху канапе от голяма печурка. Около него, в разтегната спирала, се увиваше портокалът. Изборът на Стела бе съвършен, както и съвършен бе устремът на Коня, тръгнал напред. Последва бърза размяна на четири Пешки — Станислав загуби едно Прасенце от щвейцарско сирене в Бисквитено камионче и нещо, което накара Стела да ахне и да плесне с ръце — Червената доматена пеперуда, кацнала в отворен Лотос от извара. Може би затова, почти не забеляза, как от армията й изчезнаха Лимоненото слънце, покрито с рибки и Хлебното дърво, посадено в яйца от пъдпъдъци. Еуфорията бе в разгара си, но и двамата знаеха, че точно сега трябва да внимават най-много. Вкусът на малката победа беше сладък, но опасен. Нужна е стратегия — опитваше се да мисли Станислав, но стратегията не можеше да залее Стела — оттичаше се по русата плитка, по нейните сиви очи, по синята рокля и я оставяше недокосната. Белите й зъби пробляснаха в малинова усмивка. Станислав атакуваше отдясно, но продължаваше, като в унес, да губи фигури. Не бива да я гледам, не бива да я гледам — как можа да остави Офицерът си там? Дано онзи Омар не го забележи с малките си черни очички. Или пък да го надуши с големите си червени мустаци. Трябва да направя нещо, за да не усещам и този парфюм...да се дръпна назад...

Позицията беше добра за Стела, предлагаше изобилие от решения и възможности. Трябваше само да избира. Ладия от Пушена сьомга, или Пилешко бутче в зелена салата? Може би победата е близо, плува, като пъстърва по дъното на високопланинско езеро, вижда се така хубаво в бистрата вода, само трябва да се пресегнеш и да я вземеш. Спокойствие — ето какво е нужно. Докато посягаш — да си спокоен така, все едно е вече в ръцете ти. Как трябва да извадиш пъстървата? С ръка? С въдица? С мрежа? Може би с копие, или взрив? Когато имаш такова изобилие от оръжия, цялото езеро е твое, не само рибката. И малката лодка, и тишината на околните хълмове... И той, разбира се, с тази бяла риза, размахващ ръце на отсрещният бряг... Всъщност, Пъстървата не бе дори и нейна — тя бе на оръжията, а те — като диви коне — никога не можеха да бъдат опитомени докрай.

Омарът погледна Станислав, и внезапно впи острите си щипки в Пилешкото бутче. Докато още го гледаше, гъст, кехлибарено-прозрачен сок започна да се стича надолу, към зелената салата.

...Аз, така или иначе съм свършена... — мислела си Касир, докато един ден се връщала вкъщи с едно тасче пясък. Ходела често до рекичката за пясък, понеже това било единственото нещо, с което синът й можел да играе. Така го намерила и като отворила портичката — да седи под стряхата на едно чердженце и да играе с пясък. Приближила се и оставила до него тасчето. Детето й се усмихнало и продължило да загребва и да тупка с ръчички отгоре, по тъжните песъчинки. Тя се измила набързо и хукнала навън. Тръгнала към полето, но като излязла на открито, като че ли все не можела да намери пътя, защото вишната не се виждала никъде. Спомнила си първият път и дори се засмяла — защото сега, колкото и да търсела, дръвчето, разбира се, го нямало. Нямало я и онази едничка вишна, заради която Касир била тръгнала, забравяйки, че не бива да мисли за онова, което е било или ще бъде. Затова, като се прибрала и извадила гърнето, не се учудила въобще, когато на дъното му видяла, полузалепена за глината, сребърната монета. Сипала отново вода вътре, кипнала я и когато след време прегърнала сина си и двамата пили от нея, тя била бистра, като планинско езеро. Сънувала, че се е удавила в това езеро — било много приятно — лежала по гръб на сребърно дъно и гледала слънцето през прозрачната вода. Тишината образувала съвсем леки вълнички, а две пъстърви я милвали по лицето с телата си.

Офицерът бе разкъсан и погълнат почти веднага — за ужас на Маслинените гребци от Ладията. Стела напредваше като лавина и армията на Станислав, вместо да я спре, я дърпаше напред. На бойното поле стана страшно — част от Офицерската зелена ризница лежеше захвърлена до остатъците от гривата на Филето с портокал, а наоколо не спираше да се плиска бульонената кръв на поразените от меча на Царицата пехотинци от е4 и f3. Те бяха близнаци — късо подстригани лодкари сред кръгли, гъсти езера с морковени лилии и острови от фин магданоз — близнаци от картофи, стъпили на своите оризови лодки. Загинаха почти едновременно и части от телата им се виждаха между лилиите, сякаш все още се бояха да потънат и да изчезнат съвсем.

Изненадата дойде отдясно. Пелената на тежкият тътен, която покриваше армиите, изведнъж се сви, като настръхнала котка и се превърна в истерична суматоха. Царицата се обърна задъхана и малко от тежкото, тъмно вино, което носеше в кристал върху короната си, обля бялата й шия. За миг, оглушала от трясъците, й се стори че всичко е тихо, но следващото нещо което чу, бе кански писък. Гласът секна за малко, но после продължи — по-дрезгав и още по-уплашен. Така можеше да пищи някой, който е прикован и нищо друго не му остава. Оттук не виждаше много добре, но знаеше, че Офицерите и Топовете не пищят, а умират с рев. Или безмълвно — както Пешките. Опита се да се втурне натам, към Копривеният Кентавър, който поклащаше леко червеният си боздуган. Или поне да изпрати Омара за другото Пилешко бутче, посягащо към лъкът си. Бяха прекалено далече.

Все още тетивата не бе опъната, но лъкът и стрелата на Офицера бяха вдигнати. Затова Царят пищеше — полазен от страх, усещащ, полепналата по остриетата срещу му Тъмнина.

 

2. 

Станислав вдигна глава и първото нещо, което забеляза бе едно зрънце ориз, залепено точно под деколтето на Стела. Това го разяри, но успя дя се сдържи и вдигна с трепереща ръка Офицерът си. Не бе успял да вземе много фигури, не и колкото нея. Навсякъде разруха — липсваха му Кон, Офицер, Царицата с Бялата шоколадена змия и шест Пешки. Ето това не бе могъл да разбере никога — защо и Близнаците? Но тъй като бе играч, разбираше всъщност, че варварската стратегия често води до успех. За Стела всичко беше ясно — тя безогледно унищожаваше това, което можеше да бъде унищожено и то на всяка цена. За нея бе важно да вземе Фигура, колкото по-бързо — толкова по-добре. Стела беше като вълк в кошарата — искаше да опръска дори небето с кръв. Такива бяха и зъбите й — равни, бели и щастливи. Нямаше угризения, нито обвинения. Как би могъл да обвиниш някой, който не е ял от три дни? Защото такава беше играта — да утоляваш глада си само докато печелиш. Той беше друг хищник, можеше да чака почти до смърт и тогава изведнъж, за секунди, да изтръгне сърцето на жертвата си. Вече можеше да гледа Стела спокойно — вместо замайващият парфюм, сега Станислав усещаше десетки други аромати. Постави Офицерът на четвъртото бяло поле по левия диагонал и обяви шах. Победителят в играта получаваше пода.

Стела взе бялата кърпа, сгъната отстрани на дъската и избърса ръцете си. Храната беше прекрасна, но за съжаление твърде малко. Не бе успяла да се засити, украшенията по фигурите по-скоро предизвикваха апетита и го правеха звънтящ и шумен, вместо да го потушат. Захвърли на килима оглозганият скелет на Офицера със зелената салата и се огледа. Бяха й останали само двете езерца на Близнаците, нищо друго. Ако успееше да вземе онази Ладия от Пушена сьомга... Животът е един постоянен глад, помисли си Стела и въздъхна. Станислав изглеждаше тъжен, но тя щеше да се погрижи за това после. После имаха на разположение цели три дни. Разбира се, че щеше да го нахрани — беше мечтала за това толкова много пъти — хапка по хапка, със собствените си ръце. Кой би оставил гладен любимият човек? Победителят получаваше всичко! А сега не беше нужно да оставя езерцата да изстинат — нямаше никаква полза от това. Поднесе едното до устните си и загледана в десетките перли, които образуваше светлината от полилея по повърхността на бульона, започна да пие. Тъкмо преглъщаше и лилиите, когато се чу звън. Тя рязко остави мъртвият пехотинец и погледна дъската. Звукът идваше от върха на квадратната камбанария върху Царската корона. Всичко наоколо бе неподвижно, само Голямата Кашкавалена Камбана бавно се люлееше и разпръскваше жълтата си тревога навсякъде. Едно фиде, или може би водорасло се бе залепило в края на устните на Стела. Тя го облиза, и се наведе напред. Царят беше в опасност. Заплашваше го Бял Пилешки бут с лък и стрела, а Копривен Кентавър пазеше Офицера с боздуган от репичка. Царят трепереше под наметалото си от стафиди, защото сега, въпреки всеобщата тревога, никой от неговите воини не можеше да му помогне. Никой не можеше да го скрие с тялото си от острата стрела на Пилешкото Бутче, оставаше му само да бяга назад. За Стела имаше едно свободно поле и никакъв избор. Спокойствието й се бе превърнало в бистър, измамно плитък сън. Затова и си бе въобразила, че Станислав само доиграва. Оттук нататък предстоеше мат в три хода. Всичко пропадна... така искаше да го нахрани, да седи в скута му и да му дава парченца от Проклетият Пилешки Бут в устата, искаше да го милва и да го целува, после да му даде да пие от Виното на Царицата, после пак да го гали и да го притиска към себе си... Как никога не можа да го разбере? Сълзи напълниха очите й.

Първоначално Учителят бил преследван и гонен, но с времето тези, на които той раздавал среброто си станали толкова много, че вече нямало кой да го преследва. Всичко, което искали хората били монетите. Много от тях използвали отварата за да се овободят от болката, а най-бедните, когато нямали какво да ядат, можели да я използват и вместо храна. На повечето желанията се сбъдвали, но после огънят ставал още по-страшен и само водата от монетите можела да го угаси временно, да накара гладните и жадните да си припомнят, че няма преди и после. Търсели спасение един от друг, но никой не давал просто така монетата си някому, защото много добре знаел, че и на него никой не би дал. А Учителят кротко, с блага усмивка давал на всички. Тълпи от хора с безумни погледи вървели след него и го чакали да спре, да поседне на някой камък и да развърже полека кожената си кесия. Понеже вече бил много стар, намерил си верни помощници, които да разнасят среброто и там, където още не било достигнало. Малко преди да умре, навсякъде имало негови Ученици, които раздавали и разпределяли монетите. Учителят умрял в съвършен покой, несмущаван от никого в един върбов заслон, близо до река Йордан.

Лошото било, че след смъртта му сребърните монети в кесията спрели да мърдат. Учениците му я разпрали на дванайсет парчета и всеки взел за себе си по едно, за да ушие своя. Кесиите станали малки, но пък се случило чудо — макар и много слабо, в някои от тях монетите помръднали и отново оживяли. 

Станислав потръпна и се изправи победоносно. Не бе докосвал храна от три дни, не бе докоснал нищо и сега, от началото на играта. Можеше да издържи още три дни, можеше да издържи още колкото е необходимо, докато Стела огладнее и се усмихне отново! Тогава щеше да завърже очите й с бялата кърпа и да започне да я храни. Бавно, нежно — тя бе самото съвършенство. Толкова я обичаше, че удоволствието да й предлага любимият Шоколад или Ягодов сироп за него бе несравнимо с нищо. Толкова я обичаше, че можеше дори да спре да диша, щом лицето му бе до нейното. Да изпълнява всяко нейно желание, преди още да го е назовала дори в ума си. Защото той знаеше отлично какво обичат тези устни, тази шия, тези бели зъби...Офицер на f7 — тя плачеше над един титан, вдигнал над главата си цяла планина от гъши пастет. Но и Топът, и всички останали вече бяха безполезни. Стела премести Царят си едно поле вляво, облегна се назад и затвори очи. Последният ход принадлежеше на Станислав. Настъпи тишина, и в тази тишина вратата проскърца и се отвори.

 

3. 

В стаята влезе човек на около педесет, с черен шлифер и тъмносиньо таке. Ходеше леко приведен и стъпваше тихо с меките си черни обувки. Ръцете му бяха много бели, с добре изрязани нокти. Затвори внимателно вратата след себе си и бавно се отправи към прозореца. Загледа се разсеяно в акацията вън, а после се обърна към игралната дъска и се усмихна. Стела и Станислав въобще не го бяха забелязали — тя седеше все така облегната назад със затворени очи, а той — втренчен страховито в дъската. Оставаше му да направи един ход и да стане победител. Победителят получаваше всичко. Станислав бе забил поглед в тялото на Топа, което Стела бе намокрила със сълзите си преди малко. Протегна ръка и го взе. Тук ли бе останала Стела? В перфектното оръжие, в тъмната сила, която го събуждаше? Затвори очи и вдъхна дълбоко. Опита се да долови ароматът на сълзите, ароматът на поражението, но усети само мирис на гъши пастет. Не бе учудващо — завършваше шейсет и първата партия и изведнъж така му се зави свят, че всички фигури заплуваха пред очите му. Вгледа се в дъската и взе коня, вместо офицера. Беше съвсем същото. Боздуган или Стрела — царят щеше да умре. Стела чу поставянето на фигурата и отвори очи. Победата бе негова. Но докато гледаха мъртвият си Цар, неземно красивите сиви очи видяха и това, което Станислав държеше в лявата си ръка. Въпреки, че не я лъжеха, Стела все още не можеше да им повярва съвсем, защото ако това, което той държеше, стоеше на мястото си, Кентавъра щеше да бъде убит мигновенно. Но Топът не стоеше на мястото си, ето защо Станислав избра Коня пред Офицера. Нямаше как да види Титана — вместо на дъската, фигурата беше пред лицето му. Сега просто трябвяше да го остави там, откъдето го бе взел и играта да продължи.

— Не бива така. — проговори човекът до пердето.

Стела и Станислав стояха като вкаменени, полилеят не мърдаше, дори езикът на грифона замръзна неподвижен.

— Не бива... — повтори онзи, със същият глас и същият тон, все така леко усмихнат. — Но признавам, че украшенията наистина са много добри, въпреки че може би само едно нещо липсва. Междудругото, вярно ли е, че приготвяш всичко съвсем сам? — веждите на новодошлия бяха повдигнати леко и той гледаше с интерес. 

Вместо отговор, изпод ръба на масата се показаха две червени очи. Погледът им бе остър и зъл, в стаята замириса на електричество.

— Да, аз съм Говачът — простърга след малко гласът на червеноокият. — А ти кой си?

— Юда. — свали такето си непознатият все така загадъчно усмихнат — Юда Герасимов. Всъщност ти не ме познаваш, обикновено не излизам, но днес времето е толкова... пролетно!  Обикновено изпращам при клиентите някой от моите пласьори. Днес обаче, реших да се поразходя.

— Юда... — простена Готвачът и присви червените си очи. — Шефът на пласьорите...

— Точно така — кимна онзи с черният шлифер — освен това ти нося поръчката. Ти си един от най-редовните ми клиенти!

Стела падна с отворени очи напред, като отсечена, и Пушената сьомга се размаза по полуголите й, обли гърди. Тежката руса плитка пък се натопи в Сосът от гъби върху главата на един пехотинец. Станислав зарови глава в планината от Гъши пастет и помръдна конвулсивно с рамене. Готвачът се изправи и извади огромните си, космати ръце от гърбовете на двамата. Беше много по-висок от Юда, беше огромен в сравнение с Юда, главата му почти стигаше полилея. Носеше тесни панталони от синя коприна с червен колан отгоре. От кръста нагоре беше гол.

— Давай монетата и се махай! — каза Готвачът през зъби и протегна напуканата си, черна длан. 

— Не бързай толкова... — тихо отвърна Юда Герасимов, а усмивката бе изчезнала от лицето му. — Цената вече не е същата, а освен това днес е празник.

— Давай монетата и се махай, мръсно изчадие,... Юда...! — с изцъклени очи изкрещя Готвачът с все сила. От крясъкът му, грифоните се превърнаха във въглени.

— Върни се незабавно, казах ти, че не бива да постъпваш така — благата усмивка отново се бе върнала, а мъжът поглаждаше с ръка гладко обръснатото си лице. Погледът му сочеше дъската.

— Никой не ми заповядва, никой, никой! – Готвачът ревеше ужасно, извън себе си от бяс,  яростта бе направила очите му почти бели. Докато подскачаше, рогцата му закачаха висулките на полилея и те прозвъняваха глухо и тревожно. Юда Герасимов го гледа известно време, после поклати глава и тръгна към вратата. Когато хвана дръжката и я натисна надолу, Готвачът утихна:

— Какво искаш? — изхриптя гласът му някъде много от далеч. Юда се обърна и видя онзи да клечи под прозореца — бе раздрал с ноктите си завесите и трепереше увит в тях, с безумен, припламващ поглед.

— Да се върнеш — така ще е честно. Победата принадлежеше на Станислав, защо го подлъга?  Той заслужава да бъде щастлив, като всеки човек. — Юда отмести погледа си към масата.

Косматият Готвач потръпна. Шефът на пласьорите знаеше, че иска почти невъзможното, защото в тази игра печелеше винаги онзи, който приготвяше Украсата върху оръжията, но гледката на отпуснатата, сякаш прекършена Стела и захлупеният върху пастета Станислав му се струваше извънредно тъжна. Пък и днес бе толкова пролетно, празнично! Още преди векове, Учителят бе завещал, че най-важното нещо на света е да се изпълняват желанията на хората. Все пак можеше да принуди този неудачник там да изпълни волята му! Без неговата монета той не можеше да готви, защото не можеше да си купи дори продуктите. Какво друго би предложил в магазина вместо нея? Продавач и селекционер на тези продукти бе Юда Евлогиев. Може би щеше да мами играчите с фалшива Украса? Абсурд. Всички те бяха изключително чувствителни и не случайно — желаещите да станат играчи се набираха и определяха от Юда Петров. Без монета нямаше игра. Ето защо, шефът на пласьорите беше напълно спокоен.

Готвачът стана и се облегна на масата. Взе Топа от ръката на мъртвия и го постави на мястото му. Грозните му и страшни ръце трепереха, докато ги забиваше бавно в гърбовете на Стела и Станислав, затова и първото нещо което направиха те, бе да се разтреперят. После станаха полека и се озоваха пред края на партията си. Станислав не се поколеба и обяви мат с Офицера си. Погледна Стела, омазаната й в пушена риба рокля, накиснатата й в мазен сос коса и лицето, покрито с остатъци от панирани чушки и разбра най-после, какво означава означава щастието. Всичките шейсет и една партии досега бяха завършвали с реми и никой от тях не бе имал възможността да излезе поне на милиметър извън мечтите си. Но сега чудото стана! Станислав се изправи и въпреки пастетът, стичащ се по шията и гърдите му се хвърли да прегръща любимата си. Когато я притисна до себе си, тъмно червено вино се разля между телата им, но гледката на надигащите й се гърди опръскани с вино го влуди още повече и той не я пусна, въпреки че тя потръпна от студените капки. Никога не би я пуснал — всичко можеше да се развали само за миг. Той бе Победителят — и сега получаваше всичко! Най-сетне, той щеше да я храни! Взе я внимателно в скута си и зачака нейната усмивка.

Докато влюбените седяха прегърнати, Готвачът бе затворил червените си очи и хапеше устни. Навън камбаните звъняха и вълните на диханието им се преливаха една в друга, но той всеки момент очакваше да чуе спасителният звън. Юда Герасимов не се забави — бръкна в малката си кожена кесия, извади един сребърник и го хвърли на масата. Докато вървеше усмихнат към вратата, се замисли и спря. После се върна до треперещият Готвач, потупа го по лакътя, извади от кесията си още един сребърник и го търкулна до първия.

— Честно казано, очаквах да видя поне едно червено яйце... все пак, днес е празник — моят празник! — Юда кимна към гърчещият се великан — виждаш ли, как заради нетърпението си винаги забравяш по нещо?

Топлата, спокойна бащинска усмивка накара Готвача да поиска да умре мигновенно, но разбира се, това беше невъзможно, затова и той се усмихна. Време беше любимата игра да започне.

— Ето там — посочи с притворени очи бюфета — има цяла кошничка. Заповядай, вземи си!

Но Юда Герасимов не го чу, защото вече не беше в стаята, вече бе излязъл навън — весел, разгърден и щастлив, недокоснат от немилостта на камбаните, изливащи своята великденска ярост върху всичко живо. И как да не бъде щастлив, щом можеше да донесе щастие всекиму? Великден се излюпваше и пълнеше душата му с чисто сребро. Някъде далече, далече в полето имаше и една тъничка вишна, но звънът на нейната песен бе толкова тих, несребърен, че за нищо на света не би посмял дори да се доближи до хищните камбани. Юда примижа срещу априлското слънце, въздъхна все така бащински усмихнат и поклати глава. Такава си беше тя — пееше почти шепнешком — дори утрото не искаше да повдигне воалите на прозрачната си тишина от нея.

 


напред горе назад Обратно към: [Мирко Бръмбаров][СЛОВОТО]

 

© Мирко Бръмбаров. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух