напред назад Обратно към: [Ина Герджикова][СЛОВОТО]



Съдник


"Очите й са като пръст божий,
сочещ виновникът"

Маргарит Минков

 

Почти бях забравила, че има звезди над мен.

Почти бях забравила, че сърцето бие, за да обича.

Не мога да направя крачка без да ме притискат небето и земята.

Не мога да бъда, без да се насилвам да те забравя.

Очите ти са като пръст божий, сочещ виновникът - мен. Моите невидими вини и грешки, и не че са истински - ти ме съдиш за тях, а това е даже повече...

Почти бях забравила, че след нас във вените ми тече вина - за всичко, на което с докосване отнех цвета. И самота...

Очите ти ме обвиняваха, очите ти ме изгаряха, защото не може да ме погледне душа, белязана с умрели чувства.

Очите ти ме карат да плача, за всичко, което сгреших. Очите ти ме правят грешница, с грях към очакванията ми/ти, които погубих. С единствен грях, че те обичах. И направих толкова магии да те върна при мен...

Твоите очи... Моят прозорец към миналото. Моята клада.

Ти си моят съдник - не Господ, не хората, не постъпките и душата ми... Ти.

И сега ме наказваш във всяка минута твое мълчание и във всеки миг, в който те виждам непознат.

Очите ти изляха върху мен толкова думи, колкото приживе няма да мога да кажа. Колкото не успя да ми кажеш накрая. На края, на раздялата...

Очите ти ме осъдиха, убиха и забравиха.

А аз забравих пътя си обратно - и бягах, и бягах от тези очи...

От твоите очи. От моят съдник...

Твоите очи, които ме карат да се чувствам толкова сама...

Очите ти, които сочат виновникът...

 


напред горе назад Обратно към: [Ина Герджикова][СЛОВОТО]

 

© Ина Л. Герджикова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух