напред назад Обратно към: [Статии от списание "Везни"][Гео Милев][СЛОВОТО]



In memoriam Димчо Дебелянов


1

 

Далеч на юг - в онази тиха есенна вечер, сред пустинното бранно поле от безлюдие и безчувствени скали - когато в душата ми проникна мразният трепет на вестта, че Димчо Дебелянов е мъртъв - пред мене се разтвори едно кърваво и ужасено око с хладното безумие на един голям въпрос. Там долу, из помръкващите, вечерни долини, дойде до мене траурният спомен за покойния поет, по една стръмна пътека, от камък и червени тръне, която отвеждаше-бавно и страшно - към едно мъртво минало.

 

 

2

 

Димчо Дебелянов бе посечен в жертва на една голяма и страшна Химера. Безсмислената Химера Отечество.

 

 

3

 

Димчо Дебелянов беше пленник на голямата проблема Изкуство. И остана недовършен. Той не достигна онова, което дири.

И все пак: неговите скръбни строфи са ярки петна сред пространното безцветие на българската поезия. Димчо Дебелянов беше достатъчно силен, за да отрече традицията и да подири един нов път; свой път (той беше най-самобитният между младите български поети). Но този път остана недовършен.

 

 

4

 

Димчо Дебелянов беше пленник на страшната проблема Живот. Неговата невероятна съвест разбиваше живота на хиляди въпроси, които се сплитаха около душата му в нажежени и безизходни пръстени. Животът беше за него страданне, а страданнето - неговата поезия.

Димчо живееше един страшен живот на съвестта - в онази хлъзгава пътека, дето кракът се бои да стъпи - между волята и безумието.

 

 

5

 

Душата на Димча Дебелянов - това е неговата "разблудна царкиня", която се люшка между чудовищни подеми и падения в пищните зали и тъмните подземия на някакъв старинен дворец, забравен над брега на пустинното море, което, след толкова безумни нощи, бездушно мълчи:

 

- Мълчи, а светлий бряг застила черна тиня.

Назрели за греха, кънтят греховнн бездни,

витае трета нощ над водната пустиня

и блудна мрачина гаси венците звездни.

 

В "Легенда за разблудната царкиня" е отразена чрез символи една философия на литературната бохема, син на която беше сам Димчо Дебелянов - и онези, на които той прилича: Бодлер, Верлен.

Но Димчо Дебелянов не беше избистрен като "символически" поет, какъвто можеше и обещаваше да бъде; той нямаше пред себе си един определен художествен идеал, какъвто можеше и трябваше да има. Защото остана докрай стегнат в задушната черупка на тази тъмна страна, която убива своите поети; която отведе Димчо Дебелянов далеч към Струма, за да запечата в сърцата ни скръбното число 3 октомври 1916.

 


напред горе назад Обратно към: [Статии от списание "Везни"][Гео Милев][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух