напред назад Обратно към: [Литература в междувековието][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]



Новата българска поезия се завръща към сцена, глас и музика


Краят на ХХ век изправи литературата пред може би най-голямото предизвикателство след Гутенберговата революция — не само читателите намаляват, но и самото книжно тяло се разпилява в други носители на текста. Формата на книгата се разрушава. Електронните медии, Интернет, новите технологии предпоставят друг модел на общуване с литературата, проблематизират се основанията на печатната култура изобщо.

Разбира се, всяко възвестяване на „края на литературата“ досега се е оказвало прибързано. Литературата не умира, но със сигурност се трансформира. Променят се условията и начините за нейното правене и възприемане.

Безспорно днес литературата изживява криза на четенето. Това е специфична криза на техниките за среща с художествените текстове. Младата българска поезия като че ли първа реагира на предизвикателството. Все по-често авторите оставят книгите настрана и излизат на сцени, влизат в нощни клубове и звукозаписни студия. Иде нова устност на литературата — връщане към омировските и трубадурските й начала, когато стиховете са се изговаряли и пеели, когато са били действащи лица в спектакъла на съществуването.

Този процес беше предпоставен веднага след 1989 г. Още в началото на 90-те години литературната общност „Петък 13“ започна да прави своите „декадентски позорища“, на които с тънка ирония и остър сарказъм се прости с естетиката на соцреализма. Бойко Ламбовски, Мирела Иванова и останалите им сподвижници тогава прекрачиха от полиграфическото в спектакловото пространство, тръгнаха към пърформънса като към алтернатива на писаното слово.

През декември 1992 г. се състоя първата премиера на Авторския литературен театър (АЛТ) с показателното заглавие „Тела и текстове“. Програмата на събитието гласи: „Доминира Играта. Но не толкова Играта на характери и идеи, колкото Играта на текстове. Важен е прочитът на изговорения игрови жест, на словото в контекста на неговата артистична възпроизводимост.“ Посланието на АЛТ звучеше съвсем директно: Авторите сами трябва да играят (не да рецитират!) собствените си текстове. В рецензията си за „Тела и текстове“ поетесата Кристин Димитрова писа: „Важното в случая беше да се види, а не просто да се изслуша текста на спектакъла.“ По-късно в Авторския литературен театър се появиха спектакълът „Смъртта на кръга „Мисъл“, спиритичният сеанс „Живи и мъртви в българската поезия“, демонстрациите „Как ехото заглъхва“ и „Резерватът „Висящите градини на България“. В тях Бойко Пенчев, Георги Господинов, Йордан Ефтимов и моя милост викахме сенките на класиците на българската литература, пращахме Яворов на психоаналитик, пренаписвахме шедьоври и ги изпълнявахме като собствени произведения.

Сега вече поезията се пее от самите поети. Преди две години Ина Григорова (в момента водеща на tv-предаването „1002 нощи“) в мелодичен речитатив и в съпровод на китара и барабани изпълни стихове от втората си книга. Авторката и публиката се държаха като на концерт на попзвезда.

На литературно четене в Студентския дом през декември миналата година Стоил Рошкев, автор на стихосбирката „Ток“ (отличена с наградата за най-добър дебют през 1997 г.) в хип-хоп ритъм изпълни свое стихотворение като кавър-версия на култовото парче „Jump around“ на бандата „House of pain“. Студентът поет вече е записал този свой първи „сингъл“ на компактдиск и скоро се очаква тиражирането и разпространението му едновременно в музикалните магазини и в книжарниците. Заглавието е повече от емблематично — „Джойнт голям“.

Тази пролет Николай Павлов (също носител на наградата за дебютна стихосбирка, но през 1996 г.) обиколи Централна Европа с моноспектакъла си „Леки четива“. Младият поет игра собствените си текстове пред публика в Прага, Братислава, Виена и Будапеща, като показа впечатляващи актьорски качества. Поезията и иронията при него са сиамски близнаци и непрекъснатият обмен на значения между тях гарантира на текстовете му свеж контакт с публиката.

Тома Марков прави своите своеобразни блус-четения предимно в салона на „Сфумато“ и събира многобройна публика, която със сигурност е много повече от всички читатели на десет отпечатани стихосбирки.

През тази и миналата година няколко пъти в залите на „Сфумато“ и на Младежкия театър Мария Вирхов рецитираше в унес стиховете си, а около нея танцуваше истински балет от млади мъже. Всеки нормален феминист би й завидял.

Вероятно идва времето, когато книгата с поезия все повече ще се ползва като своеобразна „партитура“ или „либрето“, върху които ще бъдат правени импровизации, спектакли, песни, клипове. Чрез мнозина млади автори днес писателското тяло се опитва да не бъде тромаво, да не бъде „кабинетно“ или „изнежено“, а да възпита умението си да играе различни роли, чрез които влиза в комуникация с все по-малко четящата публика. Тази поезия възвръща изгубената си социалност — стреми се да бъде активен глас, който споделя и приобщава. И в същото време да казва: Ето ме! Това е поезия, която не държи толкова да бъде четена, тя иска да се гледа и да се слуша, да води директно към преживяване, без излишни посредници.

 

4 юли 2000 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Литература в междувековието][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

 

© Пламен Дойнов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух