напред назад Обратно към: [Литература в междувековието][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]



Как да се простим с неоавангарда и постмодернизма


Последното десетилетие на ХХ век за българската литература премина под гъстите сенки на неоавангарда и постмодернизма — две тенденции, които се развиха почти едновременно, компенсираха важни липси в българската словесност отпреди 1989 г. и доведоха до истинска революция в литературния език. След средата на 90-те обаче неоавангардът, а през последните година-две и постмодернизмът започнаха да зациклят в познати модели и техники. Като цяло започна да навява умора както от откривателския патос на авангардистите, така и от постмодерните игри с езикови клишета и литературни традиции. Какво иде след тях? И дали наистина неоавангардът и постмодернизмът са склонни тихо и кротко да преминат в запаса на литературата?

Представяйки в началото на тази година последната стихосбирка на Пламен Антов „Сантиментална география“, бодро обявих: „Постмодернизмът свърши. Играта продължава.“ Веднага бях упрекнат, че много бързам да превърна постмодернизма в проблем на литературната история. И това е точно така. Единствено историзирането на 90-те години ще ни научи да гледаме спокойно на случванията в съвременната литература. Участниците в т.нар. литературен процес ще могат да видят текстовете и имената си от дистанция, която носи здравословно съмнение.

Първите прояви на литературния неоавангард в България бяха осъществени като директни политически акции в края на 80-те години. В началото беше „Кръг 39“. Сред основателите му са Блага Димитрова, Радой Ралин, Едвин Сугарев, Владимир Левчев, Петър Манолов, Иван Теофилов, Ани Илков, Биньо Иванов, Николай Колев — Босия и др. Макар и да включва много и твърде различни имена, „Кръг 39“ правеше своите четения като алтернатива на официозните литературни институции на късния тоталитаризъм. Кръгът следваше свой нов поетико-политически ангажимент — да създаде среда, която проблематизира изхабения тоталитарен език и изгражда пространства на свободно говорене и писане. Политическият (или „дисидентският“) неоавангард на „Кръг 39“ се стремеше да компенсира прекъсването в българския модернизъм след 1944 г., когато репресиите върху писателите и върху езика всъщност „трансформираха“ изцяло литературата. Този стремеж ясно личеше в двете неофициални издания на кръга — самиздатските списания „Мост“ и „Глас“.

През 90-те години специфични неоавангардистки колективни практики развиха още групата „Петък 13“ (с особен акцент върху българския вариант на т.нар. соц-арт), кръгът и списанието „Нава“ (с главен идеолог Иван Методиев и с приоритет върху кратките форми), отделни списания и алманаси за „литературен авангард“ като „Литавра“, „Ах, Мария“, „Фрагменти“ (издавано в Пловдив), „Монолози“ и др. Основният ход на всички тях е чрез примера на българските и европейските авангарди от 20-те години, с взаимствани от тях поведения, текстове и темпераменти, да бъдат изработени нови проекти през 90-те — за нова литература, за нов език.

Към средата на 90-те българският литературен неоавангард постигна главната си амбиция — политическо и езиково освобождаване на българската литература. По същото време друга тенденция, изникнала от ръкава на авангарда, вече набираше скорост — постмодернизмът. Той можеше да бъде разчетен както в редица текстове от периодиката, така и в стихосбирките „Изворът на грознохубавите“ от Ани Илков, „Избрани епитафии от залеза на Римската империя“ от Кирил Мерджански, „Стихосбирка“ от Бойко Пенчев, „Книжно тяло“ от Станислав Градев, „Sex Shop“ от Владимир Сабоурин, „Черешата на един народ“ от Георги Господинов, „Висящите градини на България“ от пишещия тези редове, „Българско народностно тяло“ от Божидар Богданов и т.н. След първия постмодерен текст в българската поезия — поемата „Петима старци“ на Константин Павлов от 1965 г. — постмодернизмът в края на ХХ век бумерангово разшири обхвата си. Разрази се трескаво пренаписване на традицията — събудиха се за нов живот стари почерци на класици и на маргинални автори от края на ХІХ век. Поетите предпочитаха да се крият зад маски на множество персонажи, да мистифицират собственото си творчество, да издигнат в култ тялото на книгата като самодостатъчно пространство — модел на света.

Сборникът „Българска христоматия“ беше своеобразна кавър-версия на едноименната книга на Вазов и Константин Величков от 1884 г., а в „Българска антология“ излязоха стихове от името на 49 поети — от Александър Геров до Петя Дубарова. Само че всички текстове бяха написани от четиримата съставители като за целта беше изкован нов термин — „парапародия“. Тоталната мистификация, уподобяването на чужди стилистики, пренаемането на културни образци от различни епохи — ето главните похвати на българския поетически постмодернизъм.

В последните си две стихосбирки „Си искам живота“ и излязлата посмъртно „Часът на участта“ Биньо Иванов демонстрира невероятната си ироническа ожесточеност — все повече „ожесточеност“ и все по-малко „ироническа“. Чрез тях един от принцовете на нонсенса в поезията ни постигна най-забележимото през 90-те години събиране в едно на авангарда и постомодерна в българската литература. Той едновременно се отказа от езика и потъна в него.

Постмодернизмът в поезията се докосна до своите крайни граници с радикалното „теоретическо“ писане в стихосбирката на Златомир Златанов „На острова на копрофилите“. В нея сложните формули на постструктурализма и деконструкцията бяха пренаписани чрез езика на екстатичното. Оказа се, че и теорията може да вълнува, когато се съюзи с поезията.

В последните месеци две книги като че ли сложиха точката (или многоточието?) на поетическия постмодернизъм. В „Сантиментална география“ Пламен Антов събра почти всички теми и основни техники на постмодерното, така както то беше практикувано през 90-те години в България. Петър Чухов с „Мулето на Педро“ закръгли традицията на поетическото нонсенсово писане на български, чиито емблеми са стихове и книги от Константин Павлов, Николай Кънчев и Биньо Иванов. Същественото сега е, че в текстовете на Петър Чухов не се откриват политически значения, които неизбежно има в книгите на тримата големи поети през 60-те и 70-те години. „Мулето на Педро“ говори леко, без видим ангажимент, има някаква нехайност на изричането. Текстът е едновременно енигматичен и силно комуникативен. Неяснотата също може да бъде споделена и разбрана. Така нонсенсовият постмодерн стига до своя предел — говори, забавлява, но се забавлява със собствената си празнота. Може би така трябва да се посреща всеки край — като се забавляваме.

Съществува обаче опасност да представим нашето желание за „край на постмодернизма“ като състоял се факт. Да провъзгласим за приключило нещо, което просто ни се иска да е свършило. Въпросът е друг: Дали постмодернизмът изпълни своята програма в българската литература? Очевидно не. Това течение вилня най-вече в поезията, а значителна част от литературната критика и хуманитаристиката понесе силното му влияние. Но едва напоследък българската белетристика се докосва до него. Драматургията ни пък само усеща някакъв далечен повей откъм постмодерното — както северняшки българин беломорския бриз.

Програмата на българския литературен постмодернизъм не е изпълнена, но вече няма кой да я чака — ще се постига в движение, заедно с различното, което идва. И ще се прощаваме постепенно — с историческа ирония и с усмивка.

 

18 юли 2000 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Литература в междувековието][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

 

© Пламен Дойнов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух