напред назад Обратно към: [Литература в междувековието][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]



Лекото писане е днешната мода в поезията


С умората от авангардите и постмодернизма, с довеждането до край на „теоретическото“ писане в българската поезия през 90-те години тръгна обратната вълна — връщане към изповедността, към стиховете „в първо лице, единствено число“, към пестеливата откъм метафори и патос поезия. Като че ли започна реабилитация на онзи тип споделящо и (авто)биографично писане, което често наричаме „автентично“ и „истинско“. Но дали това е просто връщане на лентата назад? И да, и не. По-скоро става дума за други стилистически и мисловни търсения — за „леко писане“ и „нов автентизъм“.

80-те години може би бяха своеобразен връх в доминацията на метафорическото писане. Силната поезия на Борис Христов и неговите следовници (както и безброй епигони) узакони пищната метафора като главен елемент на всяко стихотворение. Резервоар за лирически сюжети бяха биографиите на авторите. Като прибавим и неофициалната слава тогава на т.нар. тихи лирици като Иван Цанев, Екатерина Йосифова и Калин Донков, в поетическия пейзаж на 80-те преобладаваше грижата за всекидневния „малък“ човек, акцентът върху „проговарянето“ на вещите и природата, раздялата с патоса и активизма. Разбира се, всичко това се случваше на фона на тоталната криза на социалистическия език. Невъзможността да се пише възторжено и да се проповядва вяра в „светлото бъдеще“ пролича най-ясно в девалвацията на почерците на повечето поети от т.нар. „априлско поколение“.

Тъкмо към основните теми на 80-те години се обръща днешната поезия. Но само на пръв поглед. За мнозина привърженици на „гъстото“ метафорично писане и богатите пластически решения във фразата разочароващо звучат предпочитанията на мнозинството днешни млади автори към всекидневната реч и жаргона, към изброяванията и простите изречения, към прозаизмите и градския фолклор. Голяма част от днешната поезия държи да бъде не-поетична, не-красива. Но лекото писане не бива да се бърка с „лесно“ и „елементарно“, с „несериозно“ или „повърхностно“.

Онова, което уточних преди време за лекото писане остава валидно и днес: „Стихотворенията се четат именно леко, лесно, биват достъпни дори за читатели извън специализираните литературни зони. Това писане избягва патоса, имитира всекидневния поглед към съществуването и към историята, играе на „обикновена“ регистрация на света — отдава се на видимостта, чрез която лекото писане стига до логическата абсурдност на битието. Изобщо то се стреми да изговори „нещата от живота“, да ги вклини в литературността така, че сякаш привидно да я подмени със самото естество, но същевременно — да охранява паметта на текста като гарант за постоянното завръщане към началата (на родното и интимно-човешкото) и да проблематизира „нещата“ тъкмо в тяхната свръхочевидност и самопонятна видимост.“

Най-успешните почерци на лекото писане правят тъкмо това.

Емблематичните „обръщения“ в стиховете на Георги Пашов — „Татко“, „Сине“, „Приятелю“, „Майко“, „Дядо“, „Стефке“, „Киро“ и т.н. възпроизвеждат кротко събеседване с хората наоколо — от семейството, от блока и квартала, като болката и иронията сочат липсата на отговор на същите тези обръщения.

Преди две години Кристин Димитрова парадоксално получи наградата „Златната метафора“. Парадоксално, защото нейните стихове са пределно въздържани именно към метафорите. Тя предпочита да разказва уж обикновени истории, които обаче към края си почти винаги правят завой към мистериозното.

В „Черешата на един народ“ още през 1996 г. Георги Господинов чрез изтъкване на устната реч в стиховете фолклоризира писането като представи своя битова лирическа версия на българската история. Състоя се както своеобразно овсекидняване на поетическия език, така и удомашняване на литературните канони.

Дебютната стихосбирка на Мира Душкова — „Пробвам историите като дрехи“ като че ли директно назовава техниката „леко писане“: това е поредица от лични спомени, всекидневни забелязвания и зарисовки, изпробвани в едно лирическо ревю.

Стихосбирките на известния и като белетрист Палми Ранчев, единствената засега книга на Емил Енев — „Дим в очите“, стихотворенията на много млади поети, все още пред първа книга — Ралица Чернева, Йорданка Белева, Красимир Вардиев, Петър Петров, Елена Янева, Антоний Петров и т.н. — всички те въдворяват в поезията си улицата, случките в бита и всекидневието с последователна неангажираност и директност на изричането.

Тази ярка „разказвателност“ на лириката личи и в стихосбирката „Ток“ на Стоил Рошкев. Чрез лекото писане поезията разказва истории от пространството на една свободна, често улична, градска публичност, в която цинизмът, отвращението, отчаянието и непукизмът са задължителните атрибути на нейните (лирически) герои.

Днес в поезията формулата „малко цинизъм плюс малко отчаяние“ изглежда изключително печеливша, ако съдим по резултатите от редица литературни конкурси и по отзивите за излизащите стихосбирки. Това, което обаче липсва на повечето почерци е облагородяващата доза трагизъм. Най-доброто леко писане днес неизбежно осъществява метафизическо усилие — надникване оттатък видимостта на бита и предметите. Освен от неизбежния скепсис, днешната поезия има нужда и от трагическа ирония.

Тъкмо тук е важната разлика между модното (онова, което се харесва днес) и модерното (работата върху съвременността). Дори да се постигне добър стилистически резултат в лекото писане, поезията би била бедна без наличието на силна лирическа условност и метафизически пространства.

 

1 август 2000 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Литература в междувековието][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

 

© Пламен Дойнов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух