напред назад Обратно към: [Литература в междувековието][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]



Литературата на Аполония 2000 създаде свой свободен салон


Днес мнозина делят историята на „Аполония“ на два периода — до началото на 90-те години и след това, като в разделянето вплитат носталгиите си по алтернативното битие на фестивала при късния социализъм. Все още се чуват въздишки по скритата „созополска съпротива“ в културата. Но сега, между двата века, всякакви амбиции за доброволна маргиналност, за субкултурно противопоставяне и за елитарна алтернативност изглеждат несвоевременни. През 90-те години фестивалът извървя своя неизбежен път от алтернативност към нормативност. Така вече може да говорим за културната институция „Аполония“. Институция и в литературата.

За 16-и път между 1 и 10 септември в Созопол Празниците на изкуствата „Аполония“ събраха представители на поне шест изкуства — театър, литература, изобразително изкуство, музика и танц. По традиция те изпратиха лятото и посрещнаха т.нар. нов творчески сезон с промоции на книги, спектакли, изложбии концерти, обединени от афиширания стремеж — „фестивал на премиерите и на най-доброто“. Извън саморекламата „Аполония“ наистина залага на новото и стойностното, каквито и значения да се влагат в тези думи. Тазгодишната литературна програма отново се опита да ги свърже в едно — от петте премиери на книги през значещите живи присъствия до почитащите юбилейни вечери. Нещо повече, след толкова гоини, благодарение на ритуалното случване на литературата в Созопол — точно в този град, точно по това време, точно в старото казино (Художествената галерия), точно пред пъстрата фестивална публика — като че ли съществува пространство и време, което бихме назовали „Литературата Аполония“.

На фестивала бяха демонстрирани тенденции, представителни за съвременната българска литература. Първият и последният ден обрамчиха програмата с две юбилейни вечери — за Иван Вазов и за Валери Петров. Вазовата вечер мина под наслова „Неюбилейно“. Участниците реконструираха и продължиха дебата за Вазов и Вазовото, разгърнал се от началото на тази година и все още тлеещ. През есента и зимата нищо чудно дебатът отново да се възпламени, благодарение тъкмо на тази вечер. Дебатът, а не скандалът! Вечерта на и за Валери Петров освен юбилейния патос носеше характерната за 90-те тенденция към антологизъм. Другото поетическо събитие на фестивала — под наслов „Непремълчано“ с Екатерина Йосифова — също може да се отнесе към антологичното споделяне — събиране на най-доброто от собственото творчество и изпълнено в една топла авторска вечер.

Единствено поезията нямаше премиера на книга в „Аполония“. Но точно тук откриваме показателното за „Аполония“ продуктивно напрежение между литература и говорене. В поредицата от вечери литературата отива отвъд тялото на книгата, за да попадне в нещо като свободен салон — място за лежерно общуване между аристократи на езика. В Созопол литературата се осъществява не в монологични текстове и рецитали, а в разговорите и в артистичното подаване на реплики между автори и публика. Писателите не се изживяват като монументи от авторитет и книги, а с ирония и домашни шеги играят ролите на скромни, равностойни на четящите, пишещи хора.

Знак за тази особеност беше своеобразното ток-шоу „Еротиката в българския роман днес“, водено от Светлана Дичева и представящо последните книги от конкурса на фонд „Развитие“ — „Лунни конници“ от Коста Радев и „Банална грешка“ на Банко П. Банков. Книгата „Лица 2“ на Румяна Емануилиду също следва тенденцията на възход на жанра на портрета и интервюто, бележещи доминацията на журналния персонализъм.

Състояха се два парадоксални дебюта — на Боян Папазов и на Петър Маринков. Парадоксалността идва от факта, че добре известните предимно като драматурзи автори представиха на „Аполония“ своите първи книги. Сборникът с пиеси „Бая си на бълхите“ и книгата с разкази и новели „Всичко е любов“ на Боян Папазов представят солидния образ на автор, който едновременно следва и потъва в разклоняващите се „български езици“ — шопски, родопски, жаргонни и прочее. За него очевидно езикът е онова, в което не просто се живее. Човек може спокойно да си отиде от света, ако е в езика. Защото, ако е в езика, човек остава тук завинаги. В „Граф и пеперуда“ Петър Маринков разказва къси истории, напомнящи разгърнати в наратив стихотворения. В техния център обикновено стои един главен персонаж, често със значещо име, притежаващо минало — Йосиф, Берлиоз, Венера, Исполин, Кикимора и т.н. Четивнва симбиоза между притча, абсурден разказ и всекидневна история.

Големите събития на литературната „Аполония“ през 2000 година бяха „Доколкото си спомням“ на Георги Данаилов и двете книги на Генчо Стоев. След потопа от пренаписани автобиографии и гузни мемоари спомените на Георги Данаилов могат да понесат квалификацията Другата мемоаристика. Другата — висококласната, човешката, с фина автоирония и деликатен хумор, тържество на изящната и честна субективност. Чрез историята на своята младост Георги Данаилов пише за историята на България от 40-те до началото на 70-те години. Чрез фигурите на достойни, малки и големи хора той летописва зимата на комунизма.

Книгата с публицистика „Прокоба и слънце“ събира полемичните текстове на Генчо Стоев, писани през годините. Как едно писане за злободневното може да да бъде по-голямо от злобата на деня — на това ни учи тази книга. Сборникът „Далечно, хубаво и чисто“ представя по-стари и по-нови разкази и новели на Генчо Стоев. Как един майсторски стил прави от персонажите живи човеци — на това пък ни учи тази книга.

Ето така „Литературата Аполония“ окръгля лятото и го преобразява във възможно най-добрия диалогичен партньор на литературната есен. Отдавна е установено: докато си почива, литературата работи.

 

12 септември 2000 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Литература в междувековието][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

 

© Пламен Дойнов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух